— Чарли! Заповядай на кормчията да обърне! Ще заобиколим кораба на янките и ще излезем в открито море! Вдигнете платната, посока — юг!
Поспря за малко до вратата и чу как Чарли, без да задава въпроси, повтаря заповедите му.
После се обърна към северняка, който го гледаше с нескрита тревога в очите.
— Не се притеснявайте, лейтенанте — тихо каза Брент. — Ще оставим вас и хората ви на брега. Не заслужавате да гниете в затвора. Ще кажем, че сме ви изхвърлили, защото сме нямали време да ви предадем на властите.
Лейтенантът затвори очи и почти незабележимо потръпна.
— Благодаря, капитане — прошепна той.
— Няма защо. Аз съм ви задължен.
Брент остави пленника в каютата си. Нямаше военни тайни, които севернякът да открие сред картите му.
Забърза към палубата. Щеше да им се наложи да минат с гърмящи оръдия покрай пристанището на Джаксънвил. И маневрирането край потопения кораб на янките също нямаше да е лесно.
Но тези проблеми почти не го вълнуваха сега. Щеше да се справи. Твърдо бе решил да успее, защото залогът беше голям. Червената лисица бе човек, който живееше според закон на честта, по-суров от законите на Севера или на Юга, човек, който бе рискувал много за Конфедерацията. Сам бе направил своя избор и нямаше да приеме заплащане или благодарност за делата си, нямаше да приеме утеха, ако тези дела доведяха до трагичен за него изход.
Но дори по-дълбоко от вътрешния му вопъл за индианеца, който го бе научил на приятелство, бе отчаянието, измъчващо тялото му, когато си помислеше за Кендъл.
Срещата им бе толкова кратка, но от нея научи какво е любов. Тя бе пуснала корени, които се бяха вплели в сърцето му и го дърпаха назад дори когато беше свободен да си отиде.
Кендъл.
Виждаше я пред себе си. Бурните й виолетово-сини очи, косата й — мантия от мед, обгръщаща я в разкош и див безпорядък.
Тя бе олицетворение на красота и изящество. Притежаваше онзи неосезаем дух на Юга, онова, за което се биеха, онова, което искаха да опазят. Неуловимият дух, който свързваше бедния фермер и плантатора, за да победят по-силния враг. Ставаше въпрос за нещо много по-дълбоко от въпроса за робството. По-дълбоко от краля Памук. Духът може би наистина беше недосегаем, но Кендъл — не. Тя бе жива и жизнена и в нейната топлина и красота той можеше да открие онова, което жадуваше да докосне…
Всичко, за което воюваше. Гордостта на южняка, неговата чест, слава и безгранична непоколебима любов.
ГЛАВА ДЕВЕТА
„В страната на памука искам да се върна и спомените стари с обич да прегърна. Гледай, гледай, гледай, Диксиленд.“ Кендъл се засмя, довърши песента с необичайно насечения ритъм и закачливо дръпна косата на Чикола.
— Памук, Чикола. Слушай внимателно — памук. Можеш да го видиш през лятото. Простира се в далечината като безкрайно поле от облаци.
— Безкрайно поле — повтори сериозно Хаджо, по-големият с една година брат на Чикола, посочи небето и каза: — Облаци.
— Да. Чудесно. Хайде сега. „В страната на памука искам да се върна. Там, там, там, да живея там, на юг, там и да умра, в моя роден Диксиленд!“
Двете деца запяха заедно с нея. Кикотеха се и я поглеждаха с очакване всеки път, когато гласовете им потъваха във високата борова гора, ограждаща малкото сечище. Кендъл ги водеше там всеки следобед да играят и да учат. Не бяха далеч от лагера и често не само Аполка, но и другите жени довеждаха децата си да слушат странната бяла жена, която изглеждаше толкова щастлива сред тях.
Наистина беше щастлива. Необикновено доволна. Нямаше вести от външния свят, но й се струваше невъзможно нещата да вървят зле. Отдаваше се на мечти, безбрежни като памуковите поля. Щеше да бъде в безопасност навсякъде зад линията Мейсън-Диксън, щом веднъж отблъснеха янките. Щеше да получи развод на всяка цена и после…
Брент Маклейн.
Мечтите й бяха наивни и глупави, осъзнаваше тя в редките моменти, когато позволяваше на разума си да надделее. Беше прекарала една нощ с него. И един кратък час на борда на кораба му преди повече от година. Но оттогава постоянно мечтаеше за него и когато този блян се появи пред нея от плът и кръв, разумът й изневери. Мислеше непрекъснато за него. Беше влюбена.
Но какво изпитваше той? Знаеше, че е омъжена. Беше я потърсил само за да си отмъсти. После я увери, че никога няма да я изпрати обратно на съпруга й и обеща да се върне при нея. Но дали това не беше само израз на неговото благородство, независимо от думите му, че не е джентълмен? Или пък градеше планове за тяхното бъдеще? Той беше герой на Конфедерацията, притежаваше неотразима мъжественост и богат опит с жените. И кой знае? Нищо чудно във всяко пристанище да го чака по една годеница. А и съществуваха много по-подходящи партии от нея — даваше си сметка тя.
Очите й се замъглиха и тя стисна устни. Странно, сега това нямаше значение за нея. Беше омъжена, но пет пари не даваше за закона, който я обвързваше. Повече от всичко на света желаеше да бъде с Брент Маклейн. Щеше да се чувства щастлива навсякъде, ако той беше до нея.
— Кендъл.
Една ръчичка дръпна полата й. Тя видя разтревоженото лице на Чикола и осъзна, че гледа с празен поглед пред себе си. Усмихна се, седна на един широк дънер и взе детето в скута си.
— „Дикси“, моето момче, е написана от сина на един борец против робството. Южняците веднага я запели. Как ти се струва това?
Чикола сбърчи нос — нямаше представа за какво говори тя.
— Пей още — помоли я той.
— За днес стига, пиленца — твърдо отвърна тя. — Време е да се прибираме вкъщи. Стъмва се.
Двегодишният Чикола и тригодишният Хаджо кимнаха сериозно и при вида на техните замислени личица би се разсмяла, ако не бе бодването в долната част на гръбнака й, което задуши смеха. В гората зад нея имаше някой. Беше сигурна. Червената лисица бе удържал на обещанието си — беше я научил къде криволичат рекичките и какви звуци издават обитателите на тресавището. Вече умееше да чува не само с ушите, но и с цялото си тяло.
Не разбираше откъде идва страхът й. Намираха се съвсем близо до лагера. Семинолите бяха предпазливи и понякога мъжете се промъкваха между дърветата да проверят дали всичко е наред.
Необяснимият смразяващ страх премина в ужас още преди да чуе стъпките, разбудили гората, и присмехулния припев на „Джон Браун гние в гроба“.
Изплашена, Кендъл скочи с вик и хвана Чикола с едната си ръка, а с другата притисна Хаджо към себе си.
В тихия следобед сякаш мигом се изви вихрушка, настъпи суматоха. Гората бе залята от войници в сини униформи, които прииждаха на вълни между дърветата. А войникът с леденосините очи, войникът, който крачеше с яростна решителност към нея, бе човекът, когото тя не желаеше да срещне никога вече и горещо се бе молила на Бога за това.
Джон Мур.
Кендъл отново изпищя, дръпна двете деца и ужасена хукна с тях към лагера. Отчаяно се молеше да стигне там преди…
Преди Джон да я улови.
Тичаше сляпо, водена от инстинкта. Но напразно.
Лагерът на семинолите вече се беше превърнал в ад от ужасени писъци. Войници нахлуваха в колибите със затъкнати на пушките щикове и търсеха мъжете, останали в сечището, след като бойците бяха тръгнали на лов и разузнаване. Кендъл обгърна с очи лагера.
Червената лисица! Трябваше да го открие. Да намери пристан в неговата сила. Но той не бе в лагера!
