— О, а вие вече успяхте да го сторите веднъж, мисис Мур, нали?
Тихият въпрос бе зададен толкова спокойно и любезно, че по гърба й полазиха тръпки. Той прекоси стаята и надникна през един от тесните прозорци, с ръце на бедрата.
— Само формално ли сте омъжена за Джон Мур, Кендъл?
Устата й изведнъж пресъхна. Не можеше да отговори.
Той се обърна и гласът му прогърмя заплашително:
— Е, Кендъл?
Не го оставяй да те сплаши! — напомни си тя. Дръж се… дръж се с достойнство.
— По закон съм негова съпруга — хладно отвърна тя. — Но всъщност, капитан Маклейн, вие не бихте разбрали…
— О, мисис Мур, умирам от желание да разбера — промърмори той подигравателно. — Моля ви, разяснете ми ситуацията.
Грешка направих като седнах — помисли си Кендъл. Той бавно закрачи зад нея. Тя го усещаше като огън, който изгаря гърба й. Всяка негова стъпка предизвикваше тръпки по гърба й, а всеки пристъп от тръпки все повече отслабваше решимостта й да запази самообладание. Не искаше да забележи страха й, въпреки това желанието й да се обърне към него бе огромно. Но не биваше! Не биваше той да разбере как й въздейства. И все пак трябваше да преглътне, преди да проговори — чувството бе същото като да остане на място, когато зад гърба й се промъква змия.
— Чакам, мисис Мур.
Шепотът докосна ухото й като огън. Но тя не помръдна.
— Много е просто, капитане. Родена съм край Чарлстън. Когато Южна Каролина се отдели от Съюза, разбрах, че войната е неизбежна. Не исках да остана на север, когато…
— И съпругът ви по случайност се оказа след вас? — язвителният въпрос долетя от дъното на колибата. — И се намеси точно в момента на… истината, така да се каже?
Кендъл замръзна:
— Да.
— Но вие ми казахте, че нямате съпруг.
— Аз… аз ви излъгах.
— Това вече го вярвам!
Тя извика, когато пръстите му се вплетоха в косата й и болезнено извиха врата й назад. Бе застанал зад нея с разтворени крака — сякаш мускулести стълбове — и бедрата му докосваха раменете й, докато я държеше безмилостно. Извиси се над нея, приковал поглед в очите й с яростна стоманеносива злоба. Тя не се опита да се освободи от хватката му, вдигна брадичка и отвърна на погледа му с нажежен син пламък.
— Ти, самовлюбено магаре! Никой не те преследваше! — Думите й завършиха с писък, защото пръстите му се впиха още по-силно в косата й, той злобно я дръпна и със замах я отхвърли от себе си.
— Тогава ми обяснете, мисис Мур, как така се случи, че бях хвърлен зад борда и се озовах в ледените води без надежда за спасение, ката давещ се плъх. Ако в тинята ви се стори зле, опитайте да стоите гола в морето посред зима.
Кендъл политна напред от силата на удара му. Изправи се и се обърна към него. Наистина бе глупаво да стои с гръб към такава змия, независимо от обстоятелствата. А докосването му я лишаваше от самообладание. Трябваше да се успокои! Трябваше да поговори разумно с него и да потисне страха и яростта си.
Стоеше изправена и го гледаше с ясното съзнание, че гневът му е като осезаема сила в пространството между тях. Но тя бе твърдо решила да победи.
— Сър — каза студено, — вие бяхте изваден от водата, и то от янки, ако смея да добавя. Както виждам, жив сте. Дали ще ми повярвате, или не е без значение. Случаят отдавна е минало и смятам, че вече осъществихте дребнавото си отмъщение. Бях отвлечена от диваци, замъкната в някакво блато, изплашена до смърт от тинята и бита по най-унизителен начин. Ако някой трябва да си отмъщава, то това съм аз, капитан Брент Маклейн. Сега ви моля, сър, като войник на Конфедерацията, като капитан на служба на Юга, да престанете с детинските си глупости и да предприемете необходимото, за да ме закарате до някое южно пристанище колкото е възможно по-скоро!
Няколко мига той я гледа невярващо, после се засмя и отметна назад кестенявата си коса.
— Детински глупости, така ли?
Гласът му звучеше меко. Тя малко се поотпусна.
— Капитане, знам само, че всеки офицер от флотата на Конфедералните щати би трябвало да помогне на една дама от Юга, изпаднала в беда.
— Мисис Мур, абсолютно сте права. — Той нехайно пристъпи към нея с ръце върху бедрата си, оценявайки я с усмивка, която накара сивите му притворени очи да придобият тъмен оттенък. — Ние от флотата на Конфедералните щати наистина се опитваме да бъдем галантни с дамите, изпаднали в беда. Но ми се струва, че напоследък е по-трудно да се открие една истинска дама, отколкото чифт копринени чорапи в Джаксънвил.
Гласът му бе съблазнително плътен и приятен. Дори тук, в пустошта, ухаеше на море. Докато говореше, той продължи бавно да крачи и накрая спря точно пред нея. Тя вдигна поглед, хипнотизирана и упоена от дрезгавия му глас. Изведнъж се бе променил. Разбира се! Тя му бе напомнила за честта на Юга. А той можеше да бъде джентълмен, когато поискаше. С широките си рамене и обшитата със злато униформа на капитан от Конфедерацията, с изсечените си черти, озарени от съблазнителната, леко подигравателна усмивка…
Кендъл бе напълно изненадана, когато силните му ръце се впиха в раменете й и я разтърсиха толкова силно, че косата й се разпиля по гърба и очите й бяха принудени да срещнат неговите.
— Така, както аз виждам нещата, вие се държахте към мен не по-добре от евтина мръсница и интригантка…
Думите му бяха прекъснати от болезнен шамар. — Кендъл освободи раменете си, вдигна ръка и го удари толкова внезапно, че той нямаше време да се опази от безумната й ярост.
— Долен простак! Тъпо копеле! — изсъска тя. Ругаеше, за да обуздае страха, който се надигна в нея, когато видя как той здраво стисна челюсти и как очите му се свиха в стоманени процепи и загубиха привидното си равнодушие. Дланта й бе оставила червена следа върху загорялата кожа на изсеченото му лице. Устните му побеляха, той напрегнато ги стисна и отвърна на погледа й. Изведнъж протегна ръка и я сграбчи за китката като змия, която досега се бе спотайвала.
— Пусни ме! — Тя отчаяно се задърпа.
Със свободната си ръка сграбчи ръката му и заби нокти в нея. Като обезумяла го зарита, дивите й удари попаднаха в глезените му и той изръмжа от болка.
Но по същия начин, както бе хванал китката й, той сграбчи крака й и тя полетя във въздуха, изгубила равновесие. Усещането за полет трая само секунда — в следващия миг се чу рязко тупване и тя се озова зашеметена по гръб на пода.
Преди да успее да надигне натъртеното си тяло, той стовари тежестта си върху нея и я възседна през кръста в хватка, от която бе невъзможно да се измъкне. Тя задъхано изруга. Погледна в суровата, безмилостна стомана на очите му и по-скоро първичният страх, отколкото смелостта, я накара да продължи борбата. Отчаяно се опита да се освободи от желязната хватка на краката му, като се извиваше и махаше към него с юмруци. Той тихо изруга, удивен от дивата й сила, но все пак успя да я усмири, да вдигне китките й високо над главата и да ги хване здраво само с една ръка.
— Мадам, предложихте ми нещо миналия декември, но така и не ми го дадохте. Е, скъпа, вече си в друго пристанище. С джентълмена, когото смятахте да измамите.
Тя лежеше неподвижно, но той усещаше съпротивлението — гърдите й се повдигаха предизвикателно, бедрата й се притискаха към хълбоците му. Както онази нощ тя предизвика в него диво желание, което завладя мислите и помрачи разсъдъка му. Беше красива. Дори сега, когато го гледаше, а омразата придаваше на кристално-сините й очи блясък на скъпоценни камъни, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, как устните й се бяха отдали на неговите с колебание, но и със страстно удоволствие, как тялото й бе оживяло при докосването на ръцете му, как пищните й гърди се бяха притискали към него…
