— Къде ме водиш?
— В къщата при извора.
Това беше малка, немебелирана постройка, използвана обикновено като склад. В момента беше празна. Един-единствен прозорец пропускаше светлина.
— Не ме заключвай! Пусни ме да избягам! — пророни умолително тя.
— Знаеш, че не мога да го направя — отговори тъжно той.
Все пак Рианон успя да изпъне крехките си рамене и да влезе сама в къщичката. Блъсна вратата на затвора си и се свлече на мръсния под.
Най-после можеше да изплаче насъбралите се сълзи. Ала се постара да заглуши хълцанията си, за да не я чуят постовете, които кралят без съмнение беше поставил наоколо. Плака така, докато падна нощта. Никой не дойде да я види. Никой не й донесе дори чаша вода. Цялата тъмна, тиха нощ тя седя свита на пода, обляна в сълзи, продължавайки да упорства в решението си.
По някое време задряма, но сънищата й бяха пълни с ужас. Ирландският принц я продаде на русия си нормански лакей и мъжът тайно се промъкна в стаята й. Стрелата й прониза бедрото му, по крака му потече кръв, от гърлото му се изтръгна вик: „Молете се, лейди, да не се срещнем никога вече!“
На следващата сутрин дойде кралицата. Рианон беше бледа, изтощена, ожесточена.
Единственото, което каза на Алсвита, беше, че иска да види краля.
Алфред я беше измамил. Кралят я беше предал в ръцете на врага, но тя нямаше да изпълни една несправедлива заповед. На измамата щеше да отговори с измама. И щеше да действа така, че никой да не заподозре нищо.
Алсвита я отведе при Алфред. Рианон коленичи пред краката му и пошепна, че се подчинява на волята му.
Не посмя да го погледне в лицето при тази лъжа, но знаеше, че тя е единственият път към свободата.
Алфред я прегърна сърдечно и в погледа му се върна старата нежност. Пошепна в ухото й, че се радва на решението й и й благодари, че я обича и винаги ще я защитава.
Мразя те! — изкрещя на ум Рианон.
Не, тя не можеше да го мрази. Помнеше баща си и знаеше, че Алфред всеки момент може да загине в битка като него. Прегърна го сърдечно; не можеше да му се покори, но го обичаше.
Ако не се престореше, че се е подчинила на волята му, шансът да избегне жестоката съдба ставаше нищожен. По този начин бе успяла поне да се освободи от къщата при извора.
На следващата сутрин Рианон отиде в обора. Много й се искаше да скочи на гърба на коня, с който беше дошла, и да избяга с него. Но знаеше, че трябва да бъде търпелива, силна и хитра. Със закъсняло разкаяние си каза, че не беше нужно да напада така гневно краля, защото сега трябваше стъпка по стъпка да завоюва отново доверието му. Днес просто щеше да прекара утрото тук и да милва меките муцуни на животните. Щеше да разговаря с тях и да избере най-бързия жребец. Имаше нужда от силен бегач, за да се изплъзне от кралските преследвачи.
Тя се усмихна и спря пред бокса на мършавия червен жребец, който беше намерила в гората. Помилва го и внезапно чу името си, прошепнато с тих, разкъсващ сърцето глас.
— Рианон!
Тя се обърна зарадвано; познаваше този глас. Роуан застана пред нея, едър и красив в ленената си риза, късата кожена туника и дебелите вълнени чорапи. На хълбока му висеше меч, очите му бяха мътни, лицето посивяло от мъка. Рианон разбра, че му е струвало големи усилия да се противопостави на заповедта на краля.
Тя пошепна името му и се втурна към него. Ръцете му се сключиха нежно около нея. Той я вдигна и я понесе към купата сено в ъгъла. Рианон вдигна ръка и докосна дългите му къдрици, падащи по тила. После помилва гъстата му брада.
— Роуан! — пошепна с любов тя. Сърцето й се късаше от болка.
Мъжът видя сълзите в очите й. Пръстите му нежно докоснаха устните й. Тя го обичаше толкова много и защото той беше един от мъжете, донесли мъртвото тяло на баща й у дома. Тогава я беше утешил и й беше вдъхнал нови сили. Беше й разказал много неща за Гарт и дори само за това Рианон щеше да го обожава винаги.
Роуан помилва страните й и втренчи поглед в лицето й, сякаш искаше да запечата образа й в сърцето си. Заля я нова вълна страх, защото разбра, че любимият й се е подчинил напълно на полята на краля и тя не може да очаква помощ от него.
— Трябваше да се оженим много по-рано — прошепна тъжно Роуан. — Ако го бяхме сторили, кралят нямаше да може да предприеме нищо…
— Още не съм станала жена на викинга — възрази укорително Рианон.
— О, мила… — Роуан я положи меко върху сеното и се отпусна върху нея. Изведнъж Рианон се напрегна като струна. Ароматът на сено я удари право в носа, потрепването на конските копита забуча в ушите й, тя усети търсещите му ръце. Денят навън беше прекрасен. А тя обичаше мъжа до себе си.
Ако ги завареха в тази поза, щяха да ги обвинят в неподчинение на кралската воля. Не, щеше да бъде още по-лошо, защото Рианон знаеше, че на карта е заложена не само волята на Алфред, а и неговата чест.
Честта на Алфред — и може би животът на Роуан.
Тя се изправи като ужилена.
— Роуан! Ако някой те е видял да влизаш… Страх ме е, Роуан!
— Тихо! Никой не ме видя. Нима смяташ, че бих рискувал живота ти?
— Моят живот! — Тя протегна ръка. Трябваше да го докосне. И друг път я беше прегръщал и целувал. Познаваше милувките му и изпитваше удоволствие от тях. Не се самозабравяше, но все пак изпитваше любов и сигурност в прегръдката му.
Внезапно си пожела с цялото си сърце да му се е отдала още преди месеци. Вчера я бяха продали на един езичник и добродетелта й надали щеше да има някакво значение за него. Поне щеше да отиде при него със сладкия спомен, че е била обичана. Усмихна се нежно и зашепна:
— Не мисли за моята чест, любими, тя вече няма значение. Страхувам се единствено за теб, Роуан! Кралят обяви волята си!
— Да, кралят каза думата си — съгласи се беззвучно мъжът. — Ограби ме и ме направи глупак в очите на хората.
— Няма да се омъжа за ирландския принц — закле се Рианон. После се надигна на колене и Роуан притисна лице в гърдите й.
— Господи, аз можех да бъда твой съпруг! — изхълца той.
— Няма да се омъжа за принца. Ще избягам. Роуан, любими… — пошепна задъхано Рианон. Не усещаше страстта му, усещаше само болката и тъгата му и изгаряше от желание да се отпусне с него на сеното и да се опълчи срещу целия свят. Внезапно чу мъжки смехове, които наближаваха обора. Някой идваше да вземе коне.
— Роуан! — прошепна изплашено.
— Няма да бягам, сякаш се срамувам от любовта си…
— Трябва! — прекъсна го Рианон и решително го отблъсна. — Заклинам те в Божията любов, Роуан! Не искам животът ти да стане жертва на любовта ни!
И тъй като Роуан не се помръдна, Рианон скочи на крака, за да избяга от обора. Ала видя отчаяния израз в очите му и отново се притисна до него.
— Пак ще бъдем заедно — увери го тя. — Няма да се омъжа за натрапника! — После изскочи навън като светкавица.
Слънцето беше високо на хоризонта. Новородени агънца подскачаха по зелените поля. Целият Есекс ухаеше на пролет. Ще избягам, закле се Рианон. Когато ирландците дойдат, кралят и целият двор ще бъдат заети с тях и тогава ще избягам.
През следващите дни Алфред и Рианон водеха война без думи и без оръжия. Рианон не каза нищо, когато дойдоха да й премерят великолепната булчинска рокля: дълга туника от лен, бяла в знак на
