— Да, мадам. Хари Армстронг на вашите услуги.
— Слава богу. Казвам се Кендъл Мур. Брент… капитан Маклейн каза да дойда при вас. Ще ми помогнете ли? Ще ме скриете ли от янките?
— Янките няма да намерят колибата ми никога, мадам. И никой приятел на Брент Маклейн няма да страда край мен. Само се дръжте, мадам. Сега сте добре. В безопасност сте.
— О, благодаря ви. Много ви благодаря… Шепотът заглъхна. Клепките й се спуснаха над очите. Досега едва се държеше в съзнание и щом чу утешителните думи, потъна в сладка забрава.
Харолд огледа по-внимателно момичето — не, жената! — почеса се по челото и вдигна очи към морето.
Сигурно това беше съпругата на онзи янки. Жената, която индианците бяха отвлекли. Причината, поради която капитан Маклейн сега плаваше към Кий Уест…
За малко се разминаха — помисли си със съжаление Харолд, — само за няколко минути.
Наведе се над лодката и повдигна лекото тяло. Пое обратно през пясъка и боровата гора, свърна по пътеката, водеща към къщата му, а мозъкът му се опитваше да открие липсващите нишки.
Какво се беше случило между тях — индианците, капитан Маклейн и тази жена с глас, нежен като магнолия? И как, по Дяволите, се беше озовала тук? Как бе изминала целия път от Кий Уест в стара разнебитена лодка? В прогнила дървена лодка.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Кошмари помрачиха съня й. В тях тя отново и отново чуваше гласовете. Своя глас. Рязък и пронизващ. А после гласа на Травис… нежен, успокояващ, умолителен.
— Кълна се, Кендъл, ще измисля нещо. Слушай, назначиха Джон на „Мисисипи“. Няма да се върне дълго време.
— Не мога да остана тук, Травис, не мога! След това, което се случи.
— Кендъл, не мога да те пусна. Знам, че Джон те е наранил. Затова дойдох. Ако имаш търпение, сигурно ще ми хрумне нещо. Дай ми време да обработя Бренън. Сега той вярва, че укрива шпионин на Конфедерацията.
— Аз наистина съм на страната на Конфедерацията! Никога не съм отричала! Тревожа се не за това, което се случи с мен, Травис, а за индианците. Джон нареди да започне това клане! О, Травис, никога няма да забравя! Никога, докато съм жива. И ще мразя янките…
— Кендъл? — думите бяха изречени съвсем тихо. — Кендъл, аз съм янки. Мразиш ли ме?
— О, Травис, не, разбира се, че не. Ти си мой приятел! Но моля те, разбери ме. Не мога да се отрека от това, което съм, и никога няма да забравя какво направи Джон от името на Съюза.
— Не е честно, Кендъл.
— А хората тук се държат така, сякаш заслужавам да бъда обесена! Не мога да го понеса.
— Кендъл, във война сме! Те знаят, че си била с един от най-големите врагове на Съюза. О, Кендъл! Разбирам те. Моите хора не се държат така. Ти не предполагаш колко много приятели имаш сред тях. Довери им се.
— Но как? Джон смята, че ще оздравее. А аз не бих понесла това, Травис! Ще се чувствам така, сякаш ме докосва с кървави ръце, ще чувам писъците…
Кендъл се замята в съня си, защото кошмарът бе толкова ярък, толкова истински. Виждаше Травис пред себе си — в очите му се четеше любов, загриженост и безпокойство.
— Кендъл, почакай, ще измисля как да те измъкна ще намеря безопасно място за теб.
В този миг тя погледна отворената врата зад Травис. И докато той й шепнеше успокоителни думи, тя грабна тежката синя кана за вода от масичката до леглото и я стовари с всички сили върху главата му.
„Прости ми, Травис!“
Кендъл тихо простена и се замята в леглото. Някой сложи студена кърпа върху челото й. Вече не беше в казармите, а в малка рибарска къщичка на западния бряг на острова.
— Бог е с теб, мила. Бог е с теб.
Жената, която произнесе думите, изглеждаше по-стара, отколкото беше в действителност. Бе изгубила големия си син в първата битка при Манасас. А втората битка й отне по-малкия. Двамата бяха застанали на две различни страни. Единият бе загинал в синя униформа, другият — в сива. Жената бе споменала на Кендъл, че е четирийсетгодишна. Изглеждаше на шейсет.
Пътуването се оказа по-трудно, отколкото Кендъл бе предполагала. Съвсем скоро остана без вода! А горещите дни и хладните нощи — всичко се бе сляло в мъгла…
Стресна се и се събуди. Изненада се от мекото легло. Лежеше в прохладни чаршафи и гърлото й вече не беше пресъхнало.
Отвори очи и видя срещу себе си прозорец с широко разтворени капаци. Ослепителни слънчеви лъчи струяха срещу нея. Величествена лоза се виеше около рамката на прозореца, отвън надничаха прекрасни пурпурни цветя. Орхидеи.
— Ти се свести, миличка.
Кендъл се обърна и погледът й срещна пълна жена с металносива коса, завита на спретнат кок, и ясни сини очи, които блещукаха като диаманти. Беше облечена в семпла домашно тъкана рокля от памук, но седеше на стола си до леглото с изправен гръб като истинска дама, а гласът й бе мек и възпитан. Кендъл се усмихна стеснително, разумът й се бореше с объркването.
— Аз съм Ейми Армстронг, скъпа. Снощи те намерихме на брега. Хари казва, че ти си Кендъл Мур, приятелка на Брент.
Кендъл кимна. Кошмарите й бяха останали в миналото. В миналото. Всичко бе свършило. Беше избягала. И открила тих пристан. Харолд Армстронг наистина съществуваше и тя успя да се обърне към него за помощ, както Брент я бе посъветвал…
— Значи съм открила мястото — промълви с въздишка Кендъл.
— Точно така, скъпа! — весело отвърна Ейми Армстронг, стана от стола, оправи чаршафите и нагласи възглавницата й.
— Сега стой мирно, а аз ще ти донеса нещо за ядене. Сигурно умираш от глад. Не ми е ясно как си оживяла в тази лодка. И как си успяла да стигнеш дотук. Голям моряк си ти, Кендъл Мур!
Наистина ли? — помисли си Кендъл. Първо се ориентираше по островите, а после по слънцето и звездите. Травис я бе научил на толкова много неща за морето. А Червената лисица й бе показал как да чете небето и ветровете.
Но освен всичко друго имаше късмет. Ако не бе стигнала до реката навреме и ако Хари Армстронг не бе в този момент на брега, тя сигурно сега нямаше да е жива.
— Не съм никакъв моряк, мисис Армстронг — прошепна тя. — Бях просто много отчаяна. — Прехапа устни и после се усмихна на добрата жена. — Искам да ви благодаря, мисис Армстронг. И на съпруга ви, разбира се. Не знам нищо за вас — дори не знам къде точно се намирам, — но съм ви безкрайно благодарна, че ме спасихте. Не ми носете нищо. Аз ще стана и ще ви помогна с каквото мога.
— Не ставай глупава, момиче! — възрази Ейми Армстронг и тежкото й тяло се понесе чевръсто към вратата. — Оставаш в леглото! Пострадала си доста. Може би не ти се иска да го признаеш, но все още си много слаба. А един приятел на Брент…
— Не съм сигурна, че съм приятел на Брент, мисис Армстронг.
— Как да не си! — възкликна Ейми Армстронг и продължи към вратата. Хвана бравата и се обърна с гримаса към Кендъл.
— Много добре знаем коя си, скъпа. Известно ни е всичко, което се е случило. Щом този индианец Червената лисица смята, че си струва да умре за теб, това ми е достатъчно. А пък Брент — хм, той почти се е побъркал от тревога! Няма да се поколебая да кажа, че обичам Брент Маклейн, и като виждам какво изпитва той към теб ми се струва съвсем естествено да прехвърля чувството си и върху теб. Така че изобщо не се притеснявай от положението си. Тук не е Чарлстън. Нито пък Джаксънвил. Старата гвардия я няма да пази морала ни! — Тя поклати тъжно глава. — Чудя се има ли изобщо стара гвардия вече.
Въздъхна, но после решително се отърси от тъгата.
— Днес, скъпа, ще лежиш в леглото. Утре ще ти разреша да станеш.
