Травис помълча за миг, после продължи рязко:
— Един месец допълнителен наряд, редник. За неподчинение. И за да ви е ясно отсега нататък, ще ви обясня какво лошо има в убийството на индианците. Ние сме военнослужещи от флотата на Съединените щати. Непосредствената ни задача е да запазим Съюза. Заповядано ни е да се бием, не да извършваме убийства. Ние сме представители на народа. Народ от богобоязливи и миролюбиви хора. Воюваме за чест. А в клането на жени и деца няма чест!
Травис внезапно се извърна към Джон, тревогата и яростта му бяха толкова силни, че почти не трепна, като видя Кендъл.
— По дяволите, как позволихте да се случи това, лейтенант Мур?
Джон изсъска през зъби:
— Гадните диваци отвлякоха жена ми, капитане. Заповядано ни беше да дойдем и…
— Да преговаряме, не да убиваме!
Джон замълча. Кендъл усети гнева му.
— Ти си гледай твоята война, Травис. Аз ще си гледам моята.
Напрежението между двамата мъже сгъсти въздуха. Наоколо цареше мъртва тишина — никакъв полъх на вятъра, никакво шумолене в дърветата. Птиците мълчаха, дори щурците бяха спрели своята песен.
После се чу тих звук — бръмченето на мухите, които кацаха върху кръвта на мъртвите. Може би дразнещото жужене на насекомите, или пък внезапното осъзнаване, че са заобиколени от хората си, накара Травис и Джон да млъкнат, разбраха, че сега не е нито време, нито място за лични свади, които превръщаха приятелството им във вражда.
Погледът на Травис се премести върху Кендъл. Очите му бяха пълни с мъка, молеха за прошка и тя разбра — Травис бе дошъл само защото е вярвал, че индианците я държат в плен. Но вече знаеше, че тя предпочита да бъде пленница на семинолите, отколкото робиня на Джон Мур.
Травис се обърна към мъжете:
— Връщайте се в лодките. Веднага.
Заповедта му бе последвана от тътрене на крака. Кендъл. Джон и Травис останаха сами сред сечището, заобиколени само от мъртвите.
— Е, освободихме жена ти, Джон — рече Травис с лек укор. — Не изглежда да са я измъчвали жестоко.
— Така ли? — попита Джон. — Сигурно. Най-вероятно се е подмазвала на червенокожите като разгонена кучка.
— По дяволите, Джон — прекъсна го Травис, смутен от присъствието на Кендъл.
— Защо я защитаваш, Травис? И двамата знаем по какво си пада жена ми. Но май напразно се тревожа за проклетите диваци… Ти тръгна след Кендъл с такова нетърпение, защото може би зад гърба ми двамата с нея сте били нещо повече от приятели?
Травис застина. Лицето му пребледня от гняв, в очите му пламна огън. Стисна юмруци.
— Няма да те извикам на дуел, Джон. Защото съм ти приятел. Все още. Но като твой приятел те предупреждавам. Ако продължаваш така, няма да остане човек на този свят, към когото да се обърнеш. И ако нараниш Кендъл по някакъв…
— Кендъл е моя съпруга, Травис, и ще правя с нея каквото сметна за необходимо! — Джон избухна в нов пристъп на гняв. — Нямаш право да се бъркаш в семейството ми. Дори президентът Линкълн няма право да се бърка, нито пък проклетият адмирал Фарагът!
Травис отново застина, сякаш ударен от гръм.
— Когато тази война свърши, Джон…
— Не смяташ ли, че трябва да изчезваме оттук? — прекъсна го студено Джон. — Може да попаднем в засада на индианците и ако един от тези диваци опре нож в гърлото ти, няма да мрънкаш повече заради малко пролята кръв. Самият ти водиш хора, чийто живот зависи от теб.
Травис изруга тихо и се обърна.
Кендъл бе слушала спора им с напрежение. Сега затвори очи, искаше й се по този начин да изтрие ужаса край себе си. Но никога нищо нямаше да го заличи. Опита се да се отскубне от ръцете на мъжа си, но ноктите му се бяха впили безмилостно в рамото й.
— О, не, любов моя сладка — изсъска Джон и я сграбчи за врата. — Време е да се връщаме вкъщи и да празнуваме. Един любящ съпруг спасява жена си от варварството на червенокожите.
Ръката му бавно полази по врата й и заплашително го стисна, а очите му през цялото време оставаха безизразни и каменно-студени. Тя отвърна на погледа му хладнокръвно. Той не можеше да я нарани. Физическата болка нямаше да заглуши вината и агонията на сърцето й.
— Възнамерявам да се покажа като невероятно благороден човек, любов моя. Смятам да те приема с обич, без да обръщам внимание на това, че си омърсена и опозорена от индианците. Но искам да ми разкажеш всичко. Да, искам да знам защо изглеждаш толкова добре, мисис Мур.
Изведнъж я обзе отчаяние. Представи си Червената лисица — как той се завръща от лов и открива жена си и детето си убити. Заради нея. Предпочиташе да бе умряла заедно с всички.
— Джон — тихо продума тя, — по-добре ме убий! Иначе един ден аз ще го направя.
Той стисна още по-здраво устни. Пусна врата й и я удари по брадичката с опакото на дланта си.
— Опитай, кучко — чу го тя да съска.
Пред очите й притъмня. Не усети как съпругът й я сграбчи грубо и я понесе на рамо като чувал.
Опита се да полежи спокойно и започна да брои чеповете по дъсчения таван над главата си.
Отчаяно се мъчеше да заспи. Имаше малка надежда Джон да остане до късно вечерта на военния съвет и като се прибере да не я безпокои, ако е заспала.
Все още не бе имал възможност да се изправи срещу нея. Тя се свести чак когато малките лодки, с които войниците бяха навлезли в тресавището, пристигаха в някакъв залив. След като се качиха на една от двете шхуни, закотвени в залива. Джон Мур бе принуден да се посвети изцяло на управлението на кораба. Поройни дъждове и бурни ветрове се изсипаха яростно върху тях.
Два дни им бяха необходими, за да стигнат до Кий Уест. През това време Кендъл почти не видя Джон. Бяха я изолирали в малка каюта и само един млад мичман идваше да й донесе храна и да я попита как се чувства. Изглежда мислеше, че са я спасили от някакво страшно изпитание. Кендъл нямаше сили да му обясни, че не е така. Прекара пътуването, редувайки вцепенението с плач. Когато успяваше да заспи, чуваше писъците, когато затвореше очи, виждаше Аполка в мига, преди да умре. В неспокойния й сън отново и отново Хаджо тичаше към мъртвото тяло на майка си и умираше върху гърдите й.
Господи, колко бе благодарна на бурите, които размътваха морето! Молеше се корабът да потъне, да се разбие в коварните скали край брега на Флорида. Сега вече страхът не можеше да я завладее. Не я интересуваше какво прави Джон с нея. Радваше се на заблудата му, че дивите червенокожи мъже са получили от нея това, което той не бе способен да получи никога.
Мечтите й бяха умрели завинаги така, както индианците в лагера. Сякаш връзката между душата и тялото й бе разкъсана.
Щом пристигнаха във Форт Тейлър, веднага я повикаха при капитан Бренън. Тя с горчивина му разказа истината — че индианците не са я заплашвали с нищо и че малките деца и жените са били жестоко избити. Чак после разбра, че причината да я разпитват няма нищо общо с индианците. И тя не каза нищо повече, разтревожена за Брент и екипажа му.
Това се бе случило преди часове. Капитан Бренън прояви загриженост за нея и се съгласи с Джон, че сигурно има треска и бълнува, щом го моли да й помогне да избяга от съпруга си. Бренън беше добър човек. Каза й, че се тревожи за нея, потупа я по рамото и се опита да я успокои:
— Хайде, хайде, мисис Мур. Преживяхте такъв ужас. Бяхте отвлечена и принудена да живеете сред диваци. Станахте свидетел на кръвопролитие, след като прекарахте толкова време сред тези… хора. Трябва да разберете колко трудно е за един човек да приеме всичко това. — Той погледна към Джон и Кендъл едва се сдържа да не се изсмее. Всички вярваха, че е била изнасилена от „диваците“ и че горкият Джон се владее отлично — обожава жена си и се държи тъй, сякаш случилото се няма никакво значение.
Бренън дори приписа жестокостта му на покровителственото отношение на Джон към нея. Да, щяха да го смъмрят. Но нямаше да го накажат. Нападението срещу индианците бе наречено „непростимо, но разбираемо“.
