Хедър Греъм
Робинята на викинга
ПРОЛОГ
Той бе заченат по време на една буря, в нощ, предопределена от гнева и страстта.
Роди се, когато светкавица проряза небето, и по всичко изглеждаше, че бурите ще определят живота му и за в бъдеще.
Ярка светкавица разкъса нощния мрак и Иърин, кралицата на Дъблин, простена мъчително. Прониза я пареща, безмилостна болка. Прехапа устни, защото беше сигурна, че раждането ще мине леко, и защото не искаше да уплаши нито онези, които се бяха събрали около нея, нито краля, своя съпруг и повелител. Болката се засили, достигна връхната си точка и бавно отшумя. Иърин пое дълбоко дъх. После затвори очи и дори се усмихна, припомнила си нощта, за която беше сигурна, че е заченала детето. Двамата с Олаф бяха излезли на езда и бурята ги изненада далече от крепостните стени. Добре, че скалистият морски бряг беше осеян с пещери. Този ден тя беше сърдита на Олаф — макар че вече не помнеше защо. Ала гневът никога не беше пречка за пламтящата помежду им страст. Така беше станало и в онази нощ. Разменените ядни думи само подклаждаха огъня на желанието.
Иърин помнеше всяка подробност. Олаф й изкрещя нещо, после избухна в смях и я грабна в обятията си. Тя му отговори гневно, но веднага забрави причината за спора и падна в плен на буйната му целувка. Докато навън бурята бушуваше с пълна сила, Олаф я хвърли на земята, а когато блесна първата светкавица, двамата създадоха живота, който скоро щеше да се появи на бял свят. Иърин се радваше на детето, защото обичаше съпруга си повече от всичко на света. И никога нямаше да забрави как беше изглеждал в онзи съдбоносен ден нейният викинг. Помнеше кобалтово-сините очи, които умееха да гледат с неизказана нежност и да пламтят от луда страст. Помнеше нежността на силните му ръце, парещите му целувки, могъщата му прегръдка. Усещаше огъня на страстта му дълбоко в себе си като тръпките на светкавицата.
— О, Господи! — изплака тя, когато се надигна нов прилив на болка и в сърцето й се надигна страх. Раждането на Лейт беше много тежко и тя се беше молила второто дете да дойде на бял свят по-бързо и безболезнено. Но ето че болката отново гореше в нея и заплашваше да разкъса тялото й.
Иърин усети меката ръка на майка си върху челото си.
— Защо, мамо? — пошепна измъчено тя. — Защо трябва да бъде толкова болезнено?
Мейви й се усмихна с обич и се опита да прикрие загрижеността си.
— Не е просто да родиш наследниците на Вълка, мила. — Чу се шум и Мейви изненадано вдигна поглед. Под сводестата врата беше застанал Норвежкият вълк, кралят на Дъблин. Внимателният му поглед обходи стаята, после грамадният, внушителен рус крал закрачи към постелята на съпругата си.
— Ето ме, принцесо. Бори се за мен. Дари ме с още един син.
Иърин се усмихна. Олаф отново се възхити от крехката й хубост и прозря силата, която се криеше под нея. Очите й блещукаха в наситено зелено и бяха също така неразгадаеми като силата й, тази сила, която държеше сърцето му в плен. Силата, която щяха да притежават и децата й. В наследниците им щяха да се обединят страстта на ирландците и физическата мощ на суровите викинги.
Иърин докосна с нежност ръката му, щастлива, че мъжът й е до нея.
— Този път ще бъде момиче! — пошепна тя и отново се усмихна.
Олаф сериозно поклати глава.
— Не. Ще родиш син.
— Син ли?
— Да. Мергуин ми каза.
— О! — изпъшка Иърин, но стисна зъби и не извика. Олаф беше до нея, тя стисна ръката му и в измъченото й тяло се вляха нови сили. Прониза я поредната пареща болка, но този път въздишката й издаваше облекчение. Детето почти бе успяло да си пробие път.
— Идва! — извика щастливо тя.
Олаф беше до нея и при първото раждане и вече знаеше как трябва да я държи. Много скоро детето се плъзна от утробата на майката и разплаканата от щастие Мейви можа да потвърди, че наистина е син.
— Поне хубав ли е? — попита уплашено Иърин.
— Прекрасен — успокои я Олаф.
Прислужниците на кралицата побързаха да окъпят малкия и го подадоха на майка му. Като видя колко е голям синът й, Иърин смаяно отвори очи.
— Още едно русо бебе… — промърмори недоволно тя, а Олаф се засмя и целуна влажната коса с цвят на абаносово дърво.
— Май ще се наложи да почакаш за дъщеря, любов моя — подразни я той. — Пък и не е сигурно, че тя ще има твоята коса…
— Как смееш да ми говориш за още деца в такъв момент! — възпротиви се със слаб глас Иърин.
— Е, ще почакам да се възстановиш — но не много дълго — пошепна в ухото й той и я погледна с дълбока любов и привързаност.
— Ами очите му?
— Сини като бащините му — отговори с въздишка Мейви и намигна на зет си. Тя също не можеше да се нагледа на детето.
— Цветът може да се промени — отбеляза Иърин.
— Лейт има ирландски очи — напомни й Олаф.
— Разбира се, очите често се променят — подкрепи дъщеря си Мейви.
— Не, неговите няма. — Олаф беше напълно сигурен в думите си. Очите на детето бяха ясни и будни, юмручетата му здраво стиснати, гласът му звучеше заповеднически. — По всичко личи, че малкият знае още отсега какво иска — отбеляза доволно той.
— Като баща си — промърмори Иърин. Тя вече обичаше втория си син с цялото си сърце. Отпусна се в леглото и поднесе гърдата си към търсещата му уста. Малкият веднага намери топлото зърно, стисна я с юмручето си и започна да суче с такава сила и сигурност, че майката уплашено изохка, а после избухна в смях.
След малко Олаф забеляза, че очите на жена му се затварят. Гъстите черни мигли паднаха върху поруменелите й страни. Мейви проследи погледа му и кимна. Той понечи да вдигне сина си, но Иърин веднага се събуди. Отвори широко очи и в погледа й пламна паника. Ръцете й конвулсивно стиснаха бебето.
— Не го пипай! — проплака тя и Олаф разбра страха й. Не беше минало много време, откакто първородният им син Лейт бе отвлечен от датчанина Фригид, ожесточения враг на Олаф. Сега Фригид беше мъртъв — убит от ръката на Олаф, — но Иърин още не беше преодоляла страха си, че Лейт — или както сега новороденото бебе — може да бъде изтръгнат от ръцете й.
— Това съм аз, скъпа — успокои я Олаф. — Ще го взема, за да могат слугините да сменят чаршафите и да те измият.
Диво святкащите й очи отново се затвориха.
— Ерик — пошепна тя. — Ще го наречем Ерик. Лейт беше кръстен на моя брат, а второто ни бебе ще носи името на твоя.
Олаф я погледна с благодарност.
— Добре, нека бъде Ерик — съгласи се с готовност той. После отнесе новороденото до прозореца и втренчи поглед в личицето му. Косата на бебето беше гъста и почти бяла, очите му, все още широко отворени, бяха северно сини. И беше едро, много едро дете.
— Какъв юнак ще ми станеш… — промърмори в унес бащата.
— И добър викинг — чу се дълбок глас откъм вратата. Олаф се обърна рязко и изгледа изненадано възрастния мъж, който току-що бе влязъл в стаята. Мергуин. Старец без възраст, викинг и друид, дете на северен майстор на руни и легендарна ирландска жрица на стария друидски култ. Той служеше на Ард-Рий, краля на ирландските крале, бащата на Иърин, но прекарваше много време в дома на любимката си. Иърин беше най-малкото от десетте деца на Ейд Финлейт и друидът я беше научил на много неща за живота. Обичаше я, беше готов да я брани от всяко зло и се отнасяше лоялно към съпруга й.
По всичко личеше, че законите на времето и пространството не важаха за Мергуин. Ето, и сега беше
