цяла Европа и Азия, дори в Русия. Нямаше по-добри навигатори от норманите. Нямаше и по-смели бойци. И по-брутални нашественици.
Днес Ерик не беше дошъл да се бие. Макар че още като момче бе кръстосвал моретата с най-смелите викингски воини, той се беше научил на нещо много важно — да обича земята, в която живее.
Изпратиха го по море още докато беше момче. Придружаваше чичо си, чието име носеше. Обкръжен от най-добрите норвежки воини, прекоси безкрайни морета, реки и земи. Видя широката река Днепър, мина през портите на Константинопол, опозна навиците на мюсюлманските принцове. Събра знания за различните култури и народи, срещна безброй жени, купени или придобити като плячка. Цялото му поведение, начинът му на мислене бяха на викинг. Той беше онова, което правеше, и онова, което представляваше.
Промяната не дойде нито бързо, нито просто. Тя приличаше по-скоро на бавното топене на снега през пролетта, което постепенно проникваше в сърцето и душата.
Всичко започна на африканския бряг, където трябваше да се бият срещу халифа на Александрия и няколко души бяха дошли да платят със злато за живота и свободата си.
Тя беше подарък…
Името й беше Йемения и не знаеше нищо за злобата и омразата. Тя го научи какво означава мир, покой. Дотогава той познаваше само грубата сила, а тя го накара да разбере колко по-сладка е нежността. Беше овладяла повечето екзотични любовни изкуства в най-добрия харем на страната, но той я обикна много повече заради красотата на сърцето й, за абсолютната й преданост към него. Тя имаше огромни бадемовидни очи, коса, черна като нощта и дълга до земята. Кожата й имаше цвят на мед, вкусът й беше същият. Ухаеше на сладки подправки и жасмин.
Йемения умря за него.
Халифът замисляше предателство. Йемения бе узнала това и се опита да предупреди любимия си. По- късно Ерик узна, че хората на халифа са я сграбчили за прекрасната черна коса в мига, когато е тичала към него през залите на палата.
Убиха я, за да й попречат да говори. Прерязаха й гърлото.
Преди тази нощ Ерик никога не се държеше като онези, които викингите наричаха берзекери — воини, които убиваха без причина и без да мислят, водени единствено от дивата жажда за смърт. Ерик вярваше, че хладната глава е много по-полезна в боя, и не изпитваше удоволствие от безсмислените убийства.
Но тази нощ той се превърна в най-страшния берзекер.
Тръгна да търси убийците на Йемения, сам, бесен от гняв, и насече на парчета половината от личните стражи на халифа, преди господарят на палата да се хвърли в краката му и да се закълне, че не е нареждал да убият Йемения, че е искал само смъртта на Ерик. Като си припомни колко много Йемения обичаше живота и мира, Ерик успя някак си да се овладее и не разпори гърлото на халифа с меча си. Само опустоши безмилостно палата, а после седна да бди до любимото тяло; на другия ден обърна гръб на горещата, пустинна земя.
Оттогава беше минало много време. Много студени зими и много нови лета бяха влезли в страната и всички сезони бяха изпълнени с насилие. Ала Ерик беше разбрал, че Йемения е събудила в душата му нещо като постоянно желание за мир. Освен това го беше научила на много неща за жените.
Ерик беше колкото ирландец, толкова и викинг. И както баща му бе спечелил нова родина с безброй битки, така щеше да направи и той.
Всички викинги бяха воини. Дори кротката му, красива ирландска майка притежаваше непобедима гордост. Веднъж се бе осмелила дори да вдигне меч срещу собствения си съпруг. Днес се смееше на дързостта си, но Мергуин никога не се уморяваше да разказва историята.
Олаф Норвежки беше дошъл с корабите си в Ирландия, за да я завладее. Ирландците и техният Ард-Рий се бяха изправили срещу един необикновен нашественик, който заемаше земите им, но не рискуваше излишно човешкия живот и бързаше да построи наново всичко, което беше разрушил по време на войната. Ирландският крал на кралете и норвежкият нашественик сключиха мирен договор. Иърин и Дъблин бяха наградата, която получи баща му за мира. Майката на Ерик, която при една битка се бе опитала да вземе в плен ранения Олаф, беше посрещнала с ужас тази вест. Първия път бе успяла да се изплъзне от лапите на Вълка, когато нещата се бяха обърнали и той бе насочил оръжие срещу нея, но този път не беше възможно да се опълчи срещу волята на баща си. Ерик помисли за баща си и се усмихна. Олаф беше дал на Ирландия много повече, отколкото беше взел. Той призна върховенството на Ард-Рий и воюва под знамената му срещу Фригид Кривокракия, страшния датски натрапник. И докато воюваха, сам стана ирландец. Когато стана нужда да защитят дома и семейството си, Олаф и ирландската му съпруга бяха открили, че любовта им един към друг е не по-малко силна от страстта.
Усмивката на Ерик помръкна. Беше сигурен, че омразата към датчаните му е вродена. И беше дошъл в Англия, за да се бие срещу тях.
Алфред, саксонският крал на англичаните, го бе помолил за помощ.
Роло, верен спътник и дясна ръка на Ерик, стоеше като сянка зад гърба му.
— Не смяташ ли, че това е малко странно посрещане, Ерик? — попита той. Масивен като стар дъб, Роло посочи с пръст към брега. Ерик проследи посоката и смръщи чело. Ако това беше поздрав за добре дошли, той беше наистина странен. Големите дървени порти на града, които се намираха точно срещу пристанището, тъкмо се затваряха. По палисадите се подреждаха въоръжени мъже.
В гърдите на Ерик се надигна хладен гняв. Очите му засвяткаха заплашително.
— Това е капан — промърмори полугласно той. Изглежда, че беше точно така, защото когато корабите му влязоха в пристанището, всички ясно усетиха мириса на горещо масло, което скоро щеше да се излее върху им от крепостните стени.
— Кълна се в кръвта на Один! — изкрещя като бесен Ерик и шевът замъгли погледа му. Алфред беше изпратил свой верен човек в дома на баща му. Английският крал го бе помолил за помощ, а ето как го посрещна. — Той ме е измамил. Кралят на Есекс ме предаде!
По бойниците се появиха стрелци с лъкове. Ерик изруга отново, присви очи и изведнъж застина на мястото си.
Нещо улавяше светлината на светкавиците. Внимателният поглед на викинга скоро откри прикритата зад дървения парапет жена. Именно нейната коса улавяше блясъка на светкавиците. Цветът й не беше нито рус, нито червен или лешников, а имаше огнен оттенък, представляващ странна смесица от тези три цвята.
Тя стоеше между стрелците и крещеше някакви заповеди.
— Кълна се в Один! И в Христос и всички светии! — изрева отново Ерик.
Към корабите полетя облак стрели. Ерик видя, че една стрела лети право срещу него. В последния миг успя да се наведе и острието се заби в носа, без да причини някаква вреда. Чуха се стонове на ранени. Побеснял от гняв, Ерик стисна здраво зъби. Това предателство го правеше болен.
— Ей сега ще стигнем брега — обади се предупредително Роло. — Всичко е наред!
Ерик се обърна към воините си, очите и позата му излъчваха леденосинята студенина на арктически гняв. Той се бе научил да се бие с железен самоконтрол и да печели, без да дава воля на чувствата си. Те личаха само по ужасяващата студенина на погледа и здраво стиснатите зъби.
— Дойдохме тук по молба на краля! Помолиха ни да се бием за законния владетел! — извика гръмко той. Не знаеше дали думите му достигат до другите кораби, но гневът му беше видим за всички. — А те ни предадоха! — Той млъкна за миг и вдигна високо меча си. — Да се закълнем в зъбите на Один и в кръвта на Христос! И в дома на баща ми! Няма да допусна да ме предадат! — Млъкна отново и след миг изкрещя: — Бъдете викинги!
Воините подеха вика и гръмогласният им рев заглуши воя на вятъра.
Корабите се удариха в брега. Роло измъкна двуострата си бойна брадва, най-страшното викингско оръжие. Ерик извади меча си. Беше му дал името Венгеанс, отмъщение, и точно това възнамеряваше да стори.
Киловете на драконовите кораби застъргаха в пясъка. Обути в кожени ботуши, Ерик и воините му скочиха в плитката вода. Прозвуча рог и бойният крясък, започнал като вик, премина в непрекъснат вой, от който побиваха тръпки. Викингите бяха дошли.
Внезапно портите на крепостта се отвориха. Появиха се конници. Както ирландските и норвежки воини на Ерик, те бяха въоръжени със смъртоносни двуостри брадви, с пики, мечове и боздугани. Ала не бяха достойни противници за превъзхождащите ги по брой викинги и за бесния гняв на предводителя им.
