— Не се прави на храбра, знам, че те е страх.
— Смяташ да ме хвърлиш на алигаторите?
— Не смятам да правя нищо друго, освен да те предам на Нощния ястреб. Само ти казвам, че тази земя не е гостоприемна към белия човек. Има тиня, която ще те погълне. Алигатори, които ще те разкъсат. Змии, които ще впръскат в теб толкова силна отрова, че ще умреш на място.
Въпреки волята си Кендъл потръпна. Червената лисица се обърна към кърмата, готов да я остави. Без да мисли, тя сграбчи ръката му и го дръпна към себе си.
— Кажи ми! Какво съм сторила на Нощния ястреб? — попита тя. — Кълна се, че никога нищо лошо не съм сторила на индианец! Никога не съм била във Флорида.
Червената лисица я гледа дълго. Кендъл стоеше напрегната и чакаше, уверена, че молбата й е стигнала до сърцето, което се криеше зад бронзовите му гърди. Но той освободи ръката си.
— Нощният ястреб не е убиец на жени. Казвам ти всичко това, защото си смела и безразсъдна. Не се опитвай да избягаш. Каквото и наказание да отреди за теб Нощният ястреб то няма да е така жестоко, както зъбите на отровната змия.
Кендъл притисна ръка към устата си, за да не извика, когато той закрачи към палубата. Господи! Той й бе казал между какво може да избира. Отмъщението на Нощния ястреб или зъбите на отровна змия. Или челюстите на алигатор. Или тресавището.
— Какво може да съм направила? — питаше се тя за кой ли път.
Откъм левия борд се чу пронизителен самотен крясък на птица и студени тръпки я побиха. Нощта настъпваше бързо, тъмнината хвърляше страшни сенки върху блатото. Комар иззвънтя около лицето й и тя го плесна с яд. Нещо цамбурна с плясък във водата, но мракът бе толкова гъст, че тя не можа да разбере какво е. Може би алигатор?
— Господи! — прошепна умолително тя. Завтече се по палубата, мина покрай двама индианци и забърза по стълбите към малката каюта. Чу доволния смях на Червената лисица, но не му обърна внимание.
Когато остана сама, очите й се насълзиха. Някъде далеч оттук съществуваше красота. Красота, заради която бе оцеляла досега. Голяма къща с високи бели колони, стигащи до небето — там сервираха храната на дълга дъбова маса, излъскана с пчелен восък. Там мъжете четяха в библиотеката, пушеха пури и пиеха бренди; красиви жени си приказваха сладко, памуковите полета се простираха докъдето поглед стига, и животът бе изящен като пухкавите облачета в летен ден…
Крестхевън.
Далеч оттук мъжете воюваха за този начин на живот. А тя отначало бе затворничка в казармите на Съюза, а сега пък я завлякоха в някакво блато…
„В Конфедерацията съм“, помисли си тя горчиво и тъжно се засмя. Най-после бе на територията на Конфедерацията. Мрачното блато бе част от Флорида, част от Конфедералните щати… Мъжете загиваха за тези буренаци, тресавища и алигатори. Мъжете воюваха…
Джон! О, Господи! Джон Мур бе виновен за всичко това. Съпругът й беше жесток човек и мразеше индианците. Може би по време на някоя от експедициите си се е натъкнал на тях и е сторил нещо на този Нощен ястреб. Какво ли е направил? Дали не е убил семейството му? Джон смяташе, че всички индианци са диваци, и с лекота би застрелял малко индианче така, както би убил и хищник.
Кендъл стисна ръце, без да усети, че ноктите й се забиват дълбоко в плътта и потича кръв.
Зъбите на отровните змии вече й изглеждаха за предпочитане пред това, което очакваше от Нощния ястреб.
Остана в каютата, докато чу викове на палубата. По движенията на индианците разбра, че хвърлят котва. Тръгна към стълбите, водещи на палубата, но се препъна в роклята си. Изведнъж някой освети стълбата. Червената лисица държеше фенер.
— Ела! — извика я той. — Можем да стигнем до брега само с лодките.
Какъв ли избор имаше, освен да го последва. Останалите ги чакаха в лодките.
— Вземи го — Червената лисица й подаде фенера, стисна перилото и се прехвърли със скок през борда. Реката беше съвсем плитка. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й при спомена за алигаторите, но Червената лисица явно не се страхуваше.
— Побързай! — викна й той нетърпеливо.
Караше я да нагази в тази река в тъмното! Тя отстъпи назад и поклати глава.
— Тръгвай! — с раздразнение повтори Червената лисица и протегна ръце към нея. — Дръж фенера нависоко! Ще те нося.
Тя прехапа устни. Не биваше да го ядосва точно в този момент — иначе току-виж промени решението си и я изостави насред блатото.
Тя вдигна фенера нависоко, той я пое в силните си ръце и я прехвърли през борда. Тя инстинктивно го прегърна през раменете и врата, за да не падне.
Тялото му беше топло, кожата — гладка, кафява и лъскава. Докато изучаваше отблизо изсечените му черти, Кендъл се изчерви, осъзнала внезапната интимност между нея и този непознат индианец. Очите му — на сантиметри от нейните — срещнаха погледа й. Кендъл заговори нервно:
— Твоят английски е отличен.
Той изръмжа. Изглежда говореше само когато това бе в негов интерес.
— Къде си се научил да говориш така добре?
Очите му отново срещнаха погледа й и тъмните им замислени дълбини й подсказаха, че отговорът няма да й хареса.
— Още като момче се научих да говоря езика на белите хора. Бях малък, когато белите измамиха баща ми с бялото знаме на примирието, и осемгодишен, когато Оцеола умря зад стените на техния затвор. Оцеола ни предупреди, че е добре да разбираме думите на белите, защото зад тях винаги се крие капан.
Кендъл замълча, а Червената лисица запори водата, която стигаше до кръста му. Оцеола бе умрял във Форт Молтри. Кендъл се бе родила две години след смъртта на вожда, но историята му бе станала известна сред децата на Чарлстън. Сега й изглеждаше странно, че Оцеола е умрял в съшия град, където бяха дадени първите изстрели на Гражданската война.
Отново се чу крясъкът на ужасните нощни птици и тя неволно стисна още по-силно врата на Червената лисица. Видя подигравателната усмивка върху устните му и ядосано му се сопна:
— Не познавам блатото, Червена лисицо. Но щом индианците са могли да го опознаят, би могъл и белият човек.
Той изви глава към нея, усмихна се и без да обръща внимание на забележката й, каза:
— Благодарение на Нощния ястреб все повече усъвършенствам английския си.
Погледите им се кръстосаха като шпаги. Най-после стигнаха до лодката. Кендъл разбра, че той отбива всяка от нейните прикрити заплахи със своя заплаха.
Той грубо я пусна в лодката, качи се и махна на индианците, които го чакаха, да тръгват. Започнаха да се придвижват бавно по плитката река, край чиито брегове растеше висока трева.
— Не сме далече — каза Червената лисица. Наистина не бяха далече, пътуването в лодката се стори на Кендъл съвсем кратко. Преди да успее пак да се разтревожи, забеляза светлина сред дърветата. Минаха завоя на реката и пред тях се разкри лагерът на семинолите.
Първото, върху което се спря погледът й, бяха странните постройки, които сякаш се сливаха с дърветата. Бяха построени върху колове няколко фута над земята и покрити с тръстика. Стените на някои от тях бяха от нацепени дървета, а други бяха открити за нощния въздух. Сечището сред пустошта бе осеяно с огньове, жени и деца в шарени памучни дрехи се суетяха около тях. Изведнъж се чу радостен вик и множество индианци се спуснаха към реката.
Кендъл се сви в лодката. Това бяха семинолите. Между жените, които тичаха към лодките, имаше и млади, и стари, и на средна възраст. Едни имаха груби черти, други бяха красиви, лицата им — изваяни с благородство като лицето на Червената лисица. По-малките деца бяха голи, по-големите — облечени като родителите си — само с парче плат около бедрата, или с ризи и панталони, каквито се носеха на запад. Шарените ризи, които бойците надянаха в прохладната нощ, бяха най-разпространени. Жените носеха подобни поли и рокли. Гледката на това село щеше да ме очарова, помисли си тя, ако не бях толкова изплашена.
Виковете и крясъците все повече се усилваха. Бойците се изправиха в лодките и техните роднини и
