Отново я притисна към себе си, думите му бяха самата истина, но от неизреченото го болеше. Не й каза, че за толкова кратко време е пораснала сякаш с години. Все още нямаше седемнайсет, но откакто я бе видял за последен път, от девойка тя се бе превърнала в жена — красива, зряла, с чудна фигура и… с дълбока мъка в очите.
— Какво се случи, Джени? — с тревога я попита той, без да я пуска от обятията си. Отново осъзна колко нелепо нещо е войната. По-големите братя често дразнеха сестрите си, но после ги защитаваха и им предлагаха рамо, на което да изплачат сълзите си.
А Джени беше останала сама.
Но се бе справила чудесно. Очите й бяха помръкнали, чертите — преждевременно зрели, но иначе напомняше пролетен цвят. Късите буфан ръкави на роклята й падаха ниско под раменете и разкрасяваха корсажа. Тънката й талия бе пристегната, а светлосинята пола падаше на дипли около бедрата й. Част от косата си бе навила на лъскави масури, а под тях се спускаше водопад от къдрици и плитки.
За него тя бе най-скъпото, осъзна той и топлина стопи леда, загнездил се в сърцето му. Разрухата на „Саут Сийз“ го нарани, болка и гняв го разкъсваха отвътре, но къщата можеше да се построи наново. А Джени бе от плът и кръв и нищо не би могло да я замести.
— Какво се случи, Джени? — повтори той.
Тя се отдръпна от него и направи опит за усмивка.
— Първо дай една целувка на мами Лий, Брент, и ела да седнеш при мен. Мами ще ни приготви чай. Искаш ли нещо за хапване? Войниците и моряците май винаги са гладни!
Брент покорно целуна старата жена, която бе член на семейството, откакто се помнеше. Тя го притисна в обятията си и избърса сълзите от очите си.
— Сядайте, мистър Брент. Ще ви донеса чай и ще ви оставим сами.
— Много ти благодаря, мами Лий — отвърна Брент, потискайки нетърпението да чуе разказа на сестра си. — Не искам нищо за ядене. На кораба имам добър готвач.
След малко вече седеше с кръстосани крака на пода и си отпиваше ароматен чай с бренди.
— Има ли вести от татко или от Стърлинг? — попита първо той.
— Преди месец получих писмо от татко, подписано и от двамата. Добре са, но отрядът им е получил заповед да се присъедини към войската във Вирджиния — въздъхна тя, после се усмихна. — Татко се гордее с теб, Брент. Пише, че чак във Вирджиния се носят легенди за подвизите ти!
Върху лицето на Брент се появи болезнена гримаса — думите й му напомниха потискания досега въпроса:
— Направиха го заради мен, нали? Подпалиха „Саут Сийз“, за да ми отмъстят.
Джени приглади полата си. Не знаеше къде да се дене от смущение, докато търсеше отговор.
— Така е, нали Джени?
— Ами… не само заради тебе, Брент. Също и заради татко, и заради Джъстин. Брент, може да не повярваш, но те сякаш не искаха да го правят. Когато дойдоха, аз стоях пред вратата с насочена пушка. Казах им, че няма да влязат, докато съм жива. Лейтенантът, комуто бяха възложили задачата, беше много мил. Поставиха експлозиви от всички страни на къщата и той се приближи към мен. Мислеше, че ще го застрелям. Но май повече го беше страх, че къщата ще се запали, а аз няма да помръдна. Заразправя ми колко съжалявал, че се налага да напусна дома си, но заповедите идвали отгоре. Брент, като чух, че янките пристигат, онемях от ужас. Нали знаеш, всички истории, които съм слушала… Бях сигурна, че ще ме изнасилят и ще прережат гърлото ми. Но лейтенантът се оказа истински джентълмен! Каза, че ако искам, мога да го застрелям, но той бил длъжен да ме отмести. Е, не го застрелях. И, Брент, той влезе в къщата след мен, а имаше опасност всичко да хвръкне във въздуха. Влязох да взема семейната библия — нали знаеш, майка толкова я ценеше — а той се втурна след мен и ме измъкна. — Тя замълча за миг. — Казва се Джейкъб Халоран. Ако някога се натъкнеш на него, не го убивай.
Известно време Брент не продума. Отпи голяма глътка чай.
— Война е, Джени. Не винаги знаеш кого убиваш.
— Има почтени янки — прошепна Джени.
Брент повдигна чашата си:
— Има и отвратителни южняци. Войната не променя хората, Джени. Просто хубавото и лошото в тях се проявяват по-ясно, отколкото в мирно време. Почтеният човек винаги си остава почтен. Линията Мейсън- Диксън не разделя хората на добри и лоши. — Той неочаквано се изправи и й подаде чашата си. — Но все пак сме на война, Джени. Имаш ли представа какво направиха с експлозивите, след като приключиха?
Джени сви рамене:
— Извадиха ги от фургон с боеприпаси — това си спомням. Може би са ги закарали у Мърфи. Ще използват къщата му за щаб. Защо питаш? — Очите й се разшириха, тя скочи на крака и без да мисли, запрати чашите на пода. Сграбчи раменете му. — Какво смяташ да правиш, Брент? Чуй ме, братко. Цялата войска на Конфедерацията побягна, защото янките многократно ги превишават по численост. Какво си мислиш, че можеш да направиш сам?
— Малък саботаж, Джени. Един вид отмъщение.
Очите й отразиха страха, който я завладя.
— Брент, ти май не разбираш! Тук гъмжи от янки. Нашите си отидоха, Брент. Дори битка нямаше, янките мирно и тихо завзеха всичко.
— Това ми е ясно, Джени.
— „Саут Сийз“ не струва колкото живота ти, Брент Маклейн!
— Така ли? — намръщи се той. „Саут Сийз“. Памукът. Пристанището на Джаксънвил. Някога препускаше на воля по своята земя. С песен на уста караше реколтата към фабриките на север.
Вечер седеше пред огъня с книга в ръка и пиеше уиски. Ходеше на лов с чистокръвни хрътки, възседнал расов жребец. Следваше неписаните закони на честта — единственото, което му бе останало от някогашния Юг.
„Саут Сийз“…
И след толкова години най-после бе открил жената, с която искаше да сподели всичко това. Жена, която ценеше някогашния начин на живот…
„Саут Сийз“. Законът на честта. Несбъднатото щастие.
Ако не воюваше точно за това, за какво, по дяволите, изобщо се биеше?
Погали с палец дълбоката линия, която се бе врязала между веждите на сестра му.
— Аз приех назначението във флотата на Конфедерацията, Джени. Заповядано ми е да доставям провизии на нуждаещите се и да предизвиквам хаос в редовете на янките при всяка възможност. Не се безпокой, Джени. Има много причини, поради които няма да се оставя да ме убият. Аз съм Нощният ястреб, помниш ли? Непоколебимият Нощен ястреб. Значи смяташ, че са закарали експлозивите у Мърфи?
Джени кимна унило.
— Само внимавай, Брент. Обещаваш ли? Много хора в последно време си смениха цвета. Сега твърдят, че винаги са били на страната на Севера.
— Ще внимавам, Джени. Обещавам ти. Казах ти вече, че нямам никакво желание да умирам.
Тя го погледна с любопитство.
— Нещо се е случило с теб, братко.
Той се ухили:
— Май се влюбих.
— Сериозно? — очите й блеснаха.
— Ще ти разкажа за това някой друг път. А сега да се залавям за работа.
ГЛАВА ОСМА
— Обзалагам се, че си обезумял, Брент Маклейн!
Чарли разпалено зашепна, когато двамата с Брент се показаха над повърхността на водата край „Мариана“ — огромен военен кораб, закотвен в пристанището на Джаксънвил. През нощта морската вода бе леденостудена.
Брент не обърна внимание на думите му. Повдигна високо над главата си торбичка, увита в
