сбъднат.
Тя въздъхна и отвори очи. Нямаше надежда във водата, нито в омагьосващата красота на рибките край подводните скали. Горещият въздух яростно я заливаше, тя се намираше на безброй мили южно от линията Мейсън-Диксън, но все още бе на територията на Съюза. Беше в третия щат, който се бе отделил от Съюза, но макар щатът вече да принадлежеше на Конфедерацията, Форт Тейлър, а следователно и целият остров Кий Уест, беше част от Съюза.
Въпреки че жителите на малкия остров Кий Уест нямаха достатъчно сили да се противопоставят на съюзническите войски, Кендъл знаеше, че повечето от тях са на страната на Конфедерацията. Това я успокояваше, макар никога да не й позволяваха да напуска сама границите на Форт Тейлър. Все още обаче можеше да мечтае. Един ден някой войник ще прояви нехайство и тя ще избяга. Добри хора, привърженици на Конфедерацията, като разберат, че е родом от Южна Каролина, ще й помогнат да избяга от примката на Съюза. Ще им разкаже как е била принудена да се омъжи…
Сълзи замъглиха очите й и тя нетърпеливо ги избърса с опакото на дланта си. След толкова време беше смешно да плаче. И след нечувания риск, който бе поела миналата Коледа, след провала си имаше късмет, че е все още жива.
Обърна се отново към морето, очите й пак се замъглиха и във водата се появи блясъкът на кристалната дъга. Животът й можеше да бъде по-приятен — не, не приятен, поне поносим, — ако Джон не я мразеше толкова. Защо я бе пожелал така силно, след като я презираше още от самото начало?
Травис непрекъснато й повтаряше, че Джон я обича. Че нощем се моли болестта му да отстъпи, че копнее да я люби като истински съпруг. Но Кендъл не вярваше. Джон я притежаваше така, както синята униформа на Съюза, мечовете и оръжията си. За него тя беше символ — присъствието й говореше на света, че Джон Мур е мъж…
Ако поне веднъж се бе държал мило с нея, тя щеше да се опита да го разбере. Охотно щеше да се съгласява с него и никога нямаше да спорят.
„Може би сама съм предизвикала омразата му“ — помисли си тя мрачно. Но кой би могъл да знае…
Затвори отново очи и си спомни онзи далечен ден преди три години, когато за първи път видя Джон Мур в Крестхевън.
Крестхевън…
По закон имението трябваше да бъде нейно. Баща й бе създал плантацията. Докато двете с Лоли бяха малки, Уилям Тартън ги качваше на силните си рамене и ги разнасяше из имението от сутрин до вечер. Тя все още помнеше думите му.
— Синове! — смееше се той. — Не ми трябват! Кендъл, малката ми красавица, умът ти е остър като бръснач! Един ден Крестхевън ще бъде твой и ти ще засрамиш мъжете, защото аз ще се погрижа да знаеш всичко — от отглеждането на памук до готвенето. И ще се омъжиш за когото си избереш, скъпата ми дъщеричка. За мъж, способен да обича силно. Ще се омъжиш за човек умен, духовит, нежен и силен, не за някого, който ще ти осигури само добро положение в обществото.
Сълзи потекоха по бузите на Кендъл. „По дяволите, татко!“ — плачеше душата й. Ти ми даде дванайсет години, през които мечтах, и после умря. И въпреки че ми предаде своите знания и любов към земята, не успя да промениш майка ми.
Кендъл потръпна. Колко много обичаше баща си. Е, разбира се, обичаше и майка си. Елизабет Тартън бе отгледана да служи за украшение. Умееше да свири на клавесин, да дава чудесни приеми, но не се справяше с паричните въпроси.
Независимо от горещите молби на Кендъл, Елизабет се омъжи за Джордж Клейтън и го остави да се грижи за плантацията.
И той се погрижи наистина. Погрижи се да я срине до основи.
Така в живота й се появи Джон Мур. Той бе военен, разквартируван във Форт Молтри. Заедно със свои приятели бе отишъл в покрайнините на Чарлстън за конните състезания и там бе срещнал Джордж Клейтън. Джордж го беше поканил вкъщи. И тогава Джон Мур и Кендъл се срещнаха за пръв път.
Семейство Мур бяха невероятно богати. Без да каже нито дума на Кендъл, вторият й баща я бе предложил на този янки срещу огромна сума.
Кендъл отново потръпна. Пот изби по челото й. Ясно помнеше всичко, което последва. Спорът в дневната…
— Не! — беше извикала тя, потресена и ужасена. — Няма да се омъжа за янки. Ти си глупак, Джордж. Всички виждаме какво ни очаква! Страната ще се разцепи на две.
Джордж мрачно бе стиснал устни.
— Не ми викай, дръзка госпожичке! Откакто те знам, все важничиш, но аз не давам пет пари за това. Аз съм ти баща…
— Не си ми никакъв баща! Ожени се за майка ми, но никога няма да ми бъдеш баща. И няма да ме накараш да се омъжа, само защото пропиля имуществото на баща ми на комар и по жени!
— Какво?! Нахална кучка!
Джордж бе пристъпил към нея, разкопчавайки колана си.
— Ще те пребия от бой, госпожичке!
Заплахата беше безсмислена. Много пъти вече ги беше бил с Лоли. Но Кендъл никога не трепваше. Бе силна и волева. И макар Джордж да бе едър човек, той се бе отпуснал от мързел и пиянство.
— Само посмей да ме докоснеш, мръсна свиньо, и ще ти изтръгна сърцето! — извика му тя студено.
Спокойната увереност в гласа и ледените й, присвити очи бяха накарали Джордж да се поколебае. Той се обърна и запали една от любимите си хавански пури.
— Добре, момиче, вече си достатъчно голяма, за да те налагам с колана. Ще оставя съпруга ти да те научи на покорство.
— Няма да се омъжа за твоя приятел янки. Изобщо не се каня да се омъжа, за когото ти наредиш, Джордж. Когато реша да сторя това, то ще е за човек, когото аз избера.
Джордж се обърна към нея със злорада усмивка:
— Ще се омъжиш за него и още как! Защото ако не го направиш…
— Няма да се омъжа за него! Той е груб и противен и няма никакви обноски. Гледа жените, сякаш вече ги е съблякъл. Освен това е янки и аз никога няма да се омъжа, само и само за да ти угодя!
В този миг Кендъл бе погледнала към вратата. Там стоеше техният гост — Джон Мур. Сините му очи бяха отровно студени, а чертите му — груби. Тя съжали, че гостът е чул жестоките й думи, но не можеше да направи нищо.
— Извинявам се, мистър Мур, че станахте свидетел на моята невъздържаност, но аз няма да се омъжа за вас.
„Сигурно ще се откажат“ — помисли си тя. Но Джон Мур погледна втория й баща с изкривено от гняв лице, обърна се и излезе. Джордж се изсмя фалцетно:
— Кендъл, ти току-що обрече на нещастие целия си живот. Защото ще се омъжиш за него, момиче. Или ще го направиш, или ще дам скъпата ти сестричка Лоли на Мат Уортън. А него няма да го е грижа дали тя ще каже „да“ на брачната церемония. Много си пада по млади девици, особено синеоки и руси като нашето момиченце.
— Но тя е само на четиринайсет! — Кендъл се нахвърли срещу него с отчаяние и гняв. — Няма да посмееш да направиш такова нещо. Майка ще те убие!
Джордж изтърси пепелта от пурата си върху излъсканите дъски на пода.
— Знаеш, че майка ти е твърде болна, за да повярва на думите ти, скъпа. Тя има нужда от мъж до себе си. А аз ще се погрижа Мат да се добере до Лоли, без Елизабет изобщо да разбере какво става.
Кендъл усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Лоли приличаше много повече на майка им. Беше нежна и деликатна. Джордж щеше да я изтормози. А Мат Уортън оковаваше и биеше с камшици робините си. Две от съпругите му бяха вече мъртви, но никой не можеше да докаже, че той е виновен за смъртта им.
— Ако се омъжиш за този янки, госпожичке, аз ще подпиша споразумение, че нищо няма да се случи на скъпата ти Лоли. Само ти ще имаш право да й избереш съпруг. И ще се погрижа тя никога да не отива на места, където няма кой да я спаси. Сега разбираш какво искам да кажа, нали, Кендъл?
Кендъл усети, че Джон Мур я презира. Но първата брачна нощ я порази. Щом вратата се затвори зад
