добре реката, рискуваше да заседне в плитчините при устието.
Той дръпна бинокъла от моряка на вахта и огледа кораба, като се чудеше да се бие ли, или да бяга. Имаше вероятност да потопят врага и по-този начин да блокират реката зад себе си.
— Всички на палубата! Артилеристите — по местата! Готови!
По тихата палуба затрополяха крака, изпълнителни моряци, твърдо стиснали устни, затичаха нагоре- надолу. Брент слезе от марса и застана до Лойд, готов да даде команда за огън.
Зачака. Корабът трябваше да се приближи достатъчно близо, за да го улучат, но не чак толкова, че да стреля пръв по тях.
Макферсън, въпреки че бе изтощен, зае мястото си до щурвала и се зае с управлението на „Джени Лин“.
Брент свиваше и отпускаше юмруци, а шхуната се приближаваше все повече. Още не. Още не. Пет, четири, три, две…
Изведнъж стълб вода изригна като нефтен фонтан откъм бакборта и „Джени Лин“ се разлюля. Първият снаряд на янките не улучи целта.
Изчакването на Брент даде резултат. Сега беше негов ред.
— Огън! — изрева той, а в това време пръски вода се издигнаха и заляха палубата.
— Оръдие номер едно — огън! — заповяда Лойд на четиримата артилеристи.
„Джени Лин“ се разтресе от изстрела и застена. Но екипажът й нададе победен вик. Снарядът бе пробил корпуса на шхуната.
— Номер едно — зареди! Номер две — готови за стрелба!
— Спрете огъня! — нареди Брент и вдигна ръка. Наблюдаваше потъващия кораб на Съюза.
Изстрелът се оказа фатален за вражеския съд — нямаше съмнение, че корабът ще потъне. Можеха да продължат стрелбата, но нямаше да постигнат нищо друго, освен да залеят реката с кръв.
— Капитане, вижте! — Лойд посочи засегнатия кораб. — Изпращат лодка, сър. Трима души са, развяват бяло знаме.
Като видя, че малката лодка се приближава към тях, Брент присви очи. Двама моряци гребяха, а един офицер стоеше на, носа и крепеше знамето. Трябва да е храбър човек — помисли си Брент. — Осмелил се е да тръгне, когато оръдията на „Джени Лин“ могат всеки миг да стрелят отново.
— Спрете огъня! — отново заповяда той. — Нека разберем какво иска капитанът на янките.
— Може да е измама, сър — намеси се Лойд.
Брент поклати глава.
— Струва ми се, че не е. Ние имаме предимство. Корабът им потъва бързо. Мисля, че това е смел ход, за да предотвратят кръвопролитието.
— Както кажете, сър.
— Помогнете им да се качат на борда. „Джени Лин“ уважава бялото знаме и доблестната капитулация.
След миг пред Брент стоеше млад лейтенант с внушителни кестеняви мустаци, които преминаваха в ниско подстригана брадичка. Той поздрави отривисто и се представи:
— Бартоломю Гриър — лейтенант от военноморските сили на Съединените щати.
Брент с усилие потисна усмивката, която се появи на устните му при вида на скованата стойка на лейтенанта, и отвърна на поздрава:
— Капитан Маклейн. Какво има, лейтенанте?
— Сър, предавам се. Моля за милост от името на екипажа ми. Ако стреляте още по „Йорквил“, само ненужно ще отнемете живота на моряците ми. Корабът вече не представлява опасност за вас.
— Виждам, лейтенанте — спокойно отвърна Брент. — Нямаше нужда да се жертвате. И без това не смятахме да стреляме повече.
Младият човек видимо се отпусна и Брент усети странно вълнение. Този янки бе извършил едно честно и благородно дело. Брент си спомни разговора с Дженифър. Наистина, почтени хора се срещаха и в сини, и в кафяви униформи.
Лейтенантът отново настръхна, сякаш ужасен от това, че за миг е издал своето облекчение.
— Признавам, капитане, разчитах на вашето милосърдие. Знаем, че вие сте отговорен за пожара на „Мариана“. Но нито един човек не загина.
Брент сви рамене и притвори очи.
— Смъртта е част от войната. Но се стараем да убиваме колкото може по-малко.
— Тъй вярно, сър — съгласи се уставно лейтенант Гриър. — Но на ваше място аз щях да стрелям докрай.
— Не се безпокойте, лейтенанте. Бих вдигнал кораба ви във въздуха, ако се беше наложило.
Лейтенантът изведнъж се огледа и видя, че неговите двама моряци и екипажът на Брент напрегнато следят разговора.
— Сър — обърна се той към Брент, — бих искал да разменим няколко думи насаме.
Заинтригуван, Брент кимна.
— Заповядайте в каютата ми.
Повика Лойд и му посочи двамата янки, които с тревога очакваха съдбата си.
— Потегляме нагоре по реката. Погрижи се за нашите… гости. Предложи им по чаша кафе и им дай тютюн. Може би ще прекарат остатъка от войната в лагер за военнопленници. Нямаме време да вземем и останалите. Ако са истински моряци, ще доплуват до брега.
Десет минути по-късно Брент седеше срещу северняка от Другата страна на тясното си бюро. Лейтенант Гриър пълнеше лулата си, а по лицето му се четеше страхопочитание. От доста време екипажът на „Йорквил“ не си позволяваше никакъв лукс. Северът също страдаше от недостиг на провизии.
Брент изчака лейтенантът да запали лулата и да издиша дълга струйка дим. После повтори въпроса си:
— Е, лейтенанте?
Севернякът видимо се напрегна, поколеба се за миг, после погледна Брент открито.
— Както вече казах, сър, вие водите честна борба. Задължен съм ви. Затова ще наруша устава и ще ви предупредя…
Брент присви очи и усети как мускулите му се втвърдяват. Изпита същото необяснимо чувство на страх, което бе преживял, докато яздеше към „Саут Сийз“ и вече предчувстваше, че…
— Продължавайте, лейтенанте.
Севернякът леко се размърда на стола си. Брент разбираше, че в него се води някаква вътрешна борба. От едната страна стояха правилата, а от другата — личното му желание за справедливост.
— Много сте прочут, капитан Маклейн. Сигурно знаете. Домът ви беше единствената къща, която изгорихме между Сейнт Огъстин и Джаксънвил.
Брент не отговори. С повдигане на вежди даде знак на лейтенанта да продължава.
— И двете страни вършат несправедливости — промърмори лейтенант Гриър, загледан в лулата си, после вдигна поглед към Брент. — Говори се, капитане, че сте приятел с някакво индианско племе, изтикано в блатата. Преди време тези индианци отвлекли съпругата на офицер, служещ във Форт Тейлър. Някои твърдят, че вие имате нещо общо с това, понеже дамата е южнячка. Говори се още, че съпругът й се държал като луд. Потеглих от Кий Уест преди седмица, капитане. Изглежда лейтенант Мур действа да го изпратят срещу семинолите. Сигурно ще успее. Капитанът във Форт Тейлър беше уведомен, че пазачите на фаровете по южното крайбрежие получават провизии от индианците. Ако те са се присъединили към Конфедерацията, за Съюза няма да бъде недопустимо да тръгне на бой срещу тях.
Докато лейтенантът говореше, Брент не продума и не помръдна. Миглите му почти не трепнаха. Див страх бе вледенил гръбнака и крайниците му. Страх, ужас и чувство за непоносима неизбежност.
Щеше да закъснее. Беше твърде късно. Твърде късно. Блатото се намираше далеч.
Беше изложил на опасност Червената лисица. Това му причиняваше по-силна болка дори от загубата на „Саут Сийз“. Разтърсваща паника и тревога сграбчиха сърцето му. Кендъл… Тя беше тук в онази първа нощ. Точно тук — в каютата му на „Джени Лин“. Помнеше нейния образ. Очите й — големи и сияйни, прелъстителни и покоряващи. Помнеше гласа й, походката, помнеше как я бе докосвал и тя него…
Изправи се внезапно и със замах отвори вратата на каютата.
