Мелизанда забрави всички трудности, които беше преживяла. Животът й доби нови измерения. Цялото семейство се грижеше за бебето. Мари де Трес се оплакваше, че не може да се вреди дори да го подържи малко.
Конар обожаваше сина си. Най-хубавите моменти бяха, когато съпрузите лежаха до бебето, възхищаваха му се и си мечтаеха как ще порасне.
Понякога Мелизанда се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, когато страната й е в беда. Тя имаше прекрасен дом. Регвалд и Мергуин с часове се вглеждаха в небето и звездите, говореха за алхимия и медицина, вникваха в бъдещето. Всички обичаха Роби и къщата се изпълни с живот и топлина. Мелизанда не си спомняше някога да й е било толкова хубаво.
Искаше й се баща й да е жив и да види крепостта сега.
Ужасната съдба на Франция се отразяваше и на тях, защото Конар трябваше да защитава Париж. В края на 886 година Луи Дебелия успя да се върне в града. Одо настояваше кралят да заеме твърда позиция. Луи обаче плати на нашествениците данък, за да вдигнат обсадата. Но те продължиха да опустошават страната.
Граф Одо ставаше все по-популярен със смелите си действия, както и Конар. Викингът стана един от най-влиятелните френски благородници, известен като Господаря на вълците. Одо му даде още земя. Въпреки че датчаните продължиха нападенията си, набезите им бяха вече разкъсани и единични. Всички познаваха силата на крепостта им и я избягваха.
Иърин и Олаф пристигнаха отново на гости и дядото често яздеше с внука си, който беше вече на две години. Дори сега Мелизанда не смееше да се отдалечи от крепостта сама. Конар беше заминал преди няколко дни на преговори с Одо и други барони и й липсваше. С нетърпение и жар очакваше завръщането му. Олаф, който знаеше колко Мелизанда обича да седи до потока, предложи да я придружи заедно с Роби дотук. Бяха взели малко хляб, сирене и вино, за да обядват под дърветата.
След това Олаф и Роби си тръгнаха и Мелизанда остана сама. Гледаше клоните и мечтаеше, омаяна от пъстрите есенни цветове.
Животът й беше пълен. От време на време имаше и бури, но чувствата на двама им с Конар бяха дълбоки и силни и бурни като нрава им.
Изведнъж тя чу слаб звук и вдигна глава.
Конар се беше върнал.
Мъжът, когото познаваше така добре, се извисяваше сега пред нея, възседнал Тор — широкоплещест, с ризница и огненочервен плащ на раменете. Беше сложил и шлема си, защото времената бяха все още несигурни и отвсякъде дебнеше опасност. Очите му блестяха като синьото небе. Изглеждаше величествен и непобедим.
Викинг. Рус, висок, устремен, завладяващ. Видът му я изпълваше с радост повече от всякога.
— Конар — извика тя нежно и протегна ръце насреща му.
— Внимавай, скъпа! — Той скочи от коня, хвърли шлема си на земята, приближавайки се бързо към нея. Помогна й внимателно да се изправи — Мелизанда беше бременна в деветия месец с второто им дете.
— Мога и сама — започна тя.
— Пак проявяваш инат — обвини я той. — Както обикновено. Тук съм, за да ти помогна. Стой мирна.
Въпреки тромавостта й той бързо я вдигна на ръце и седна под едно дърво с нея на скута си. Подпря се на дънера.
— Така удобно ли ти е?
— О, Конар! — Тя го погали по бузата и го целуна. Направи го продължително и бавно, потръпваща от близостта му и от ласкавия му допир. Когато отлепи устни, той доволно изръмжа. Очите му блестяха щастливо и погали нежно корема й.
— Любов моя! Съжали един уморен мъж, който цял ден е яздил и очаква отново да стане баща.
Тя смръщи вежди.
— Значи така. Упрекваш ме, че се радвам да те видя.
— Никога — погали я той. — Надявам се, че си добре.
Тя се усмихна и се отпусна в ръцете му.
— Благодаря, добре съм. Също и Роби.
— Видях го с баща ми. И двамата са добре, сам се убедих.
Мелизанда се усмихна, а след това се натъжи.
— А как вървят нещата в Париж? Успяхте ли?
Конар въздъхна.
— Искат да свалят от трона Луи. Бароните са го решили, а и кой ще защити един слаб крал? Ние се сражавахме за него храбро, а той отново ни предаде.
Мелизанда го погали по бузата, чувствайки, че той съжалява за всичките жертви, дадени в Париж.
— И какво ще стане?
— Империята на Шарлеман ще бъде разделена. — Той я погледна в очите. — Одо ще стане крал на Западна Франция и ние ще сме му васали.
— Това те удовлетворява, нали?
— Да, наистина — Конар се замисли. — Земите на Жофроа ни принадлежат, а получихме и още земя на изток. Това харесва ли ти?
Тя се засмя.
— И да, и не. Нищо, което принадлежи на Жофроа, не ме радва.
Конар също се засмя.
— Да, това е едната гледна точка. Но има и друга.
— Каква? — попита тя. Той погали с пръст устните й и се усмихна.
— Ако не беше Жерар и неговото предателство, нямаше да имам такава прекрасна съпруга. И ако Жофроа не те беше отвлякъл, никога не бих повярвал, че моята враждебно настроена и непокорна, но изключителна жена, ме обича.
— Ти знаеше още преди да ти го призная — припомни му тя.
— Но ти никога не ми го каза, преди Жофроа да те отвлече, нима не помниш? Той искаше да ме разкъса и да ме даде на кучетата. Ти се хвърли пред мен и ме защити. Като сега си спомням как му обясни, че никога не може да убие любовта.
— Хм. И ти веднага ме скри зад себе си.
— Да, но твоите думи разпалиха сърцето ми — увери я Конар. Мелизанда го погледна в очите и отново се усмихна, целуна го, жадна да докосне устните му. Копнееше за неговия допир.
А той беше толкова нежен. Всеки път, когато го целуваше, тя чувстваше вълните на страстта. Дори повече — буря, ураган от чувства.
Отдръпна се от него, изведнъж почувствала, че болките в корема й не са от допира му.
— Конар?
— Да?
— Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. — Тя отново го целуна.
Болката се засили. Мелизанда вече едва си поемаше дъх.
— Любов моя — прошепна той. — Как ме привличаш…
— Конар?
— Да?
— Не е от целувката. — Устата й беше пресъхнала. Усмихна се. — Но пак ти си причината.
— Тогава…
— Бебето — прошепна тя тихо.
Той скочи заедно с нея и нежно я понесе към коня.
След минути бяха в крепостта. Мелизанда очакваше предишното дълго страдание, но второто раждане се оказа много по-леко. Дъщеря им се появи на бял свят само след няколко часа.
Детето беше красиво. Косата му не беше нито кестенява, нито черна, а огненочервена, а очите — сини като лятно небе, дори по-дълбоки.
— Виолетови — реши Конар, разглеждайки бебето. Той седеше на края на леглото и съзерцаваше
