Рианон го погледна втренчено и на устните й се изписа измъчена усмивка.
— Не мога да избягам и ти го знаеш.
— Не можете и да останете!
— Няма да се предадем. Те не се интересуват капитулирал ли е един град или не. Все едно дали са го завладели с бой или по мирен път, злодеянията им нямат край. Ще остана и ще се бия.
— Милейди…
— Ще убия много от тях или поне ще ги раня. Знаеш това, нали?
Разбира се, че знаеше; Рианон го прочете в очите му. Тя беше забележително добра в стрелбата с лък. Но когато я погледна, тя разбра, че верният слуга все още вижда в нея малкото момиче, което години наред беше пазил като зеницата на окото си.
Не, старият Егмунд не гледаше на нея като на дете. Той виждаше в нея жената и сърцето му се свиваше от страх. Рианон беше замайващо красива с тези сребърно-сини очи и косата с цвят на златен залез. Тя беше племенница на Алфред и негова кръщелница. По негово нареждане беше получила най-добро образование. Можеше да бъде мека и нежна като котка, но много по-често от устата й се чуваха сочни ругатни и буен смях. Можеше да се мери с най-силните мъже и управляваше без усилия огромните земи, останали в наследство от баща й. Всеки викинг би видял в нейно лице скъпо струваща плячка, а Егмунд не можеше да понесе мисълта, че любимката му ще попадне в ръцете на тези варвари.
— Рианон! Умолявам ви! Служих на баща ви…
С две крачки младата жена се озова до него, взе костеливите му ръце в своите и го дари с топла, сърдечна усмивка.
— Скъпи ми Егмунд! Кълна се в Бога, че макар и да не мога да си обясня това нападение от изток, нямам никакво намерение да се предам! И няма да допусна да умреш за мен! Ще избягам едва когато се уверя, че нищо повече не може да се направи. Много добре знаеш, че дъщерята на баща ми няма да се оттегли, преди да е пратила на оня свят поне няколко варвари. Повикай Томас и разбери с колко мъже разполагаме. Предупреди крепостните и арендаторите. Побързай!
— Рианон, трябва да се скриете на сигурно място!
— Погрижи се да ми донесат лъка и един колчан стрели. Няма да напускам тази бойница, кълна се! — обеща тържествено тя.
Тъй като знаеше, че всяка нова дума е излишна, Егмунд хукна надолу по дървената стълба и започна да дава заповеди. Огромната порта бе затворена незабавно, малкото останали воини възседнаха конете си, а простите селяни се въоръжиха с коси и всичко, каквото им попадна в ръцете. По лицата им се четеше ужас.
Жестокостта на викингите беше известна надлъж и шир.
Едно момче донесе на Рианон лък и стрели. Младата жена стоеше неподвижно и се взираше в синьото море. Небето беше забулено от тъмни облаци, вятърът виеше с нестихваща сила, сякаш първичните стихии предсказваха нещастието, което скоро щеше да се разрази над крепостта. Рианон погледна корабите и цялата се разтрепери. Затвори очи, полагайки отчаяни усилия да не мисли за кланетата, които беше преживяла досега. Беше загубила най-скъпото си по вина на датчаните, така беше и с цяла Англия. Страхуваше се, но трябваше да се бие. И дума не можеше да става, че ще я пленят или убият без съпротива.
В това нападение имаше нещо странно. Защо Алфред не беше осведомен за движението на датчаните? Защо не я беше предупредил?
Корабите наближаваха брега. Нито морето, нито небето имаха сили да ги спрат.
Рианон беше толкова уплашена, че краката отказваха да й служат. Драконовите кораби ей сега щяха да достигнат брега. Дори само носовете им, украсени с онези отвратителни драконови муцуни, бяха достатъчни да всеят ужас в душите на хората. Крайно време беше малкото останали й моряци да нападнат. Рианон се помоли горещо воините й да имат възможност да изпратят поне по една стрела към широката страна на корабите. Така щяха да убият десетина викинги, преди да са нападнали крепостта. Тя затвори очи и произнесе кратка молитва: „Велики Боже, страх ме е, подкрепи ръката ми!“
После отново отвори очи. На палубата на кораба-водач стоеше мъж, който рязко се отличаваше от останалите. Едър, рус, представителен, той се плъзгаше по разбунените вълни, без да губи равновесие, с небрежно скръстени на гърдите ръце. Сигурно беше някой от пълководците им, мъж с впечатляващ ръст, широки рамене, тесни хълбоци, мускулест воин от Валхала. По гърба на жената пробягаха студени тръпки, но ръката й инстинктивно се протегна към колчана със стрели. После решително обтегна лъка си.
Пръстите й трепереха. Никога не беше убивала човек. Но сега трябваше да го направи. Знаеше как постъпват викингите с мирното население.
Ръката й се отпусна безсилно. Отново я побиха тръпки. Устата й пресъхна; по тялото й се разля издайническа горещина. Рианон затвори очи и пое дълбоко въздух, а когато отново ги отвори, не можа да разбере какво я беше връхлетяло. Ала вятърът й беше пошепнал, че златно-русият викинг ще стане част от живота й.
Тя прогони нетърпеливо това чувство и се закле, че вече няма да трепери. Беше ужасно трудно да се прицели в жив човек с твърдата решимост да го убие, но тя щеше да го направи. Трябваше само да си припомни смъртта на баща си.
Отново опъна лъка и този път пръстите й бяха забележително спокойни. Убий водача, бяха й втълпили баща й и Алфред, и хората му ще се разбягат на всички страни. Този рус великан със сигурност беше един от водачите. Трябваше да го убие. Ето какво беше искал да й каже шепотът на съдбата.
Ерик от Дъблин дори не подозираше, че в този миг някой може да заплашва живота му. Той бе дошъл не за да води война, а по покана на Алфред от Есекс.
Ерик стоеше на палубата, едър, могъщ и силен, възправен като златен бог на фона на потъмнялото небе, единият ботуш здраво опрян на носа. Вятърът рошеше косата му и тя светеше златна като стрелкащите се по небето светкавици, докато очите му блестяха в кобалтово синьо. Чертите на лицето му бяха мъжествени и с незабравима красота. Високите скули, съвършената извивка на веждите и твърдата брадичка се запечатваха завинаги в сърцата на жените. Пълната, чувствителна уста беше здраво стисната, сините очи оглеждаха, мустаците бяха грижливо подрязани, цветът им беше червеникав и се отличаваше от златнорусата коса. Кожата му беше добила бронзов тен. Носеше карминеночервена наметка, придържана със сапфирена брошка. Нямаше нужда от разкошно облекло, за да демонстрира благородния си произход. Само внушителната фигура и излъчващото самоувереност лице бяха достатъчни да всеят страх в душите на околните. За жените от всички раси и касти той беше извънредно привлекателно, възбуждащо явление. Природата го беше дарила с изключителна мускулна сила, която личеше по ширината на раменете, огромния обхват на гърдите и твърдите бедра. Коремът беше плосък и твърд като стомана. Краката, които без усилия устояваха на люлеенето, бяха калени от дългите години, прекарани в морето, от упражненията по езда, бягане и борба, от целия живот на викинг.
Ала Ерик в никакъв случай не можеше да бъде наречен типичен викинг. Той беше дете на две раси, на ирландската и на норманската. Баща му, великият господар на вълците, властваше над ирландския град Дъблин. Норвежкият вълк Олаф някога също беше викинг. После обаче се беше влюбил в ирландската земя и в своята ирландска съпруга и беше сключил твърде необичаен за времето си мирен договор с дядото на Ерик, великия ирландски Ард-Рий, краля на ирландските крале. Дядото на Ерик по майчина линия, Ейд Финлейт, все още управляваше в Тара и пазеше единството на ирландските властители. Далече на север, в ледената Норвегия, царуваше бащата на Олаф, главният вожд на норманите. Ерик беше получил многостранно образование. Беше следвал в големите манастири при ирландски монаси, за да узнае всичко за бога на християните, за да се научи да пише и да разбира литературата. От стария друид Мергуин беше научил да се вслушва в дърветата, в гората и вятъра.
Обаче Ерик беше втори син. Той воюваше под знамената на баща си и по-големия си брат и обичаше от сърце ирландските си роднини, но беше също така горд с норманския си произход. Северните му чичовци отрано почнаха да го вземат със себе си по море и от тях момчето получи друго възпитание.
Така Ерик стана викинг.
Възпитаха го като цивилизован човек, защото много хора възприемаха това време като „златен век“ за Ирландия.
Но Ерик беше станал свидетел и на онези грабителски нашествия, с които викингите се бяха прочули в
