поход.
През целия ден се чуваха какви ли не шумове. Викове, команди, постоянно дрънчене на метал.
Рианон беше убедена, че никога вече няма да може да слуша тези шумове, без пред очите й да се появи кръвопролитието и смъртта. Не можеше да преодолее страха си и трепереше при всяко издрънчаване и скърцане.
Прекара целия ден при децата на краля. Алфред много държеше всичките му потомци да получат добро образование. Беше наел учители да им преподават латински, математика и всички останали науки. Рианон говореше уелски, смятан от Алфред за един от най-важните езици, тъй като от уелските крале зависеше дали ще има съюз срещу общия враг, датчаните, или междуособиците ще продължат.
Три дни след битката Рианон седеше с по-малките кралски деца и им преподаваше уелски. Ала не можеше да съсредоточи вниманието си върху урока, прекъсвана от постоянния шум на военните упражнения. Затова реши да излезе с децата на полянката зад къщата, която беше в границите на крепостните стени. Всеки в кралския дом имаше свои задължения и задачата на малките беше да хранят гъските.
Едмънд, най-голямото от децата, хукна напред с шепа овес, братята и сестрите му го последваха със смях. Рианон ги остави да тичат на воля, отпусна се на меката трева, изпъстрена с пролетни нарциси, и замислено задъвка едно стръкче.
Все още не можеше да повярва, че кралят се е обърнал към чужденците с молба да го подкрепят срещу датчаните. Викинги срещу викинги — това изглеждаше немислимо! Също толкова невероятно бе, че нашествениците бяха завладели дома й, където се бе родила, където беше живяла с обичните си родители.
Алфред със сигурност ще се погрижи да ги изгони, опитваше се да се убеди тя.
Ала сърцето й беше пълно с лоши предчувствия. Мъчеха я неразгадаеми съмнения. Никога не беше виждала краля толкова гневен, колкото в онзи злокобен ден, когато пристигна тук. Дали беше повярвал в твърденията й, че не е знаела за поканата?
Той я уверяваше, че е повикал на помощ ирландски принц, но тя бе видяла само банда кръвожадни варвари. Нима Алфред имаше нужда от такива хора? Цяла Англия го обичаше и уважаваше. Смелите му войски винаги бяха отблъсквали врага, а мъжете се биеха помежду си, за да бъдат приети в армията му. Скоро щеше да потегли за Рочестър и да освободи обсадения град. Рианон беше сигурна в това.
Децата се смееха весело. Пролетта беше дошла и малките празнуваха с бурна радост появата на новия живот. Рианон се обърна към тях и страхът и съмненията постепенно изчезнаха. На лицето й изгря усмивка. Толкова обичаше малкия Едмънд! Момчето имаше сериозните очи на баща си и тъмната му коса, но чертите на лицето му бяха наследени от майката. Прекрасно дете…
Неволно Рианон се запита как ли ще изглеждат нейните собствени деца, дали ще приличат повече на Роуан или на нея. Роуан много приличаше на краля: блестяща червеникавокафява коса, грижливо подрязани мустаци, гъста тъмна брада и изразителни лешникови очи. Беше по-едър от краля, строен и мускулест. Рианон беше убедена, че той е най-прекрасният мъж на света.
Тя легна във високата трева и за момент затвори очи. Роуан беше при Алфред и тя се молеше по-скоро да се завърне. Щом я вземеше в обятията си, всичко щеше да се оправи. Тя щеше да забрави преживения кошмар и страхът й от чужденеца с ледените сини очи щеше да изчезне.
А когато кралят прегазеше веднъж завинаги датските нашественици, щеше да се състои сватбата й с Роуан. Досега Алфред беше твърде зает с подготовката на военните действия, за да даде благословията си за този брак, но щом се върнеше, тя щеше да го помоли да обяви венчавката в църквата. Рианон знаеше, че Алфред се гордее с Роуан. Сигурно нямаше да има нищо против да му даде кръщелницата си. Винаги беше гледал с благоразположение на любовта им.
Прекрасно беше да лежи в тревата и да мечтае. Кралят щеше да я предаде на жениха, а Алсвита щеше да я дразни с шегите си и предупрежденията да се пази от първата брачна нощ. Но тя беше влюбена и не се боеше от брачното легло. Дългите, томителни целувки, които си бяха разменяли с Роуан, бяха много приятни, а останалото сигурно щеше да бъде още по-хубаво.
Мечтанията й бяха рязко прекъснати, когато земята се разтрепери под нея. Тя скочи на крака и видя широко отворените градски порти. Кралят се връщаше.
Рианон погледна към господарския дом и забеляза втурналата се навън Алсвита. Тя не се затича да посрещне мъжа си, а го изчака на входа. Алфред насочи коня си към къщата. Слезе, подаде юздите на притичалия коняр и поздрави жена си. Рианон не можеше да откъсне очи от кралската двойка, зарадвана от любовта им. След малко огледа внимателно редиците на завръщащите се воини, докато най-после откри Роуан. Любимият й изглеждаше уморен и нещастен и Рианон стреснато се запита какво ли се е случило на морския бряг, та видът му е толкова жалък. Подобно на Алфред и свитата му — Алън, Едуард от Съсекс, Уилям от Нортъмбриън и Йон от Уинчестър, — Роуан тръгна към господарския дом. Рианон предположи, че предстои някаква важна среща. Но може би Алфред щеше да й позволи да поздрави набързо любимия си, преди да е влязъл в залата.
— Елате, деца! — извика на малките тя. — Баща ви се върна!
Нямаше нужда да казва повече, децата вече тичаха към къщата. Рианон ги последва, отначало тичайки, но после тръгна по-бавно, както подобаваше на положението й. Ала когато стигна до къщата, се втурна през вратата не по-малко устремно от децата.
Слугите вече тичаха с пълни кани ейл за краля и гостите му. Алсвита поздравяваше сърдечно мъжете. Децата наобиколиха баща си и обсебиха вниманието му. Алфред хвърли кратък поглед към Рианон и бързо отмести очи. Девойката се смая, защото кралят винаги гледаше хората право в очите, все едно мъже ли бяха или жени. Едмънд тъкмо го поздравяваше и кралят прегърна сина си, при което окончателно обърна гръб на Рианон. Тя замръзна на мястото си. Още ли се гневеше? Та тя не беше виновна за нищо.
Опита се да си внуши, че й е все едно, но не успя. Тя обичаше Алфред с цялото си сърце не защото беше крал, а защото беше човек, заслужаващ доверие и обич. Обичаше острия му ум и шеговитите му забележки, слушаше с огромно удоволствие разказите му за бъдещето на Англия. Алфред много обичаше да си представя как един ден в кралството му отново ще разцъфтят науката и културата.
Рианон склони глава и поздрави учтиво Алън, Едуард, Уилям и Йон. Обичаше от сърце Йон и Едуард, който й бяха връстници, постоянно се шегуваха, имаха цветист език и винаги я защитаваха. Алън й се струваше твърде мрачен, а Уилям направо я плашеше. Ето и сега я наблюдаваше неотстъпно, при това навиваше на пръстите си дългите си тъмни мустаци и Рианон неволно се запита какво ли коварство е намислил пак. Този мъж винаги я караше да се чувства несигурна, затова и днес му кимна с хладна учтивост. Едва сега осъзна, че всички я гледат втренчено и че по лицата им се чете сериозна замисленост, съчувствие и неловкост. Нямаше представа с какво е предизвикала тези чувства. Кралските хора се връщаха в пълен състав, следователно ирландският принц се бе съгласил на преговори. Слава Богу, че бяха избегнали още една излишна и кръвопролитна битка.
Кралят все още държеше н прегръдките си малкия Едмънд и Рианон сметна, че й е позволено да изтича при Роуан. Втурна се към него и се хвърли в обятията му.
— Рианон! — прошепна с болка младежът.
Тук нещо не беше наред, Рианон веднага го разбра. Погледна Роуан в очите и се стресна — те бяха пълни със сълзи. Освен това не беше протегнал ръце да я прегърне. Дори улови ръцете й и я отдалечи от себе си. Това напълно я обърка.
— Какво е станало, Роуан?
— Аз… вече нямам право да те прегръщам — проговори меко той. Рианон се обърна и видя, че всички в залата са устремили поглед към нея — кралят студено и гневно, Алсвита объркано, останалите мъже загрижено и с неудобство.
Всички знаеха нещо, което тя не знаеше.
— Какво се е случило? — попита тихо тя.
Каквото и да беше, очакваше я нещо ужасно и тя го разбираше. Обърна се отново към Роуан. Чертите на лицето му бяха разкривени от болка. Ръцете му все още я държаха, но на почетно разстояние от тялото му. В сърцето й се надигна леден страх.
— Роуан…
— Кралят трябва да ти го каже — прошепна младежът, пусна я и се обърна с пресекващ глас към
