Да, това бяха покоите на лорда, който беше управлявал този град — и може би на неговата лейди. Възможно беше обаче да е спал в стаята на злата малка мръсница, която носеше отговорност за сегашното му състояние.
— Роло! — извика Ерик. След миг на стълбата се появи красивото момиче, което вчера беше спасил от нахвърлилите се върху него викинга. Малката беше измита и сресана. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, туниката й беше дълга и затворена догоре. Лицето, увенчано с големи, пламтеше от смущение.
Тя се поклони и заговори задъхано:
— Чаках да се събудите, милорд. — После му протегна приготвената табла. Ароматът беше изкушаващ. Печено пиле, пресен хляб и кана ейл. Ерик я погледна и кимна:
— Кажи ми как се казваш.
— Джудит, милорд.
— Къде е господарят ти, Джудит? Беше ли убит във вчерашната битка? Защо ме нападна? Какво знаеш за това?
Обърканото момиче поклати глава.
— Тук няма господар. Принц Гарт загина преди много години.
— Как така няма господар? — учуди се Ерик.
Мергуин, който продължаваше да седи с лице към огъня и с гръб към Ерик, надигна глас:
— Попитай я за господарката.
— Лейди Рианон — отвърна момичето.
— Така значи, лейди Рианон — усмихна се Ерик. — Да не е една стройна нимфа с червенозлатна коса, стигаща почти до бедрата? — И дяволски сръчна в изпращането на смъртоносни стрели, допълни на ум той.
— Да, това е моята господарка.
Ах, как му се искаше отново да я усети под себе си! Усмивката му издаваше високомерна небрежност:
— Е, къде е тази лейди Рианон? Защо ме нападна? Аз дойдох чук по покана на краля.
Момичето поклати глава.
— Дойдохте с викингски кораб, милорд. Всички видяха дракона на носа….
— Вярно е — отговори мрачно Ерик. — В Ирландия също се строят драконови кораби, защото те са най-добрите. И въпреки това трябваше да ме посрещнете с добре дошъл. Освен ако някой е предал и мен, и краля ви.
Той огледа внимателно момичето. Красиво като картинка, но само слугиня. Не можеше да му помогне.
— Благодаря ти, Джудит — проговори меко той и й махна с ръка да се оттегли.
— Мога ли да ви услужа и по друг начин? — попита плахо девойката и сведе очи.
— Да, намери ми Роло. Едър мъж с червена коса. Кажи му веднага да дойде при мен.
Момичето направи реверанс.
— Той също ви чакаше… — Тя млъкна смутено.
Ерик смръщи чело.
— Добре, добре, изпрати го при мен.
Девойката падна на колене пред него, целуна бързо ръката му, после скочи на крака и побягна. Ерик погледа малко след пея, после разтърси глава и се върна в стаята. Седна на масата и изведнъж усети вълчи глад. Разряза печеното пиле и се наслади на вкуса му. След малко погледна към Мергуин, който продължаваше да се взира в пламъците.
— Хайде, Мергуин, разкрий ми кой е извършил това ненужно предателство и коя е причината за вчерашното кръвопролитие.
Друидът вдигна рамене и продължи упорито да се взира в пламъците.
— Не мога да открия причината. Не съм ясновидец.
— О, разбира се, че не си — отвърна сухо Ерик и вдигна към устните си каната с ейл. Беше много жаден и набързо я изпразни. Някой почука на вратата и той му извика да влезе. Появи се Роло. Лицето му издаваше загриженост. Беше уловил за ръка някакъв духовник и го бутна към господаря си.
Ерик го изгледа с високо вдигнати вежди.
— Какво означава това? — попита на норвежки той.
— Говорете, отче, и то бързо — настоя мрачно Роло.
Дребният мъж навлажни устни, после втренчи поглед в русия великан пред себе си и в очите му светна изненада. Ерик носеше само къса кожена туника, раменете му бяха голи, мускулите им трептяха, кожата над тях блестеше. Ерик се надигна и развеселено установи, че монахът просто се губи пред него. Непознатият се прекръсти, направи колеблива крачка напред и произнесе няколко едва разбираеми думи. Ерик скръсти ръце пред гърдите си и го подкани със странна смесица от гняв и веселие:
— Хайде, говорете, отче. Ние не сме варвари.
Монахът очевидно нямаше доверие в думите му, но бързо успя да овладее езика си.
— Аз съм отец Пол и принадлежа към старинния орден на Свети Бийд. Кралят ме изпраща, Алфред от Есекс.
— Наистина ли? — усмихна се подигравателно Ерик. Цялото му тяло се напрегна. По гърба му пълзяха предателски тръпки.
— Моля ви, скъпи принце! Кралят е извън себе си от гняв и не знае за предателството нищо повече от вас, но се кълне, че ще разкрие истината. Изпраща ви медовина, вълна, кожи и накити, приготвени от най- добрите му златари и шивачи.
— Кралят ми изпраща подаръци, защото се бои, че иначе ще си ги взема сам — отвърна хладно Ерик.
Монахът се изправи с достойнство.
— Алфред е велик крал. Той е човек, който държи на думата си и не се страхува от битките.
— Добре казано — промърмори Ерик.
— И е истина — прибави спокойно Мергуин.
Монахът се взираше възхитено в гърба на друида. Ерик отиде при него и се облегна на перваза на камината. Превръзката на Мергуин оказваше своето въздействие и той имаше чувството, че в тялото му се вливат нова сила и енергия. Потърка брадясалото си лице и се обърна към монаха, който не беше откъснал поглед от гърба на друида.
— Какво желае кралят?
— Кралят има голямо желание… хм… кралят би желал да се срещне с вас лично. Очаква ви в края на гората, но би искал първо да получи един заложник, защото изхожда от това, че сте много ядосан.
— Няма да му дам заложник — започна Ерик, но Мергуин, все още едър и строен, приличен на стар гарван, се изправи и го прекъсна:
— Напротив, принце. Аз ще отида в лагера на английския крал, за да изпълня молбата му.
Ерик се намръщи. Друидът често беше трън в очите му, но му беше скъп като кръвен роднина и сега нямаше никакво намерение да рискува живота му.
— Не, няма да отидеш.
— И защо не?
— Защото си много стар за тази игра.
— Когато остарея, ще умра — отговори спокойно Мергуин, поклони му се с почит, после се обърна към смаяния монах и попита: — Тръгваме ли?
Духовникът не можа да каже нито дума. Роло избухна в смях.
— Не, бойте се, отче, Мергуин не е зъл магьосник. Той е нещо като личен еремит на моя лорд. Мергуин няма да ви превърне в птица. — Той спря за миг и погледна към стария жрец. — Или все пак ще го направиш, друиде?
Мергуин вдигна рамене.
— Не. Днес не.
— Не знам дали един луд е достатъчен…
— Кажете на краля си — прекъсна го рязко Ерик, — че получава най-ценния ми човек, моя личен
