баща си и странната бяла жена.
Смехът на Кендъл се понесе във въздуха като звънлива мелодия. Тя се усмихна на Аполка, после отново погледна към Червената лисица.
— Ще се постарая да ти доставя радост. Ще уча децата ти на английски и ще опознавам с теб природата.
Индианецът кимна доволно. Подхвърли ловния си нож на Аполка, която сръчно го хвана. Той й посочи елена и отново се обърна към Кендъл.
— Можеш да започнеш с уроците още сега, докато Аполка приготвя вечерята. Сутрин ще идваш с мен. — За миг се умълча. В тъмните му очи проблеснаха весели пламъчета. — Скоро няма да се нуждаеш от чак толкова много почивка. Нощният ястреб не ще се върне скоро. Войнишката жена не бива да се излежава до късно, освен ако не е будувала, за да достави удоволствие на мъжа си.
Тя се изчерви. Не беше сигурна какво предпочита — да зашлеви индианеца, или да прихне от смях. Последното й се стори по-разумно, особено след като той вече й бе обърнал гръб.
Аполка побутна децата към нея и Кендъл им се усмихна весело. Наведе се и ги прегърна. Малките ръчички й отвърнаха със същото.
Диваци ли? — помисли си тя. Съвсем доскоро в невежеството си бе смятала, че всички индианци са диви. А сега изведнъж се чувстваше щастлива, защото две хлапета с кожа като шоколад се гушеха доволни в нея.
Въздъхна и ги притисна силно към себе си. Видя как Аполка с леки стъпки се приближи до елена. Нощта се спускаше над лагера. Небето бе спокойно, оранжеви отблясъци пронизваха кипарисовата горичка.
Това съвсем не беше Чарлстън. Нито Ричмънд, Атланта или Ню Орлеанс… Но се чувстваше по-добре, отколкото в казармите на Севера. Тук бе най-подходящото място за един южняк, когато наоколо бушуваше война. Може би всичко щеше да свърши много по-бързо, отколкото очакваше Брент. Югът трябваше да победи. Оскъдните вести, които достигаха до Кендъл, й подсказваха, че генералите на Юга са по-добри, а също и военната им стратегия.
Децата я задърпаха, за да привлекат вниманието й. Бяха толкова доверчиви! Да, тук май наистина не беше чак толкова лошо.
Сърцето й се разтуптя.
Тук бе най-хубавото място на света, мястото, където един ден Нощният ястреб щеше да се върне за нея…
ГЛАВА СЕДМА
От кърмата на „Джени Лин“ Брент Маклейн се взираше напрегнато на юг. Оглеждаше устието на река Флорида, заобиколено от висока борова гора. Лицето му бе стегнато в сърдита гримаса. Стоеше непоклатим, а остра болка раздираше душата му.
Джаксънвил гореше.
Флорида губеше войната.
Корабът „Хатерас“ от флотата на Съединените щати бе акостирал в Сидър Кий на шести януари и моряците му бяха разрушили железопътната линия и пощенската станция и разграбили няколко вагона с амуниции. Бяха пленили множество шхуни и платноходки. Само двайсет и трима войника на Конфедерацията пазели железопътната гара — малко преди това били изпратени два ескадрона на север, за да посрещнат очакваното нападение срещу Фернандина.
Войниците не достигаха. Янките превземаха едно подир друго селищата — Сейнт Огъстин, Фернандина, а сега и Джаксънвил.
Пушек се кълбеше над дърветата. Затъмняваше ясното небе и закриваше блясъка на слънцето. Брент затвори очи. Стисна зъби. Чакането го влудяваше. Както и пълната безпомощност. Как му се искаше да се покатери по мачтите, да разкъса дрехите си, да се хвърли във водата и да заплува към града! Би направил всичко, за да стигне до „Саут Сийз“.
„Но аз съм капитанът“, повтаряше си непрекъснато той. Не биваше да действа необмислено. Нямаше право ненужно да излага на опасност нито кораба и екипажа си, нито самия себе си. Беше длъжен да чака, докато лодката се върне с новини.
— Ахой, капитане!
Брент се завтече към Чарли Макферсън, който се изкачваше по въжената стълба.
— Хайде, Чарли, бързо! Казвай какво става!
Чарли видя тревогата, изписана върху лицето на Брент. Сведе поглед и тъжно поклати глава. Не беше лесно да съобщи на капитана, че родният му град е опустошен до неузнаваемост.
— Чарли! — изръмжа Брент.
— Янките са завзели Сейнт Огъстин, както и Джаксънвил, капитане. Четвърта Нюхемпширска го държи в ръцете си. Армията на Юга се е изтеглила от града. При отстъплението сами са разрушавали всичко по пътя си. Горят най-вече дъскорезниците. Нашите войници са ги запалили, за да не попаднат в ръцете на янките. Изгорили са тонове дървен материал, една леярна и железодобивна фабрика. Потопили са и няколко кораба. Затова трябва да внимаваме, капитане.
Брент не продума. Тишината бе злокобна. И Сейнт Огъстин, и Джаксънвил се намираха съвсем близо до „Саут Сийз“. Мраз стисна сърцето на Чарли, като гледаше мъката и гнева в очите на капитана.
Покашля се и се опита да го успокои:
— Не е чак толкова зле. Доколкото успяхме да видим с Крис, къщите си стоят непокътнати. Е, наистина янките малко са се развилнели, ама не е чак толкова страшно. А ако бяха в Чарлстън или Ричмънд… голямо клане щеше да падне. Тук смятат, че имат поддръжници сред населението, затова внимават.
Брент стисна решително устни и се спусна към каютата си. Мъжете на палубата се спогледаха в недоумение.
Върна се бързо. Беше съблякъл сивата униформа, обшита със злато, и бе надянал бежови панталони, бяла риза и тъмносин редингот. Всички знаци, издаващи ранга му във флотата, бяха свалени. Пъхна револвера под колана на панталоните си, а от ботуша му стърчеше нож. Мяташе смъртоносни погледи към хората си.
— Тръгвам — отсече той. — Нека трима от вас дойдат с мен. Ако има доброволци. Напълно е възможно да прекараме остатъка от войната в затвора. Но по-вероятно е да ни застрелят. Без униформа могат да ни сметнат за шпиони, а и янките, и южняците първо стрелят, а после питат.
Андрю Скот, който заедно с Чарли бе участвал в разузнавателната експедиция, пристъпи напред.
— Готов съм да дойда с вас, капитане. Но помислили ли сте, че и двата града са окупирани, а главнокомандващият нареди да се върнем обратно на запад, ако се окаже, че е твърде късно да помогнем тук.
— По дяволите главнокомандващия! — изруга Брент. — На този кораб командвам аз. Ще се върнем веднага щом стане възможно.
Андрю се поколеба за миг, леко разтревожен от безумните пламъци в очите на капитана. Но както винаги, Брент Маклейн изглеждаше хладнокръвен. Решен на всичко и хладнокръвен. Никога нямаше да ги поведе без хитър замисъл в главата. А не бяха ли прочути точно заради него? Не само на юг. Миналия януари след неуспешната атака срещу Форт Пикънс се отправиха към Ню Орлеанс и там им показаха нюйоркски вестник. Една карикатура в него изобразяваше кораба на Брент Маклейн, промъкващ се през блокадата на Севера — точно под носа на янките.
Да, наистина беше безумно смел. Северняците още не бяха видели всичко, на което е способен.
— Идвам с вас, капитане — реши Андрю. Половината от екипажа мигновено пристъпи напред.
Брент ги огледа изпитателно:
— Крис, Андрю и…
Чарли застана решително пред него:
— Няма да тръгнете без мен, капитан Маклейн!
Брент стисна устни, за да не се изсмее. Чарли трепереше от страх, но нямаше да отстъпи.
