Коленете й потрепериха. Конар отново я придържаше за лакътя.
— Моля те, не ме оставяй сега! — каза уплашено тя.
— Върви натам, където се издига стената. Там вече ще сме спасени. Да бързаме. Трябва да изглежда, все едно те водя по заповед на Жофроа.
Мелизанда кимна и тръгна сама. Изминаха доста голямо разстояние. Целта им бе краят на римската стена, където гората се сливаше с крепостта.
Както вървяха, внезапно някой хвана Конар за рамото. Той спря и бавно се обърна. Зад него стояха трима викинги.
— Къде водиш жената?
— Жофроа ме изпрати да я взема.
— Той ли те изпрати? Но ти се движиш в грешна посока.
Конар сви рамене. Един от мъжете се засмя.
— Е, сигурно красивата графиня не е девствена. Няма какво толкова да я пазим за удоволствието на французина.
— Та тя е омъжена за викинг — съгласи се вторият. — И е по-ненаситна от меча му.
— Хайде да си я поделим и после да я върнем — предложи третият. — Така е най-добре — изсмя се той. — Да не би французинът да е по-умен? Плаща ни толкова малко. Защо да сме му благодарни?
— Да си я поделим… — промърмори Конар. Очите на Мелизанда се разтвориха широко при тези думи, но той дори не я погледна. — Виждате ли ония дървета оттатък зида. Да я заведем там.
Мелизанда отвори уста да изкрещи. Ръката на Конар обаче светкавично заглуши вика й, а останалите трима се наредиха около него, за да я прикрият. Тя се бореше за глътка въздух. Конар освободи малко устата й. Повдигна я от земята и краката й увиснаха във въздуха.
Минаха необезпокоявани край една скала, където лежаха датчани и пиеха. Това бяха стражите. Стигнаха до края на срутената стена и навлязоха в гората.
— Тук! — заповяда някой.
— По-навътре! — каза Конар. — Няма нужда другите да чуват виковете й.
— Така е — съгласиха се всички едновременно.
Продължиха навътре в гората. Накрая стигнаха до полянка с борчета. Все още се виждаха огньовете, но вече бяха далеч.
— Тук! — реши най-едрият от датчаните. Той беше облечен с ризница като Конар. Шлемът му покриваше носа. Беше повече дебел, отколкото мускулест. Мъжът зад него беше по-нисък, но добре сложен. Третият беше строен и силен.
— Да… тук…
Очите на Мелизанда се разшириха от тревога, тъй като Конар я остави на земята и бързо извади меча си, готов за бой. Рязко се обърна към останалите.
— Но какво правиш… — започна най-едрият.
— Приятели, тя е моя! — каза тихо Конар.
— Да гориш в ада дано! — възкликна единият. — Кълна се в разпятието, тя е наша!
Той също извади меча си и нападна бързо Конар. Конар махна с ръка на Мелизанда и тя се скри зад дънера на едно дърво. Зъбите й тракаха от ужас.
— Хайде, вземете я тогава! — предизвика ги Конар. Първият мъж прие предизвикателството и го нападна. Не се чу удар на мечове. Той се хвърли към гърлото на Конар, който успя да го отблъсне и заби острието си във врата на противника. Той падна, хъркайки.
Всичко ставаше страшно бързо. И другите двама извадиха оръжията си, единият боздуган, другият меч, и започнаха да обикалят около Конар, търсейки удобен момент за нападение. Конар приклекна, гъвкав като пружина. Те го нападнаха. Единият хвърли боздугана, но не улучи. Другият тръгна с меча и го удари в гърдите. Конар извика, но ризницата го предпази донякъде. Успя да отстъпи назад и с всичка сила ритна по гърдите първия, който налиташе отново. Мъжът отхвръкна и падна.
Датчанинът е боздугана размаха оръжието си във въздуха и замахна. Конар избегна удара на косъм. Тежката желязна топка на оръжието се удари в едно дърво. За малко не отнесе скалпа на Конар.
Той се обърна и отново стисна меча. Противникът му извика и отстъпи. Сборичкаха се за оръжието.
Мелизанда извика от ужас, виждайки как мъжът замахва отново и отново, а Конар отскача встрани, борейки се за живота си.
Мечът!
Тя се хвърли към оръжието, което проблясваше на лунната светлина.
Човекът остави Конар и тръгна към нея. Тя скочи на крака, размахвайки меча.
— Мелизанда! Дай ми го!
Боздуганът се насочи към нея. Силата на удара беше ужасна. Конар се приближаваше дебнешком отзад. Тя му хвърли меча. Датчанинът нападна. Конар застана пред нея, за да я скрие. Боздуганът отново полетя. Конар се наведе. Завъртя меча и нанесе добър удар, с който преряза гърлото на противника си. Кръв плисна навсякъде, мъжът рухна на колене.
Конар също падна по гръб. Очите му се затвориха.
Мелизанда се наведе над него, пляскайки го по бузите.
— Конар! — извика тя ужасена. Но как го бяха ранили? Кога? Тя не беше забелязала. Имаше ли кръв, нима умираше? — Конар! — извика тя отново, опипвайки тялото му и търсейки пулса.
Той отвори очи и светлият му поглед заблестя срещу Мелизанда.
— Толкова време ти отне да вземеш проклетия меч!
— О! — извика тя. — Ти си добре!
Конар седна.
— Но защо ме уплаши така!
— Просто паднах! Тези приятели бяха доста тежки и отгоре на всичко те носих дълго по онзи тунел.
— Как можа да им предложиш да ме поделите?
— Как иначе щяхме да им избягаме, Мелизанда? Нима допускаш, че бих делил жена си с когото и да било?
Разбира се, не. Тя беше съсипана от страх.
— Сега се намираме малко на изток. Трябва да се върнем през гората. Бързо, преди да са открили ония тримата. Преди Жофроа да е разбрал, че те няма. — Той стана на крака и протегна ръка към нея.
Тя бързо му подаде своята. В очите й напираха сълзи.
— Конар, зная, че не сега е времето, но искам да ти кажа нещо. Ние… ние ще имаме дете. Бях отчаяна, когато облякох ризницата и поведох хората си да се бият, но теб те нямаше. Ти беше толкова далеч отвъд морето. А тази земя е всичко, което имам. Баща ми ме научи да се чувствам отговорна за хората, които живеят тук.
— Мелизанда…
— Мергуин ми каза, че ще имаме момче — завърши тя с притворени очи.
— Зная.
Мелизанда бързо отвори очи. През шлема се виждаха само очите и устата му.
— Мергуин ли ти каза?
— Брена.
— О…
— Мелизанда, тя ми каза тази вечер. Знаеше колко съм разгневен и се безпокоеше, че мога да те нараня или да бъда твърде груб с теб. Искаше да съм нежен.
Конар я хвана за ръката.
— Ела, искам наистина да дочакам сина си.
Двамата погледнаха отново през борчетата.
— Брена също очаква дете — каза Конар. Мелизанда замръзна и се наложи той да я дръпне.
Брена й беше казала, че никога не е била любовница на Конар.
Но също така, че ще бъде винаги край него, за да му служи когато той пожелае. По всякакъв начин. Брена пътуваше с него и се биеше с него.
Мелизанда го изостави. Брена обаче остана.
