убиваше, или пък вече я бе убил. Не. Мур нямаше да й стори нищо лошо. Поне нямаше да й счупи костите. За него тя беше нещо като трофей.
Брент преглътна и продължи:
— Червена лисицо, ако решиш, може да дойдеш с нас. Залагаме на този Травис.
Кръглата луна се издигна високо в тъмносиньото небе, когато на брега се появи черен силует.
Крясъкът на присмехулник разкъса тишината на нощта.
Въпреки това мъжете се промъкнаха тихо между дърветата и се събраха на брега. Успокоиха се чак когато Харолд Армстронг избухна в гръмогласен смях, разтърси ликуващо ръката на Брент и го потупа по рамото.
— Негодник проклет! — обяви Харолд. — Колко недели не съм те виждал, капитан Маклейн! А тук всичко върви като по часовник. Нищо не ни е липсвало — нито на мен, нито на останалите заселници. Индианците редовно изпращат провизии. Хайде, елате в къщата, момчета. Заедно с вкусното говеждо и домашното вино ще ви нагостя и с последните новини.
— Добре звучи, Хари — съгласи се Брент. — Трябва да разберем какво става. Особено във Форт Тейлър.
— Ще се постарая. Кажи на момчетата си да внимават. Тук горе няма много змии, но снощи намерих едно гнездо твърде близо до къщата. Хайде, елате.
Брент даде знак на хората си и те го последваха.
Не много далеч нагоре по реката Съюзът имаше малка крепост, която някога бе използвал във войните срещу индианците. Но в този девствен район имаше само шепа бели, за които не си струваше да се тревожат. Войниците на Съюза не ги закачаха — не си даваха сметка, че тези отрудени мъже и жени, изградили домовете си до самия край на безмилостното тресавище, са хората, на които се дължат победите на Юга.
След малко Брент, Червената лисица и Чарли Макферсън седяха около масата на семейство Армстронг и слушаха жадно новините на Харолд, докато нагъваха огромни парчета прясно говеждо, което жена му, Ейми, бе приготвила, преди да остави мъжете насаме.
— Ще става все по-трудно и по-трудно, капитане. Особено по море. Откакто във Вирджиния спуснаха онзи броненосец…
— Онзи… какво? — попита Чарли Макферсън.
— Броненосец, моряко, броненосец. Нашите измъкнаха стария „Меримак“ от пристанището, където янките го бяха потопили, и го прекръстиха на „Вирджиния“. — В светлите очи на Харолд се прокрадна завист. — Ех, да го бях видял! Сигурно е порил водите право към янките. Потопил много от техните кораби, а снарядите изобщо не могли да го повредят. Отскачали от него.
— Проклятие! — възкликна Чарли и лицето му светна. — Знаех си, че ще ги бием по море тия янки!
— Чакайте, момчета — охлади ги Харолд, поклати глава със съжаление и сипа ябълково вино в чашите им. — Победата не трая дълго. На следващия ден янките го посрещнали със свой броненосец. „Монитър“ и „Вирджиния“ водили бой в продължение на часове — това трябва да е била най-голямата морска битка, която човек е виждал досега! Накрая и двата кораба отстъпили. Ама вие нищо не знаете! Скоро целият свят ще чуе за това. Казвам ви, момчета, войната вече няма да е като преди. Тези два кораба доказаха, че всичко, което познавахме досега, е безнадеждно остаряло!
Друг път Брент щеше да полюбопитства, да се смае от гениалните корабостроители на Юга.
Но сега го интересуваше само едно.
— Имаш ли връзки на Кий Уест, Хари? — попита той. — Трябва да разбера някои неща, които стават във Форт Тейлър.
— Разбира се! Що за разузнавач си мислиш, че съм аз, капитан Маклейн?
Брент се засмя на укора.
— Смятам, че си много добър, Хари.
Хари придърпа един стол, седна и се загледа с любопитство в Брент.
— Да, капитане, но ти казвам, че не можеш да влезеш във Форт Тейлър. Онзи лейтенант се е побъркал, откакто индианците отвлякоха жела му. Чувам, че си я е прибрал обратно.
— Знаем, Хари.
— Ами да! — Харолд Армстронг се вгледа с интерес в Червената лисица, но Брент не му даде повече сведения.
— Какво знаеш за лейтенант Мур, Хари?
— Чувам, че прекарвал времето си, като се опитвал да те настигне, капитане.
— Можеш ли да разбереш, кога ще отплава пак?
— Разбира се.
— Искам да знам също колкото е възможно повече за един офицер. Името му е Травис…
— Деланд — бързо допълни Харолд.
Брент му хвърли изненадан поглед и Армстронг забързано продължи.
— Капитан трети ранг от флотата на Съединените щати. Пряко подчинен е на капитана, когото са назначили във Форт Тейлър.
— Какво се говори за него тук?
Харолд сви рамене.
— Май добре се разбира с хората на Кий Уест. Истински джентълмен. Твърд, но добър и учтив. Защо питаш?
— Защото ще се опитам да поговоря с него — Брент стана, протегна се и нетърпеливо потупа Чарли по гърба. — Събери екипажа. Тази вечер потегляме.
— По дяволите! — промърмори Чарли, пресуши чашата вино и бутна стола си назад. — Крис и Лойд тъкмо си намериха две хубави момичета, а сега точно аз трябва да им съобщя, че тръгваме!
Харолд Армстронг се засмя.
— И добре ще направиш! Сигурно говориш за момичетата на Белър. Той е свещеникът. Злобар, все с пушката си ходи. Цяло ято дъщери има — от тригодишни нагоре — и ги пази като стар булдог! Моряците ви сигурно са с по-големите момичета. Че се радват до немай-къде — в това съм убеден. Но по-добре, че потегляте. Белър е отгледал дъщерите си като истински дами и няма да позволи на някакви моряци да си играят с чувствата им, ако разбирате какво искам да кажа.
— По дяволите! — отново промърмори Чарли.
И това беше всичко.
Час по-късно „Джени Лин“ излезе от реката в открито море.
Ако Брент бе тръгнал няколко минути по-късно, или ако черен буреносен облак не бе закрил луната точно в този миг, екипажът му сигурно щеше да забележи малката разнебитена лодка, която се плъзна безшумно край тях.
„Джени Лин“ вече бе далеч, когато Харолд, изправен на песъчливия бряг, съзря лодката и предпазливо се приближи, за да разбере какво става.
Смаян, видя как дълги нежни пръсти се показаха над планшира и после се отпуснаха безжизнени. Насочи лампа към лодката и подсвирна.
Вътре лежеше момиче. Лицето му бе бледо като луната и красиво като ефирната й светлина. Пелерина от златни коси се спускаше по раменете на момичето и падаше над грубите дъски. Както бе вперил поглед в нея, тя запърха с мигли и отвори очи. Не разбра дали очите й са черни или толкова тъмносини, че сякаш се сливаха с виолетовото море. Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни и да проговори. За да я чуе, Харолд се наведе, прехласнат от невероятната й красота.
— Какво има, момиче? — попита той разтревожено.
Тя повдигна ръка към него. Отпусна я. Нямаше сили да я задържи.
— Помогнете ми — промълви тя, после гласът й доби сила и от напуканите устни се откъсна шепот. — Помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.
— Добре, добре. Разбира се, че старият Хари Армстронг ще ти помогне, момиче. Не се тревожи. Спокойно. Ще те заведа в къщи, ще те нахраня и стопля пред огнището.
— Хари? — попита тя настоятелно. — Харолд Армстронг?
