Тъгуваше за него и се страхуваше от гнева му.
И от отмъщението му.
У дома! Толкова години беше копняла за този момент. Не се наложи да спи с дявола, за да си бъде у дома. Само продаде сърцето и душата си.
ЧАСТ ТРЕТА
СЛЕД ТОВА СТРАДАЩИ СЪРЦА
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Конар реши, че най-пострадала е вратата на крепостта. Поправяха я на светлината на факли по мръкнало.
Трябва да укрепим стената и да сложа ред в личния си живот, помисли той уморен. Мили боже, какъв ужасен ден. Страх изпълни сърцето му, когато видя обсадата на крепостта. Беше ужасен. Никога не беше изпитвал такъв потрес и мъка.
Този страх подклаждаше и сега гнева му.
Побесня. А когато пристигна и видя как Мелизанда едва не се предаде на Жофроа — гневът му нямаше граници. Да попадне в ръцете на Жофроа — този жалък предател, син на подлия си баща!
Ами ако беше закъснял?
Само при мисълта за това по челото му изби студена пот. Затвори очи за миг, опитвайки се да се отпусне. Ами поведението на жена му! Сега разбра колко много неща ги разделят!
Той даде последни разпореждания как да подпрат камъните за през нощта и се отдалечи от стената. Усети някой да се движи зад него, обърна се и видя Брена да го наблюдава с големите си светли очи.
— Какво има? — скръсти ръце на гърдите си.
Брена поклати глава с лек укор. Пое дълбоко въздух и го помоли:
— Не бъди твърде строг с Мелизанда.
Конар повдигна въпросително вежди.
— Брена — тихо започна той, — въпреки заповедите ми тя се завърна тук и ти видя каква беда преживяхме.
— Но крепостта е била нападната…
— Но какво е една крепост — камъни и дърво! — възрази разпалено Конар. — Ако я бяха превзели, щяхме да си я върнем.
— Но вътре е народът й — напомни му тя.
Конар й обърна гръб, без да знае какво да отговори.
— Тя ме предизвика. Не зная защо я защитаваш. Мелизанда винаги се е отнасяла с подозрение към теб.
Брена се усмихна.
— Но тя не може да разбере една истина. Тя не знае, че ти не й разрешаваш да пътува с теб, защото се страхуваш да я изложиш на опасност. А аз мога.
— Брена…
— Аз ти служа, както ти служи Свен и останалите.
Конар замълча, изчаквайки Брена да продължи, понеже я познаваше добре и знаеше, че иска да му каже още нещо.
— Нали не си я наранил?
— Да съм я наранил? — почти изръмжа Конар. — От кога се познаваме? — попита той. — Какво мислиш, че съм направил?
— Никога не съм те виждала тъй разгневен. — Тя се подвоуми. — И никога така наранен.
Конар въздъхна.
— Не, не съм я наранил по какъвто и да е начин! Признавам, че съм затруднен. Какво бих могъл да направя повече? Да я заключа в кулата? Трябва да намеря начин да я накарам да осъзнае колко е безразсъдна, в какви опасности се хвърля!
— Колко много рискува лично тя… — промърмори Брена.
— За какво говориш пък сега? — раздразни се още повече Конар и се намръщи. — Защо си така загрижена? Какво друго рискува?
Брена се опита да скрие очите си, но беше късно.
— Искам да знам още сега! — заповяда тихо.
— Нима нищо не ти е казала?
Конар разтвори ръце е чувство на безсилие.
— Брена, тя не ме посрещна с разтворени обятия…
— И ти не й отвърна с нежна целувка.
— Тя ме предизвика и наруши заповедите ми, Брена…
— Но те е предупредила, че си бил нужен тук.
— Не можех да оставя баща си, вуйчо си, братята си в беда.
— Тя не може да остави своите хора.
— Добре, Брена, кажи ми какво криеш, за какви рискове намекваш? Все още не знам дали няма да посегна на нея, толкова съм бесен. Ако ми дадеш една разумна причина да не го правя?
— Тя очаква дете от теб.
Конар замря. Беше зашеметен, в този миг всеки можеше да го духне като есенно листо. Да, винаги е искал дете, естествено. Да, децата се зачеват в любов.
Но той не го очакваше толкова скоро. Може би защото тя винаги се съпротивляваше, защото не го желаеше.
Преглътна с мъка. Не, тя не му каза, дори не намекна по никакъв начин.
Брена сякаш четеше мислите му.
— Може би още не е съвсем сигурна, може би изчаква това да се потвърди…
— А може би ме мрази толкова много, че няма намерение да ми каже.
— Тя не те мрази.
— Мрази ме, ненавижда ме, презира ме — това са все нейните собствени думи.
— Но омразата, милорд, е много близо до любовта, а страстта й е роден брат.
Нима Брена проникваше в собствените му чувства към Мелизанда? Да, сигурно го разбираше, дори другите да не забелязваха — тя знаеше колко много обича тази жена.
— Уверявам те, че няма от какво да се страхуваш — заключи той. — Никога не бих ударил жена си. Просто не зная как да постъпя. Но не съм мислил да я бия. А сега… — той се замисли, завладян от нежен трепет. Дете. Бебе. Едно хубаво момче като братовия му син Гард или красиво момиченце като бебето на Ерик. Но негово собствено… Едно дете, което да отгледат, да възпитават. Наследник. Дете, което да прегръща, да люлее, да обича.
— Какво да правя с нея? — попита той Брена.
— Може би трябва да я обичаш? — предложи Брена. Той се намръщи и я прегърна.
— Опитах се… — прошепна и сви рамене. — Навярно си права, кой знае? Може би отчуждението ще отмине. Ние имаме бъдеще, чакаме… дете. — Пръстите му се свиха в юмруци. Но какво ли мисли тя по въпроса? Защо не му е казала? Тя обича деца, той добре знае това. Виждал я е с децата на брат му, със своите племенници и братовчеди.
Но това дете е негово.
— Дете на викинг — прошепна той. — Дали ще го иска?
— Само една четвърт викинг, милорд — напомни му Брена. — Една четвърт ирландец и наполовина французин.
— Наистина ли?
— От друга страна…
