тях, той я зашлеви и я запрати в другия край на стаята. Заповяда й да се съблече. Като се тресеше, но с гордост и омраза в очите, тя се подчини. Пръстите й трепереха и сякаш измина цяла вечност, докато се освободи от неудобната сватбена рокля на майка си.
Но после той остана само да я поглъща с поглед. В навъсените му сини очи се появиха омраза, мъка и мрачно отчаяние. Удари юмрук в стената и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
Това се повтори стотици пъти по време на брака им.
Травис й бе споменал, че Джон се разболял, докато бил във Флорида по време на войната с индианците. За малко да умре през 1856, но оживял. Само Травис, а сега и Кендъл, знаеха, че след нещастието Джон вече не е пълноценен мъж. Кендъл се опитваше да разбере какво го измъчва и прави жесток и злобен, но това бе невъзможно, защото срещаше само омразата му.
Първата година тя понасяше всичко с мълчаливо достойнство. Когато беше сърдит, той я биеше, но винаги внимаваше да не остави следи. Тя понасяше болката с вдигната глава, гордостта й бе като стена, която никой камшик не можеше да пробие. Непоносима бе единствено самотата. Много от приятелите на Джон в Ню Йорк бяха приятни, а градът — оживен и пъстър. И двамата създаваха пред хората впечатление, че всичко в брака им е наред.
Но година и половина след сватбата на Кендъл Лоли се бе влюбила. Писмата, които Кендъл получи бяха пълни с възторг и любов и въпреки че сестра й бе само на петнайсет години, Кендъл й даде съгласието си да се омъжи. Младият мъж, който споделяше любовта на Лоли, бе син на един от най-влиятелните и заможни плантатори в Чарлстън и Кендъл винаги го бе харесвала. Джин Макинтош бе галантен, както само един южняк би могъл да бъде — интелигентен, добър и образован, щеше да се грижи предано за Лоли и да я пази.
Сега, когато сестра й вече бе в безопасност, Кендъл се почувства по-свободна. С интерес надаваше ухо към новините, които пристигаха в Ню Йорк, и след като обесиха Джон Браун — водача на аболюционисткото въстание, тя бе сигурна, че предстои гражданска война. Нямаше намерение да бъде на север, когато Южна Каролина обявеше излизането си от Съюза.
Травис й помогна да убеди Джон, че се налага да посети майка си въпреки нарастващото напрежение. Но тя вече се бе опитала веднъж да избяга по улиците на Ню Йорк и сега трябваше да се досети, че Джон ще тръгне след нея.
— Господи! — простена тя и зарови лице в дланите си. Каква глупост! За малко да убият човек заради нея! Откъде можеше да знае, че се е натъкнала на капитан от Юга, когото северняците и без това мразеха и от когото се страхуваха? Всъщност това нямаше значение в случая. В положението, в което я откриха, само благоразумието на Травис бе възпряло Джон да не убие и двама им. А Травис я бе уверил, че човекът е жив…
Брент Маклейн.
Тя потрепери, като си спомни за него. Колко пъти след тази съдбовна нощ мислите й се връщаха към него! Колко пъти по тялото й преминаваха горещи и студени вълни, после я изпълваше пак тази течна, разтърсваща топлина. Често се будеше разтреперана и обляна в пот.
Колкото и да се опитваше, не можеше да го забрави.
Дрезгавият му провлачен говор. Наситеносивите му очи, твърди като стомана, когато ги присвиваше от гняв, и тъмни, почти сребристи, когато се замъгляваха от жарка страст.
Но се държеше арогантно! — припомни си тя. Арогантно и самоуверено, с подтиснат присмех и… прекрасно по своя суров, първичен, мъжествен начин. Никога нямаше да изтрие съзнанието й образа на голото му тяло, смайващо мускулесто, но елегантно, широките рамене, мускулите на корема, твърди като стомана. Движеше се с пъргавината на дива котка въпреки високия ръст и плътната си фигура. Всъщност трайно се налагаше приликата му с красиво диво животно, изпълнено със здраве, мъжественост и овладяна сила.
— О, господи… — прошепна тя отново. Пое си дъх бавно и дълбоко, като трепереше. Другото, което никога нямаше да забрави, бе изразът в очите на Брент, когато Джон стовари приклада на пистолета си върху черепа му.
Никога не бе виждала толкова студени и изпълнени с презрение очи. Никога не се бе чувствала така обладана от страх, дори когато срещна погледа на съпруга си…
Това, че Брент Маклейн оживя, бе добре за Юга. Тя чуваше да изричат шепнешком името му със страхопочитание в казармите на Съюза. Той винаги съумяваше да се промъкне през блокадата, зареждаше Флорида, Джорджия и Луизиана с провизии от островите и успяваше да мине под носа на съюзническите войски, без да го хванат.
Президентът на Конфедерацията Джеф Дейвис го бе произвел в офицер. Това Кендъл научи от южните вестници, които с настървение поглъщаше, когато Травис успяваше тайно да й ги достави. Два пъти Брент Маклейн бе хвален за смелостта си.
Господи, молеше се Кендъл, не позволявай да го хванат! — И добавяше: — Не позволявай да ме открие!
Тя отново потръпна въпреки горещината. И след милион години щеше да помни стоманеносивите стрели в очите му, когато я погледна за последен път. Заобиколена от хилядите войници на Съюза, тя пак се страхуваше. Беше сигурна, че той ще намери начин да я убие… освен ако Джон не се добере пръв до него. Беше вбесен, когато разбра, че Маклейн е жив. Двамата с Травис се бяха скарали така жестоко, че разривът между тях никога нямаше да се заличи.
Въпреки това Травис бе помолил да го преместят заедно с Джон във Форт Тейлър. Беше дошъл да я защитава. „Това е единственото, което може да направи за мен“ — помисли си тя. Травис беше благороден човек! Независимо че бе янки. „Не — помисли си Кендъл и прехапа устни, — не исках да кажа това“. Много от янките бяха благородни. Хората са си хора. Цветът на униформите им не определя степента на тяхното благородство. Това отдавна го бе разбрала.
Нещастието й идеше и оттам, че Южна Каролина бе нейният дом. Памуковите ниви бяха нейната родина. Тихото припяване на робите, докато работеха, бе музиката, която познаваше най-добре. Бе предана до мозъка на костите си на това място и нямаше да се поколебае да поеме риска и да стане Троянският кон в самата крепост на Съюза. Накъдето и да погледнеше, както сега към кулата на часовия, пред очите й изникваше синя съюзническа униформа.
— Кендъл!
Тя се затича по моста. Усмихна се, защото знаеше, че я вика Травис, а не мъжът й. Едно от предимствата тук бе, че Джон рядко се връщаше: постоянно плаваше покрай двата бряга, от Пенсакола до Джаксънвил, където ставаха повечето схватки. Флорида, чиито губернатори бяха предани на Конфедерацията, сега страдаше заради самата кауза, която подкрепяше с цялото си сърце. По-голямата част от войските й бяха призовани на бой във Вирджиния и Мисисипи, където се водеха основните сражения, и останалото без защита крайбрежие бе подложено на атаки.
— Здравей, Травис! — поздрави го тя.
Травис усмихнат се приближи по мостчето, откъдето се виждаше океанът. Обземаше го чувство за вина всеки път, когато се доближеше до нея, но въпреки това често търсеше компанията й. Беше влюбен в нея. Тя бе красива, но чувствата му не спираха дотук. Провлаченият й южняшки говор бе нежен, но изтъкан от гордост и сила. Каквото и да й се случеше, тя го приемаше с високо вдигнала глава и предизвикателно гледаше света с достойнство и невъзмутимост. При всички обстоятелства се държеше като истинска дама.
Ако не беше помогнал на Джон тогава да я открие, тя щеше да избяга… Травис заби нокти в дланите си. Беше съпруга на Джон, законно свързана с него. Затова се бе намесил. И защото се страхуваше, че Джон може да се опита да я убие, а тя, отчаяна, да не окаже съпротива.
— Искаш ли да излезем в морето? — предложи той. Видя как синевата в очите й грейва, също като разкошната вода, по която се плъзгаше слънцето.
— Наистина ли е възможно, Травис?
— Да — отвърна щастлив той. — Възложиха ми малка разузнавателна експедиция. Капитан Бренън каза, че е само формалност. Няма никаква опасност толкова близо до форта. И понеже Джон отсъства вече четири месеца, капитанът смята, че не би имала нищо против една малка разходка.
Кендъл отново се усмихна. Капитан Бренън беше добър човек. Не знаеше на какво точно се дължи
