— И останалото.
— Ваш покорен слуга.
След миг той беше гол. В отблясъците на огъня се виждаха изпъкналите му мускули. Мелизанда го огледа целия и отново повдигна очи.
Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той я наблюдаваше с интерес.
— И сега?
Тя се приближи. Конар се опита да я прегърне, но Мелизанда избегна ръцете му. Застана зад него и постави длани на гърба му. Обходи с устни старите рани.
— Изкъпана и благоуханна — повтори тя. Повдигна се на пръсти, целуна шията му, ухапа го по ухото. — Готова и очакваща…
Тя погали стегнатите мускули. Притисна гърдите си към гърба му и се потърка о него.
— Възбудена… очакваща, тръпнеща…
Той намери устните й, езикът му се стрелна — търсещ, страстен, покоряващ. Мелизанда се озова в ръцете му, отмаляла от желание. Срещна очите му. Той я отнесе в леглото. Двамата не откъсваха очи един от друг.
— Искам те! — прошепна тя. — Вземи ме…
Той я накара да замълчи със страстна целувка. Повдигна ръцете й над главата. Започна да я гали. Дланта му се спусна към черния триъгълник, пръстите му се прокраднаха навътре. Мелизанда изстена, потръпна и извика името му.
Той отново затвори устата й с целувка. Изправи се над нея.
— Никой смъртен, ирландец или викинг, не е имал такава жена! — увери я той страстно.
Очите й се разшириха от удоволствие. Тя отговори на присмехулната му усмивка.
Внезапно смехът й секна, тя замря. Той беше навлязъл в нея. Много дълбоко. Тя изстена и страстно потръпна. Конар започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Ръцете й го обгърнаха и тя се понесе във вихъра на страстта. Устните му галеха гърдите й.
Тя достигна върха, разтърсващ и прекрасен. Вкопчи се в Конар и го захапа за рамото. В това време и той се освободи, държейки я здраво. В този момент двамата бяха едно.
Конар се отпусна до нея. След миг Мелизанда усети отново нежния допир на пръстите му по ръката си.
— Би ли повторила? — прошепна той. — Страст, желание. И всичко това го казва жената, която до вчера ме проклинаше.
— Не предизвиквай съдбата, викинг — предупреди го тя с любов.
— Нима отново съм с вещица?
Тя се изтърколи и се повдигна на ръце, за да може да го гледа в очите.
— Наистина, Конар, съжалявам за много неща. Ръцете му отново я потърсиха.
— Не съжалявай за нищо. Повярвай ми, Мелизанда, нямаше да те обичам толкова, ако беше друга.
Тя пое дъх, притвори очи, но отново го погледна.
— Ти ме обичаш, нали?
— Само слепец не би го видял.
— Не, скъпи. Ти заблуди всички — и мъже и жени.
— Така ли мислиш? — Конар се разсмя и сложи ръце под главата си.
— Вярно е.
— Никога не си ме питала дали те обичам. Нали знаеш, че обичам да повтарям хубави неща. — Той се надигна и я прегърна. — Обичам те, Мелизанда. Много силно. Мислех, че ако те загубя, ще умра, независимо дали ще отида в рая или при Вакхала. Не съм сигурен кога започна всичко, но ти беше толкова дива, независима и враждебна. Винаги съм се възхищавал на смелостта ти, на този твой неустрашим дух. Толкова пъти си ме предизвиквала, но плени сърцето ми. Обичам те. Чуваш ли?
— О, чувам — тя докосна бузата му.
— А ти, скъпа?
— Обичам те — прошепна тя.
— Нищо чудно. След такова признание.
Мелизанда се усмихна. Притисна се към него и потърси устните му.
— Обичам те… — тя пое дъх. — Желая те, луда съм по теб.
— Да, мила — прегърна я Конар.
Слънцето изгряваше, но те продължаваха да повтарят нежните слова. Нямаше значение дали е ден или е нощ, защото бяха заедно.
И се обичаха.
ЕПИЛОГ
Времето застудя. Една привечер, когато въздухът беше приятно свеж, Мелизанда се разхождаше край потока. Събу се и потопи крака в студената вода. Почувства се чудесно.
Облегна се на огромното дърво. Вековните му корени проникваха дълбоко в земята. Тя замечтано гледаше надвисналите над водата клони. Слънцето ги милваше е последните си лъчи. Есенните листа променяха цвета си от оранжево към златистожълто и червено. С приближаването на зимата те си отиваха заедно с отминаващата година. Но каква година беше това!
В началото на лятото датчаните започнаха да прииждат на все и нови вълни. Някой каза, че са стигнали до трийсет хиляди. Към тях се присъединяваха всевъзможни наемници — шведи, норвежки — всеки, който търсеше лесна плячка, можеше да им стане съюзник. Те навлизаха с корабите си нагоре по реките. По Сена стигнаха чак до Париж и го обсадиха.
Три пъти нападнаха и тяхната крепост. И трите пъти бяха отблъснати с порой от стрели и вряща лой.
Конар внимателно планира отбраната. Той научи Мелизанда как да ръководи воините и да прави стратегически ходове за объркване на датчаните. Конар отсъстваше само при последното нападение. Беше заминал да се види с Одо. Този път Мелизанда ръководеше отбраната заедно с Брайс. Братът на мъжа й реши да остане с нея, за да й помага, докато съпругът й отсъства.
Когато обсадата започна, Луи не беше в Париж. Датчаните опустошиха Руан и се насочиха към столицата. Граф Одо, епископът, Конар и около двеста други барони организираха защитата на Париж срещу няколкостотин кораба и хиляди викинги. Градът бе опожарен, димните облаци се извисяваха до небето. Защитниците удържаха града. Датчаните започнаха да плячкосват околностите. Обсадата на Париж продължи цяла година, но Одо и хората му отблъснаха всички нападения. Войната сякаш нямаше да има край. Конар успя на няколко пъти да се прибере за малко в къщи. Тези завръщания бяха за Мелизанда огромно щастие. Всеки път, когато го зърнеше да се връща, сърцето й радостно подскачаше, но крайниците й преминаваше сладкият огън на Один и тя жадуваше за прегръдката му.
Конар винаги успяваше да се върне, когато беше необходимо. Беше в крепостта и в края на 885 година, когато се роди синът им. Той настоя да го нарекат Манон, на името на баща й. Манон Роберт, но всички му викаха Роби.
Детето изцяло приличаше на баща си. Имаше небесносини очи, а косата му беше златиста. Беше голямо бебе, здраво и яко. Силният му рев огласяше цялата крепост. Конар присъства на мъчителното и продължително раждане. Тук бяха и баща му с Иърин, също и Дария. Целият род се бе събрал, пристигна и Мергуин. Конар беше неотстъпно до Мелизанда. Измъчена, тя го обсипваше с обвинения и закани, но всичко й беше простено. Иърин я увери, че това е единственият момент, когато може да го нарича както си иска. Раждането беше наистина тежко.
Мелизанда викаше, кълнеше. Конар кимаше и се съгласяваше. Тя го стискаше за ръката до болка и търсеше опора. Той я прегръщаше, когато плачеше и се бореше заедно с нея.
Усмихваше се и й напомняше, че се е заклел никога да не я оставя сама.
И в един такъв момент се роди синът им.
