Отначало се страхуваше, че ще я държат постоянно затворена в колибата, но страховете й не се оправдаха.
Животът в блатото не беше лесен. Тя разбра, че бойците напускат лагера още призори. По цял ден ловуваха елени и птици и разузнаваха, за да опазят територията си. Старците дялкаха пръчици и поправяха дреболии, докато разказваха един на друг истории от славното си минало. Децата наглеждаха пилетата и прасетата, а жените готвеха, шиеха и перяха — изпълняваха най-тежката и еднообразна работа.
Не оставяха никоя жена да седи със скръстени ръце. Още на първата сутрин призори изведоха Кендъл и й намериха занимание. Първата индианска дума, която научи, бе странното „коонти“, което чу в нощта на пристигането си. Това беше корен, който представляваше основната храна на индианците. Мелеха го и месеха от него хляб и каша като тази, която с мъка изяде през първата си нощ тук. Меленето на коонти бе извънредно тежка работа.
Кендъл отново погледна ръцете си и въздъхна. Трудно й бе да си представи, че някога минаваше, за ослепителната красавица на Юга, която поразяваше мъжете с безбройните си коприни, кадифета и кринолини; че само преди седмица войниците на Съюза я гледаха като галено дете. Прекалено късно бе осъзнала, че когато го нямаше Джон, животът й е бил лек и приятен. Наистина, намираше се в казармите на Съюза, но новините, които достигаха до нея, винаги разказваха за вълнуващи победи на Юга.
Кендъл погледна надолу, където две лодки почиваха на брега.
— Утре! — прошепна тя.
Както си бе обещала, държеше съзнанието си постоянно нащрек. Покорно изпълняваше всички задачи, които й поставяха, и наблюдаваше всяко движение в лагера с внимание. Смяташе, че индианците вече й имат доверие, изглежда бяха сигурни, че няма да се опита да избяга. Би било самоубийство…
Но нищо не се знаеше.
Тъмнината я бе уплашила през първата нощ. На дневна светлина можеше да разсъждава трезво и да претегли шансовете си. Ако се запаси с достатъчно храна и вода и успее да открадне лодка, всичко би трябвало да е наред. Ще тръгне по течението на реката и няма да напуска лодката. Алигаторите бяха опасни, но в лодката нищо не я грозеше, нямаше защо да се притеснява нито от тях, нито от тинята или змиите. Наистина отровните змии плуваха под повърхността на водата, но тя нямаше да протяга ръка да ги търси.
Лесно щеше да открадне лодка — бе сигурна в това. Семинолите вече бяха толкова уверени в нейното покорство, че всеки следобед я оставяха сама на брега на реката с прането. Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрин мелеше коонти, следобед переше. А през последните пет дни двете с Аполка отиваха на реката привечер да се къпят. Чувстваше се страшно уязвима, докато стоеше гола във водата, която гъмжеше от кой знае какви същества, а съвсем наблизо бяха и индианските воини. Но постепенно разбра, че семинолите притежават висок морал. Браковете, дори полигамиите, бяха свещени, а младите момичета бяха строго пазени. Аполка бе съпруга или жена — Кендъл не знаеше кое от двете — на Червената лисица и никой от мъжете не би си помислил да безпокои собствеността на своя вожд. Времето, което Кендъл прекарваше на реката заедно с нежната индианка, като се къпеше и учеше да плува, неведнъж се оказа избавление за нея в моменти, когато бе сигурна, че влагата и горещината ще я накарат да избухне. Тя трябваше да се пази от подобни изблици на отчаяние, защото бягството зависеше изцяло от покорството й. Когато не бяха раздразнени от това, че й липсва опит, останалите жени се отнасяха добре към нея. Аполка я бе приела, другите също неохотно се бяха примирили с нейното присъствие. Само за една седмица тя бе приета в племето като интересно животинче.
Хранеше се заедно с Аполка и двете й деца и всяка вечер прекарваше известно време в колибата на Червената лисица и семейството му, а после я връщаха в колибата с резето. Всяка вечер молеше Червената лисица да я пусне и всяка вечер той й отказваше. Но тя вече не се страхуваше от него. Вярваше, че той храни известно възхищение от нея, и че ако тя не беше подарък за отсъстващия Нощен ястреб, може би щеше да реши да я пусне. След като премина първоначалното й неудобство, тя свикна с колибата, която бе дом за Червената лисица, Аполка и двете им малки деца. Кендъл откри в себе си майчински инстинкт, докато си играеше с малките индианчета. Огромните им тъмни очи я гледаха със сериозно любопитство и те с желание се катереха в скута й, докато Аполка готвеше край общия огън.
Червената лисица още в началото реши Кендъл да не готви. След опита й да сготви каша от коонти той поклати глава — гозбата й имаше вкус по-лош и от тиня.
Кендъл сви устни и се зае яростно с прането.
— Само още една нощ, проклет високомерен дивак!
Тя прехапа устни, защото вътрешно призна, че Червената лисица изобщо не е дивак. Беше рязък и безцеремонен, но никога не й причини нищо лошо, независимо, че тя го предизвикваше. Беше нежен и предан на Аполка и двете момченца, които му бе родила. Беше по-добър съпруг и баща от много „цивилизовани“ бели мъже, които бе виждала.
Спря отново да си почине и тайно си призна, че не би имала нищо против да остане със семинолите. Копнееше за дома си, но нейният дом винаги щеше да бъде Чарлстън, Крестхевън и памуковите ниви, а това не бе мястото, откъдето я отвлякоха. Истината беше, че й бе много по-приятно с индианците, отколкото с Джон Мур. Ако не беше увереността на Червената лисица, че отмъстителният Нощен ястреб в края на краищата ще се появи, тя би останала с удоволствие и би се молила бунтовниците бързо да победят янките и тя да се върне в Чарлстън и да си получи обратно земята, която по право й принадлежеше…
Кендъл ядно тръсна глава и се опита да се отърси от мечтите си. Трябваше да се съобразява с действителността. Въпреки че околността — с изключение на острова Кий Уест — нямаше много жители, тук-там се срещаха заселници. Трябваше да избяга и да намери някого. Ако успееше, щеше да тръгне нанякъде. Може би не към Чарлстън, а към Атланта. Или към Ричмънд. Войната се разрастваше с всеки изминал ден и тя щеше да намери някакво занимание в полза на Конфедерацията. Със сигурност щяха да я приемат на работа в някоя болница.
С тези мисли в главата, Кендъл събра мокрото пране и тръгна обратно към лагера. Още една нощ. Утре следобед, когато покорно тръгне към реката, ще бъде готова да избяга.
Изведнъж, малко преди сечището, Кендъл се закова на място и помисли, че си е загубила разсъдъка. В лагера на семинолите имаше гости. Бяха около двайсетина мъже. Смееха се и се шегуваха с познатия й мек, провлачен говор. Бяха облечени в тъмнокафяво и сиво…
Войници на Конфедерацията! Това беше ескадрон на Конфедералните щати!
— Господи! — прошепна Кендъл с удивление и радост.
Нямаше да й се наложи да бяга през блатото! Тези галантни южняци щяха да я придружат до някое безопасно пристанище.
Тя притисна мокрото пране до гърдите си и забърза усмихната през дърветата към сечището. Но отново спря. Червената лисица и един бял мъж — висок, с широки рамене, бяха застанали точно на пътеката. Но какво толкова? — нетърпеливо се запита тя. Ще се обърне с молбата си към мъжа със златистокестенявата коса, който сега стоеше с гръб към нея.
— Господине! — извика тя, пусна прането и се затича радостно към него. — О, господине! Моля ви, помогнете ми. Тези индианци ме плениха и смятат да ме предадат на някакъв дивак, наречен Нощния ястреб, и…
Мъжът се обърна и тя загуби глас — замръзна на място, а сърцето й заби лудо в гърдите. Познаваше го. Твърде добре го познаваше. Той се явяваше в съня й вече цяла година — в еротичните й сънища и в кошмарите й.
Сивите му очи се впиха в нейните, потъмняха и се превърнаха в стомана, докато я наблюдаваше. Кендъл стоеше вкаменена от ужас и гледаше как изсечените черти на мъжа се напрягат и устните му се свиват в мрачна черта. Челюстта му се скова от силен гняв и тя забеляза как мускулите му потрепват под тъмнокафявата риза…
— Вие… — прошепна тя смаяна. Господи, беше се надявала да не го срещне никога повече. В най- страшните й кошмари той се появяваше като затворник в казармите на Съюза. Господи, господи, господи…
Много добре си го спомняше. Гласът, който издаваше заповеди, ръцете — твърди като стомана и… нежни…
Нежни ли? Та той щеше да я убие! Напрегнатото раздразнение, което се четеше върху лицето му, се
