синеокия великан, нямаше да трепери, припомняйки си силата и топлината на тялото му и опасността, която дебнеше в леденосините очи…
„Молете се, милейди, никога да не се срещнем отново…“
Една сова изкрещя и Рианон така се стресна, че едва не падна от коня. Изгря луната. Тя щеше да освети пътя й.
Беше изтощена и отчаяна и изведнъж се почувства ужасно самотна. Без да иска, си припомни деня, когато донесоха тялото на баща й и го предадоха на майка й. Рианон не можеше да откъсне очи от лицето му, от красивите, горди черти, застинали в маската на смъртта. Тя изтри засъхналата кръв от челото му и видя дълбоката рана. Датска бойна брадва бе разцепила черепа му. Разплака се, положи окървавената му глава в скута си и започна да го милва, сякаш можеше да го съживи. Най-после майка й я отведе в стаята й и Рианон едва не изгуби вярата си в небесния отец.
А сега същото се беше случило и с Егмунд, Уилтън и Томас. И с още много други.
Рианон отметна глава и даде воля на мъката си. Викът й отекна надалече в нощта. Вик на сърцераздирателна болка и бездънно отчаяние. Но и клетва. Нямаше да позволи да отнемат и други скъпи на сърцето й хора Никога вече. По-скоро щеше да умре.
Алфред, кралят на Есекс, който се връщаше от параклиса, спря насред път и уморено се взря в развиделяващото се небе. Дъждът беше престанал и рубиненочервените ивици на хоризонта сякаш предсказваха кръвопролитие. Алфред беше много набожен човек и твърдо вярваше в единната и единствена католическа църква на Исус Христос, но тази сутрин небето излъчваше прастаро, езическо предупреждение.
Кралят въздъхна. Сега не можеше да влезе в къщата. Да види лицето на жена си, да слуша звънките гласчета на децата си. Да се прави, че не забелязва как го поглеждат отстрани децата и как смехът им замлъква и отстъпва място на напрегнато мълчание.
Той стисна ръце в юмруци. „Боже, ти, който си на небето, прояви безкрайната си милост и подкрепи ръката ми в тази битка, за да прогоня завинаги жестоките нашественици!“
Алфред не помнеше нито един миг от живота си, в който борбата срещу датчаните да не е висяла като заплашителна сянка над съдбата му. Първите му детски спомени бяха от поклонническото пътуване до Рим, предприето от четиригодишното момче, защото баща му и братята му не можеха да оставят бойното поле. Никой от тях не успя да остарее.
Между дървения параклис и продълговатата господарска къща имаше стар скален блок, оформен като седалка. Алфред се отпусна на хладния камък и учудено погледна стиснатите си юмруци.
Отначало се биеше срещу датчаните под командата на брат си, а когато той загина, едва беше навършил двадесет и една години. Млад мъж със слаба жена, бременна с първото им дете. Междувременно това дете беше станало на петнайсет години и Алфред беше благодарен, че е момиче и че нямаше да му се наложи да се бие в тази безкрайна война и да се погуби. Но след дъщерята се беше родил син и той скоро щеше да навърши необходимата възраст, за да вземе оръжие в ръцете си.
Алфред погледна отново към небето и се запита какво ли послание му носеха тези кървави ивици. Какво ли се беше случило? Или щеше тепърва да се случи? Макар да не притежаваше пророческата дарба на келтите, Алфред знаеше, че Англия все още пазеше езическите си обичаи и че първата поява на викингите беше предсказана от съдбоносна поличба. В горите продължаваха да бродят друиди, а въпреки че бяха приели християнството, повечето от хората му си бяха останали суеверни като езичниците датчани. Нещо предстоеше.
Алфред сключи ръце за молитва. Молеше се небесните знаци да предсказват победа. Досега Бог го бе дарил с безброй победи. Знаеше, че хората го смятат за най-великия крал от времето на легендарния Артур. Той беше кралят, поданиците прегъваха коляно пред него и се биеха за честта му. Той обаче искаше повече. Искаше мир. Искаше Англия да стане страна, в която всеки да има възможност да получи образование. Искаше децата да се учат да пишат и четат и в училищата да преподават най-добрите учители. За да постигне тази цел, имаше нужда от мир. Вече беше на тридесет и шест години. Не беше млад, но не беше и стар. Можеше да живее още много години. Имаше достатъчно време да постигне целта си.
Алфред падна на колене пред камъка, макар че току-що бе излязъл от параклиса. Взе шепа пясък и втренчи поглед в него.
— Боже на бащите ни, дай ми сили да унищожа веднъж завинаги датчаните! Дай ми сили да ги изгоня от земята си и да им покажа истинските пътища на твоята светлина.
Докато говореше, земята се разтрепери. Алън от Кент, един от най-верните му и достойни за доверие васали, препускаше право към него. Алфред се изправи на крака, а Алън скочи от коня и се хвърли на колене пред господаря си. Очевидно носеше лоши вести.
— Станете, Алън, и говорете. Какво се е случило? Да не би ирландският принц да се е отметнал от думата си и да е отказал обещаната помощ?
— О, не, кралю. Той пристигна, но това се оказа грешка. Вашето послание не е стигнало до брега. Хората в града се почувствали заплашени и нападнали първи. Лейди Рианон заповядала атаката. Ирландският принц бил посрещнат не с добре дошъл, а с дъжд от сгрели.
Ужасен, Алфред сграбчи Алън за рамото.
— Откъде знаете?
— Бях на път към лейди Рианон и случайно се натъкнах на един оцелял, който се опитваше да се добере до вас. — Алън не смееше да погледне краля си в очите и Алфред се запита какво ли премълчава. После си каза, че верният му васал е свел поглед от тъга и съчувствие към Рианон.
— Сигурен ли сте, че всичко това е вярно?
— Да, сигурен съм. Градът е почти напълно разрушен.
— Не съм и очаквал друго — промърмори кралят. Беше хванал един звяр за опашката, вярвайки, че е цивилизован. Ала познаваше страшната му слава и се молеше недоразумението да няма други последствия. Не му се искаше да мисли, че Ерик вече е тръгнал към Есекс с боен вик на уста и жажда за отмъщение в сърцето. Ирландският принц непременно бе помислил, че кралят на Англия го е предал. Рианон ли беше предателката? Невъзможно! Алфред не можеше да си обясни поведението на племенницата си и неспокойно се питаше какво ли всъщност се е случило там. Ала се обърна към Алън като крал. Просто нямаше избор. На първо място беше крал и не разполагаше с много възможности да опази поне част от Британия за саксонците.
— Къде е сега Ерик?
— Завзел е града.
— Не е ли тръгнал, към вътрешността на страната? Откъде знаете какви са намеренията му?
— Над града лежеше злокобна тишина. Сигурен съм в онова, което говоря, сър, защото минах по брега, за да се уверя със собствените си очи, преди да препусна като дявол към вас.
Алфред безмълвно благодари на Бога, че ирландският принц не е жаден за незабавно отмъщение. После кратко попита:
— А племенницата ми?
Алън загрижено поклати глава.
— Не я видях никъде. Но мъжът, когото срещнах, твърдеше, че е избягала.
Алфред се загърна в наметката си и вдигна поглед към пролетното небе.
— Алън, намерете Роуан и му наредете да събере хората си и да потърси лейди Рианон. Ако е жива и е на път към нас, любовта ще му покаже правия път.
— А вие, сър?
Алфред погледна верния си васал, но не каза нищо. Двамата с Алън бяха на една възраст. Постоянните битки ги поддържаха в добра физическа форма. Алън беше тъмнокос, с остри сиви очи и уста, която се изкривяваше в жестока гримаса. Хората ми са станали твърди като гранит, каза си развълнувано кралят.
— Аз ще отида при Ерик от Дъблин. Ще се опитам да поправя стореното зло. — Той се обърна и тръгна към дома си. Наметката се развя зад гърба му. След малко спря и отново се обърна към Алън: — Как можа да се случи това? Нали й пратих послание!
