думата.
Но никога в живота си не бе изричала нещо, в което да е така убедена.
Можеше да прави каквото си поиска с нея, но никога нямаше да получи нищо. Можеше да я насини от бой, да чупи костите й една по една.
Тя пак щеше да победи. Щеше да го превъзхожда.
Защото той никога нямаше да има това, което тя щедро даваше на Брент — своята любов.
Но увереността в победата сега бе малка утеха. Как ли щеше да успее да избяга отново?
ГЛАВА ДЕСЕТА
От момента, в който се бе отправил на юг, изпитваше чувството, че бяга.
Само ако тичаше достатъчно бързо, можеше да стигне навреме. И ако успееше, можеше да спре ужаса, надвиснал над…
Щеше да я намери. Да я прегърне. Да я защити…
Като пантера в клетка кръстосваше палубата на „Джени Лин“, а корабът следваше линията на брега. Крачките му ставаха все по-нервни. Искаше да бърза, да лети. Чувството, че бяга, бе обзело цялото му тяло. Мускулите му бяха напрегнати, свити, готови за бяг.
Той знаеше, че кораби на Съюза сноват край брега, но сега малко го бе грижа за това. На драго сърце би ги хвърлил във въздуха. Знаеше, че е способен да го направи. Решението му да се добере до тресавището бе толкова категорично, че се чувстваше непобедим. „Джени Лин“ се беше натъкнала на съюзнически кораб, три пъти по-голям от нея, и бе преминала край него с гърмящи оръдия. В крайна сметка потъна не малката шхуна, а вражеският съд.
Най-после „Джени Лин“ стигна до устието на реката и хвърли котва. Брент и десетина души от екипажа му поеха в лодки по сложния лабиринт от реки, водещи към блатото.
Но много преди да наближат брега с боровете, сред които бе лагерът на семинолите, Брент скочи от лодката. Заплува в плитката вода и скоро се озова до твърда земя.
Най-после можеше да тича. И той се втурна напред.
Мускулите го боляха от напрежение, той усещаше как сърцето му бие лудо от страх.
Не спря, докато се озова в лагера. Закова се на място, затвори очи, после отново ги отвори, осъзнал внезапно, че ужасът пред него не е само кошмарно видение.
Безжизнени тела се въргаляха навред. От полуразрушена колиба с главата надолу висеше мъж. Момиченце лежеше до загасналия огън и стискаше в ръцете си сламена кукла.
Очите на куклата, както очите на мъртвото дете, сякаш бяха приковани в Брент. С усилие на волята той тръгна към момичето, наведе се, докосна нежно твърдата студенина на лицето му и притисна клепачите към тъмните невиждащи очи.
— О, господи, Исусе Христе. Капитане, погледнете.
Брент откъсна поглед от детето и видя Чарли зад себе си.
— Аполка, капитане. И малкото й дете.
Брент се изправи на натежалите си крака и се приближи. Коленичи до Аполка и детето.
Мухи нападаха труповете. Сякаш това бе най-страшното престъпление, най-страшната обида.
— Веднага се заемете с погребението — дрезгаво прошепна Брент, едва успяваше да произнесе думите. Сякаш някой обтягаше струни в съзнанието му. Все по-силно и по-силно. Пречеха му да си поеме дъх. Пронизваха го, душеха го. Аполка. Красива, нежна и добра като млада сърна. Бе прекарала своя живот в нежни грижи за децата си и обич към съпруга си…
Защо? Това бе най-безбожното деяние. Светотатство. Що за човек беше злодеят, убил същество, което се бе стремило само към любов?
Брент почти не усети как Чарли се отдалечава, за да изпълни заповедта му. Той се наведе над Аполка и сина й и ги прегърна. Сълзи разтърсиха тялото му. Сълзи на покруса, ужас и гняв. Почувства агонията на предателството. Своето предателство. Спрямо Червената лисица. Спрямо неговия приятел.
Нощта бавно се спускаше. Залезът беше красив. В този час на деня земята се къпеше в злато и пурпур, които бързо чезнеха в бледовиолетово и мораво. Моряците стояха сред сечището и безмълвно отдаваха почит към скръбта на техния капитан. Не смееха да се приближат, за да отнесат телата на Аполка и Хаджо.
Набитите му рамене се тресяха. Капитанът плачеше беззвучно. Над кипарисите, в небето и водата тежеше тишина.
Слънцето пълзеше все по на запад, но той не помръдваше. Моряците също.
Изведнъж във въздуха се появи нещо, нещо, което не беше звук. Чарли Макферсън се обърна пръв, другите го последваха.
Зад тях стоеше Червената лисица със своите бойци. Носеха не оръжие, а лопати. Чарли осъзна с болка, че вождът вече е бил тук и сега се е върнал да изпълни това, за което Брент вече бе помолил хората си.
Нямаше да ги погребат по обичайния начин. Обикновено семинолите полагаха своите близки в дървени ковчези, отнасяха ги дълбоко в сенчестата гора и ги оставяха там заедно с личните им вещи, които щяха да им трябват в отвъдния свят. До воина почиваше неговият меч, до ловеца — лъкът и стрелите му. До детето — играчка. До жената — шал.
Сега обичните им хора трябваше да бъдат заровени в земята. Защитени от дивите животни и мухите. Живите също трябваше да се пазят. Червената лисица знаеше това. Бе намерил жена си и децата си зверски убити от белия човек и знаеше, че ще трябва да ги погребе така, както белите го правеха.
Индианецът стоя дълго в края на сечището, загледан в кестенявата коса и тресящия се приведен гръб на Брент Маклейн. Лицето на вожда бе сурово, скулптура от гранит. Загоряло и твърдо, то не издаваше нито мъка, нито гняв. Времето и животът и несломимата му вродена гордост бяха дали на Червената лисица сила и издръжливост, които дори смъртта не можеше да пречупи.
Най-после той се приближи към Брент. Коленичи до него, внимателно пое сина си от ръцете на белия човек и го притисна към гърдите си, сякаш детето бе само заспало. Брент отправи безжизнен поглед към тъмните бездънни очи на Червената лисица.
— Пролях сълзите си, приятелю. Това трябва да направи дори най-силният мъж. Но те изсъхнаха. Заклех се на вятъра да отмъстя, но ехото заглъхна. В самотните нощи, които ме очакват, може би пак ще проливам сълзи. Със сигурност един ден ще отмъстя за престъплението срещу моя народ, срещу самия живот. Но сега ще предам моите любими същества на земята. Няма да позволя нито миг повече да служат за храна на мухите. Както бурите се надигат в океана, така ще се надигне мъстта на Червената лисица. И както те връхлитат изневиделица, така ще връхлетя и аз върху врага. Стани, приятелю. И ми помогни да изпълня дълга си към сина от моето семе и към Аполка, която държеше сърцето ми в своите нежни ръце. Ти също ги обичаше. Знам това добре. И сълзите на мъжа, който никога не плаче, са утеха за мен.
Брент се надигна. Червената лисица протегна ръце и той прие студеното, неподвижно тяло на детето. Индианецът коленичи до жена си. Докосна бузата й и погали с нетрепващи пръсти красивите й скули. Взе тялото й в ръце и се изправи с достолепие.
— Хайде — обърна се към Брент. — Трябва да се сбогуваме с тях.
Погребаха Аполка, прегърнала детето си. Според обичая поставиха до нея домакинските й принадлежности.
Високата борова гора се превърна в дом за мъртвите. Семинолите оставиха близките си да почиват и след церемонията подпалиха колибите. Индианци и южняци отплаваха, а зад тях гората пламна — оранжево сияние в мрака.
Червената лисица напусна завинаги своя дом и поведе народа си към лагера на микасуките. Племето на неговите родственици бе отвоювало от тресавището късче земя на североизток от гората, в която доскоро семинолите живееха щастливо. В лодката на вожда Червената лисица и Брент оглавиха смесения отряд от червенокожи и бели и поеха по реката и тесните й притоци.
Известно време пътуваха смълчани в нощта. После Брент изрече думите, които му тежаха.
— Заради мен ти изгуби всичко — дом, жена и дете…
— Не заради теб, Нощен ястреб — тихо го прекъсна Червената лисица. — Нито заради твоята
