девствеността й, обшита с черно-бял хермелин; долната риза беше от най-тънка коприна, донесена чак от Персия. Корсажът трябваше да бъде украсен с перли, освен това кралят й беше предоставил корона от аметист, с която да увенчае главата си. Рианон не пророни дори една дума на благодарност. Мисълта за бягство не напускаше съзнанието й нито за миг.
Когато останаха само три дни до сватбата, Алфред влезе в стаята на жените, където прислужниците пришиваха последните бисери към корсажа на роклята и довършваха меките чорапи, които Рианон щеше да носи под роклята. Кралят я измери с поглед, тя отговори само с хладно кимане. Сърцето й биеше като лудо. Как мразеше възцарилото се помежду им напрежение!
Алфред прескочи прага и даде знак на жените да излязат. Защо ли искаше да остане насаме с нея? Дамите се оттеглиха с дълбоки поклони. Рианон остана на мястото си, красива и горда и твърде крехка в бялата булчинска рокля.
— Наистина ли си разбрала, че е необходимо да се омъжиш? — попита тихо кралят.
Рианон не посмя да го погледне в очите. Смути се за миг и сведе глава. След малко обезкуражено махна с ръка.
— Подчиних се на заповедта ти.
— Наистина ли се подчиняваш?
— Винаги съм го правила.
— Това не е вярно. И не ми прощаваш.
Рианон вдигна глава. В очите й светеше страст.
— Не, не мога да ти простя.
Кралят стисна ръце в юмруци и заговори нетърпеливо:
— Рианон, и за мен не беше просто да взема това решение.
— О, сир, ти обичаш калта повече от хората, които стъпват по нея.
— Така е! — съгласи се гневно Алфред. — Обичам тази кал, тази Англия! — Той взе ръцете й и я повлече към прозореца, който гледаше на изток. Безкрайни хълмове, зелени и плодородни, покрити с жълти нарциси и нежни виолетки. — Да, лейди, аз обичам тази страна и ти също я обичаш! Твоят баща се би и загина за нея. Може и да отричаш, но ти също я обичаш. Ти споделяше мечтите ми — мечти за мир и културен разцвет! Не разбираш ли, че първо трябва да прогоня датчаните, да ги махна завинаги от страната си? За Бога, Рианон! — В гласа му звучеше трудно удържана страст. — Ти си израснала в благороднически дом и много добре знаеш, че женитбата много често е само договор и няма нищо общо с любовта. Възпитана си да изпълняваш задълженията си и да почиташ своя крал. Трябва да разбереш, че от брака ти с ирландския принц зависи съюзът, че цялото бъдеще на Англия е заложено на карта.
Рианон не се помръдна. Устреми сериозен поглед в краля и след малко отговори:
— А ти трябва да разбереш, че земята се състои от хора. Споделях мечтите ти, но имах и мои собствени мечти. А сега ти, моят крал, стъпка с един замах мечтите, надеждите и щастието ми. Как можа да бъдеш толкова жесток!
— Не съм те предложил на някой старик, а на млад и красив принц от благороден дом!
— Той е викинг.
В продължение на един дълъг миг кралят остана безмълвен. Рианон проследи как юмруците му се свиха и после отново се отпуснаха.
— Той е ирландец, Рианон. Но знай, че при необходимост бих те омъжил за самия сатана. Съжалявам за теб и Роуан, но за нещастие жената е част от страната си и ти, лейди, си важна част от твоята. Вече допуснах да ме нарекат предател, защото твоите хора се вдигнаха с оръжие срещу гостите, които бях поканил с молба за помощ…
— Алфред! Нали ти казах…
Кралят вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— И аз ти повярвах. Въпреки това те съветвам да проявиш предпазливост, защото мъжът, който ще те вземе, знае за ролята ти в онази злощастна битка.
— Как можех да помисля, че идват с мирни намерения! Драконови кораби…
— Нека не говорим повече за това. Надявам се, че няма да влошиш положението си или да ни изложиш пред очите на целия свят с поведението си. Обещах те на този мъж и ти ще спазиш обещанието ми. Нямам ти доверие, Рианон. Боя се да не откажеш, когато застанеш пред Господа. Обичах те като своите собствени деца. Но ако ме засрамиш сега, ако ме обезчестиш и предизвикаш нови кръвопролития, ще се отрека от теб и ще те прокълна от дъното на душата си. — Той спря за миг, за да види какво въздействие имат думите му. — Желая ти добър ден, Рианон. — После се поклони сковано и я остави. В очите й запариха сълзи и тя едва не хукна да го догони. Беше изгубила всичко, а сега щеше да загуби и него.
Тази нощ Рианон не можа да заспи. Лежеше будна и непрестанно си повтаряше последните думи на краля. Мъчеха я кошмари за викингски кораби, покрили морето, за бълващи огън дракони, които я нападаха и се виеха като змии. На няколко пъти се стресна с писък и се закле, че никога няма да се омъжи за викинга.
Но не можеше да позволи по нейна вина да се пролее още човешка кръв.
Мислите й бяха объркани. На сутринта отиде с Алсвита на изповед и за последен път се опита да се убеди, че не може да се подчини на краля си. Но не можа да каже нито дума на свещеника; избяга от църквата без опрощение.
Трябваше да види Роуан. Насаме. За последен път. Трябваше да усети отново любовта, от която отсега нататък щеше да бъде лишена. Вече не беше сигурна, че трябва да избяга. Ако го направеше, воините на ирландеца щяха да тръгнат на бой, за да спасят честта му, и кралят също щеше да се бие, защото не му оставаше друга възможност.
Рианон помнеше баща си, помнеше любовта му към майка й, помнеше разказите им. Татко й толкова обичал майка й, че просто я отвлякъл. Но й беше ясно, че Роуан не може да се опълчи срещу краля. Ала колкото повече наближаваше датата на сватбата, толкова по-голяма щеше да става мъката и на двамата. Всяка вечер се виждаха на масата, погледите им се срещаха отдалеч, а тя усещаше, че кралят непрестанно ги наблюдава.
Господи, колко й се искаше да извика на Роуан: „Вземи ме и ме отведи далече оттук, любими! Качи ме на най-бързия кон в кралството и ме отвлечи, за да живеем щастливо в планините на Уелс!“ Тя не чуваше и не виждаше нищо от музикантите и разказвачите на истории, които забавляваха събралите се на вечеря. Виждаше само Роуан и мечтаеше за кон, който може да лети.
Роуан не дойде, за да я отвлече. Обикновено избягваше дори да се приближава до нея по време на вечерята. Ала една вечер, когато до сватбата оставаха само два дни, се наведе над нея, преструвайки се, че иска да вдигне паднал на пода нож за разрязване на месо.
— Трябва да те видя! — пошепна в ухото й той. Сърцето й направи огромен скок.
— Излез на разсъмване. Ще те чакам при стария дъб край потока.
Рианон кимна. Не можа да издържи до края на вечерята и побърза да се оттегли в стаята си. Цяла нощ се мята неспокойно в мекото легло. Сърцето й беше пълно със съмнения. Можеше да спаси любовта си и да поругае честта на краля. Или да се подчини на повелите на честта и на своя дълг и да разруши завинаги душевния си мир.
За кой ли път сънува, че драконите от корабите оживяват. Пропадна в пропаст, пълна е бълващи огън змии, и изпищя отчаяно. На ръба на пропастта бяха застанали кралят и свитата му. Алън, Уилям, Йон — и дори Роуан. Никой не помръдваше. Тя протегна ръка за помощ и една силна десница я улови. Дълги, тънки, мазолести пръсти я сграбчиха, тя видя две блестящи сини очи и почувства как се издига нагоре. Чу гръмогласен смях и се озова право в обятията на викинга със златноруса коса, бронзова, мускулеста гръд и внушителна фигура.
„Молете се, лейди…“ — пошепна в ухото й той и тя отново изпищя. Най-после се събуди.
Дочака края на нощта, разтърсвана от силни тръпки, и стана, все още възбудена от страшните сънища.
Който и да беше този ирландски принц, все пак си оставаше наполовина езичник. Алфред искаше твърде много от нея. Тя не правеше разлика между норвежци и датчани. В очите й всички те бяха викинги. И сега трябваше да зависи изцяло от милостта на един варварски принц? Никога, гордостта й не го допускаше! Нямаше да понесе такъв живот!
