И Кендъл с горчивина трябваше да признае пред себе си, че много южняци биха постъпили по същия начин. Войните със семинолите все още бяха твърде живи в паметта на всички бели и само неколцина бяха способни да разберат какво всъщност се бе случило. Малцина познаваха и ценяха индианския закон на честта.
Кендъл не успя да преброи чеповете в дъските. Странните тъмни кръгове се превръщаха в съзнанието й в човешки лица. Първо се появяваше лицето на Червената лисица. Как се завръща и открива, че вече няма народ, дом, жена и деца.
После на негово място идваше лицето на Брент Маклейн. Все още беше жива и изпитваше болка. Той я бе направил уязвима, защото чрез него разбра, че съществува човек, който иска да я прегръща, да се грижи нежно за нея и да я обича…
Дори ако думите оставаха неизречени.
Никога вече нямаше да го види. Беше заключена в каютата. И пред вратата й крачеше стража — стъпките му отекваха равномерно като цъкане на часовник.
Изведнъж тя застина и стисна здраво клепачи. Беше чула стъпки, различни от стъпките на часовия. Стъпки, резки и твърди.
Джон.
Обърна се в леглото, сви се на кълбо и зарови лице във възглавницата. Опита се да диша бавно и равномерно, но настръхна като котка, щом чу скърцането на вратата.
Тя усети, че той спира до вратата. Миг след това стъпките му събудиха стаята и той започна да съблича парадната униформа. Тя отвори очи и впери поглед в него. И двамата знаеха, че не спи.
— Така… — започна той тихо. — Значи се сприятели с индианците, които те отвлякоха?
В гласа му се долавяха странни нотки. Тя предпазливо се обърна по гръб, без да го изпуска от очи. Беше очаквала необуздан гняв, но сега в позата и гласа му имаше нещо още по-заплашително, отколкото ако се бе втурнал към нея.
— Да — отвърна тя студено. — „Диваците“, които избихте бяха много почтени хора.
— Навярно и мъжете?
— Да.
— Разбирам — кимна той, сякаш водеха приятен разговор, и седна на леглото до нея. — Кажи ми, Кендъл — промърмори Джон и прокара студени пръсти от скулите до гърдите й, което я накара да потръпне от отвращение. — Кажи ми — повтори той и се усмихна на реакцията й, — как беше? Така ли се отдръпваше, когато диваците те докосваха? Или ги посрещаше с радост? Имаше ли някой, с когото предпочиташе да спиш? Много ще ми е интересно да науча обичаите им. Разбрах, че групата, която ви е нападнала, се е състояла от шестима или седмина мъже. Всички ли минаха през теб, сладка женичке? Или ти от самото начало успя да разбереш кой е водачът и да го омагьосаш?
Щеше да постъпи глупаво, но не можеше да се въздържи. Усмихна му се, в очите й заблестя дълбока омраза.
— О, не, Джон. Не си избрах един индианец. Любех се с всички. Всяка нощ обикалях от колиба на колиба и от самото начало ми хареса…
Думите й бяха прекъснати от собствения й вик, защото ръката му стисна злобно брадичката й. Тя се опита да се изправи, но той стисна за китките й.
— Лъжкиня! — произнесе спокойно.
— Не разбирам за какво говориш!
— Изобщо не си докоснала индианец.
Страшно предчувствие загложди стомаха й, но тя не откъсна поглед от него и гласът й не трепна.
— Разбира се, че лъжа. Презирам те, Джон Мур. Бих казала каквото и да е. Имаше само един индианец…
Отново изречението й бе прекъснато от вик на изненада и болка — той бе извил китките й толкова силно, че тя помисли, че ще се счупят.
— Лъжкиня — повтори той тихо. — Много добре знаеш за какво говоря.
— Не…
— Не те е докосвал индианец, добре знаеш. Капитан Бренън ме уведоми за последните сведения. Южняците доставяли оръжие по цялото крайбрежие на южна Флорида. Някакви семиноли малко по на север от твоето тресавище, край езерото Окичоби, отглеждали добитък, който после мистериозно се озовавал в Джорджия и Луизиана. Знаеш ли как е ставало това, Кендъл? Със сигурност знаеш. Защото вождът на племето, което току-що унищожихме, е един дивак, наречен Червената лисица. А той бил скъп приятел на Брент Маклейн.
Кендъл се опита да не издаде чувствата си дори с трепване на мигли.
— Ти си се побъркал…
— Не съм. Но ти ще умреш, ако той се приближи някога до теб. Той вече е мъртъв, Кендъл. Набелязан. Ще го намеря. И ще ти го донеса на тепсия.
Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й, но му отвърна с хладнокръвен шепот:
— Не, Джон, грешиш. Ти си мъртвият. Когато той разбере какво си направил, в целия свят няма да има място, където да се скриеш.
— Това ще ти хареса, нали, Кендъл? — Той говореше така спокойно, че опасенията й бързо се превърнаха в трескав ужас. — Винаги си искала да умра.
— Не, отново грешиш. Не исках да се омъжвам за теб, но не те мразех…
— Докато разбра, че си имаш работа с половин съпруг?
— Не, докато разбрах, че твоята жестокост е болестта, която никога няма дори да се опиташ да излекуваш.
Той отново се усмихна с мраз в очите.
— Радвай се, Кендъл. Има шанс да победя болестта. Пристигна нов лекар, специалист по тези болести. Даде ми лекарства — експериментирал е с тях години наред и е постигнал зашеметяващи резултати. Смята, че има шанс да възвърна здравето си за по-малко от месец, с твоята помощ и съдействие, разбира се.
Кендъл поклати глава.
— Късно е, Джон. Не бих могла да те докосна след това което се случи. Когато те погледна, виждам само кръвта на невинните, кръвта на децата…
Той се изсмя и смехът му я разтърси.
— О, ще ме докоснеш, и още как. И то съвсем скоро. Ти си ми съпруга, или забрави?
Той пусна китките й, още веднъж се усмихна студено, изправи се и разкопча колана си. Кендъл го наблюдаваше. Отново усети как кръвта й се отдръпва, сякаш засмукана от тиня.
Той я погледна.
— Не тази вечер, любов моя. Рано е още. Тази вечер ще ти изнеса урок.
Тя добре разбра какво означават думите му. Знаеше, че само ще усили гнева му, но въпреки това каза с ледена ярост:
— Ще постъпиш глупаво, ако ме биеш, Джон. Какво ще си помислят приятелите ти?
— Абсолютно нищо, мадам. Тук няма човек, който да не убие жена си затова, че е приютила южняк между краката си.
Кендъл го погледна и бавно вдигна брадичка.
— Ти си болен, Джон. Наистина си болен. Но знаеш ли? Не можеш вече да ме нараниш. Затова си така обезумял, нали? Защото го знаеш!
Тя въздъхна и се опита да го отблъсне. Замаха с ръце и задраска с нокти, когато той я сграбчи за раменете и я обърна по корем.
Но скоро разбра, че въпреки всичко е уязвима за болката. Извика, щом ремъкът изплющя по плътта й. Когато той стигна до десетия удар, тя почти бе изгубила съзнание.
Сякаш отдалеч дочу доволното му пъшкане. Той пропълзя в леглото до нея.
— Уверявам те, любима, че когато му дойде времето, ще ме докоснеш. И ще ми дадеш повече, отколкото си дала на южняка.
— Никога!
Знаеше, че не я бе чул. Беше се обърнала с гръб към него и пресъхналите й устни едва отрониха
