пръстче „галантния“ офицер на Конфедерацията! Беше си заслужила боя. Той нямаше намерение да си отмъщава по този начин, но тя напълно си бе заслужила наказанието, което й отреди.
Освен това — помисли си той мрачно, а очите му потъмняха, когато си спомни онази нощ — не й сторих нищо, което да съответства на нейното престъпление. Никога нямаше да го забрави. Бяха го хвърлили през борда в студените зимни води на чарлстънското пристанище. Отчаяно се бе борил да задържи дъха си — да вдиша би означавало да напълни дробовете си с морска вода. Потъваше, бореше се, опитваше се да освободи завързаните си ръце. Ако не беше онзи офицер янки, който се бе гмурнал в морето и го бе издърпал на брега…
И сега в жегата Брент потръпна, като си спомни онзи студ. Стисна зъби. Как бе копнял да отмъсти! Да погледне отново сините очи на Кендъл Мур и безпощадно да осъди дръзката им красота и невинност… И коварство.
Дълго бе разпитвал. И бе открил коя е. Беше се заклел да я намери, както нея, така и съпруга й — Джон Мур.
Мур… Брент наистина вярваше, че един ден ще го открие. Този човек опустошаваше бреговете на Флорида като обезумял. С повече от нормална преданост и самоотверженост към янките и войната на Ейб Линкълн.
Но не бе предполагал, че ще срещне отново синеоката съблазнителка, която го бе вкарала в капана. Каквито и да бяха личните му мечти за отмъщение, той беше капитан от и без това слабата флота на Конфедералните щати. Би било глупаво да нападне форта на янките на остров Кий Уест. Нямаше право да заведе хората си на сигурна смърт или да ги обрече на плен в затвора, прочут с това, че повечето от затворниците умираха там.
А Червената лисица с малка група бойци беше извършил подвиг, за който Брент не бе дори мечтал. Маклейн все още недоумяваше. Не беше разказал на Червената лисица какво точно е станало в Чарлстън. Но Червената лисица го познаваше добре и когато Брент бе дошъл в блатото да помоли вождовете на семинолите да помогнат с провизии на предните постове на Конфедерацията в южната част на страната, Червената лисица тихо попита какво измъчва белия му брат. Брент му довери само, че има да урежда сметка с един янки и още по-голяма сметка с неговата жена. Мечтите му за отмъщение все още не бяха ясни, те бяха нещо, с което щеше да се занимава след като войната приключи. Не си бе представял, че Червената лисица твърдо е решил да достави удоволствие на своя „брат“, като му подари обекта на неговото отмъщение.
Вождът се смееше, докато Брент изкачи стълбата до колибата му. Брент му отвърна с усмивка. Не беше виждал този израз на лицето на вожда още от времето на тяхното юношество, когато младият индианец му бе подарил ловния нож на Оцеола. Като всяко малко момче, Брент изпитваше огромно желание да притежава това съкровище.
— Приятелю — подзе Червената лисица, — все още не си спечелил войната с тази жена. Битката — да, но войната — не. Опознах я добре, тя не се оставя лесно да я победиш. Прилича на нас, семинолите. Могат да ни надвият със сила, но не и да ни победят.
Брент седна на земята с кръстосани крака и се усмихна на Аполка, когато му подаде димяща чаша кафе. Изчака я да излезе и насочи вниманието си към своя приятел.
— Учуден съм, Червена лисицо, че си успял да я доведеш. Сега, когато е тук, не съм съвсем наясно какво да правя с нея.
Червената лисица повдигна скептично вежди. Не можеше да повярва, че силен воин като неговия брат Брент не знае какво да прави с една непокорна жена, особено когато жената е млада, приятно закръглена и поразително красива.
Брент се засмя, но когато заговори, гласът му прозвуча мрачно:
— Не се притеснявай, Червена лисицо, смятам да довърша някои неща, които започнах с нея, но после какво? Иска ми се да й извия врата и да я насиня от бой, но…
Червената лисица го прекъсна, като изсумтя презрително:
— Но не можеш да направиш това с жена, приятелю. Кажи ми, какво ще стане, ако я предадеш на твоите висшестоящи?
Брент отпи от горещото кафе от цикория и сви рамене.
— Нищо особено, Червена лисицо. Жени-шпиони са били хващани и от двете страни на линията Мейсън-Диксън. Изглежда и янките са толкова галантни, колкото южняците. Най-лошото, което се е случило на жена, е било кратък престой в затвора. Знам, че и това не е никак приятно. Ранените умират като мухи в затворите и на Севера, и на Юга.
— По-добре човек да умре на бойното поле — тихо произнесе Червената лисица.
Брент замълча. И двамата помнеха как Оцеола се бе разболял и умрял във Форт Молтри. Гордият вожд бе свършил в затвора. Навремето Червената лисица дори не можа да се присъедини към семейството на баща си — беше негов незаконен син и затова правителството не му обърна внимание. Брент го бе помолил да се намеси, но Джъстин Маклейн не успя да постигне нищо. По това време антииндианските настроения бяха твърде силни. Джъстин опита всичко. Не забрави, че Оцеола бе пощадил сина му и се бе грижил за него като за член от семейството, докато го бе върнал в плантацията „Южни морета“.
Самият Брент също никога нямаше да забрави Оцеола. Силните красиви черти на вожда бяха завинаги запечатани в паметта му. И сега го виждаше както преди много години — възседнал коня си, да се приближава към мястото, откъдето Брент наблюдаваше разрухата на някогашното селище на плантатори южно от Миканопи. Плантаторът, когото Брент бе дошъл да посети, бе мъртъв, а голямата му красива къща — изгорена до основи.
На този ден през 1835 година Брент беше само петгодишен и не знаеше, че правителството на Съединените щати е анулирало всички договори, подписани с индианците от Флорида. Не знаеше, че белите нямат намерение да спазват каквито и да било договори, а само искат да изтикат индианците в резервати далеч на запад. Не знаеше, че много заселници се отнасяха към индианците като към дивеч.
Знаеше само, че към него се приближава човек с мъдри, тъмни очи, възседнал петнист кон. Тъмнокож мъж с превръзка на челото, в която бе втъкнато перо. Индианец. Брент бе измъкнал джобното си ножче и се бе приготвил за бой.
Оцеола бе спрял пред него и те дълго се гледаха втренчено — изплашеното дете и вождът, вече натрупал мъдрост, макар и млад на години. Най-после Оцеола бе проговорил.
— Остави ножа, момче. Ти притежаваш смелостта на истински боец. Но Оцеола не воюва с деца.
Оцеола бе сложил Брент да седне пред него на петнистия кон и го бе завел в лагера на семинолите. Бе изпратил съобщение на родителите му, но Брент остана няколко месеца при индианците, преди баща му, Джъстин Маклейн, да дойде да го вземе.
Това беше преди повече от двайсет и пет години. Войните с индианците бяха продължили, Оцеола не бе вече жив. Семинолите и микасуките се бяха съпротивлявали срещу прогонването на индианците в резерватите на запад, но белите ги изтикваха все по на юг и по на юг, докато стигнаха тук — на територията Евърглейд. Никога не се предадоха, никога не се оставиха да ги победят. Бяха се научили да изкарват прехраната си сред негостоприемното блато. Познаваха го така, както белият човек никога нямаше да го опознае.
— Как върви твоята война? — запита Червената лисица и прекъсна спомените на Брент.
Брент допи кафето си на един дъх, стана и закрачи по платформата, като търсеше отговор на въпроса.
— Като всяка война, Червена лисицо. Хората умират. Най-големите сражения се водят във Вирджиния. Хиляди загиват, покосени като жито в полето. Имаше една битка в Манасас, край рекичка, наречена Бул Рън. Там млади мъже и от двете армии мряха като мухи. Това нарекоха победа на Юга. Войските на Севера се разпръснаха и побягнаха към Вашингтон. Но всички разбраха, че войната няма да свърши бързо. В момента шансът е на страната на Юга. Но аз се страхувам, Червена лисицо. Северът има огромно население. Войниците им загиват, но други идват на тяхно място. Те са като вълна, която никой не може да спре.
Червената лисица наблюдаваше лицето на своя приятел. Най-после Брент млъкна и се загледа в спокойствието на падащия здрач. На свечеряване Евърглейд бе приказна земя. Слънцето залязваше — огромна пламтяща топка в оранжево и алено, — а покритите с мъх дървета и високите треви се полюшваха от лекия ветрец, който охлаждаше влажния горещ ден. Красивите силуети на чапли и жерави се открояваха
