— Негодник! Измамник!
— Защото Брена не ми е любовница, така ли?
— Защото ме правиш на глупачка.
— Нима трябва да спя с теб, за да се укротиш?
Тя понечи да го удари по лицето, но той я хвана за ръката. Опита се да се освободи. Той я целуна.
— Не, не сега! Не сега.
Но тя вече го желаеше не по-малко силно. Нежният му допир я побърка. След минута и двамата бяха в леглото.
Часове по-късно Мелизанда лежеше до него уморена и беше забравила какво е искала да му каже.
Той галеше косата й. В очите му се появи суров блясък и загриженост.
— Мелизанда, прави каквото искаш, убий ме дори, но моля те, недей да излизаш извън крепостта сама.
— Но Жофроа присъства на церемонията в Руан. Той знае, че съм твоя жена и вече не може да притежава крепостта — възрази тя.
— Жофроа е много опасен.
— И сега ли?
— Повярвай ми, и сега.
Тя се обърна на другата страна, внезапно разсърдена. Конар я докосна по рамото. Повика я нежно:
— Мелизанда.
— Остави ме на мира, моля те.
— Кажи ми какво има?
— Няма какво да ти кажа повече. Излъга ме, накара ме да се чувствам глупава…
— Нямах такова намерение…
— А какво щеше да кажеш, велики господарю, ако аз се бях подиграла с теб? — попита тя и преглътна, преди да продължи — Ако ти беше на мое място? Ако ти се питаше с кого спя?
Конар рязко я обърна към себе си и опря меча си в гърдите и:
— Скъпа, не ме предизвиквай! Първо ще убия мъжа, а след това и теб.
После скочи, взе дрехите си и бързо се облече. Мелизанда го гледаше и в сърцето й продължаваше да бушува ураган от чувства. В този момент някой почука силно на вратата.
— Махайте се! — извика разярен Конар.
Тих глас се обади от другата страна на вратата. Беше Брена.
— Милорд, пристигна кораб от Дъблин.
Конар се намръщи. Мелизанда издърпа завивките до брадичката си, сигурна че той ще отвори вратата.
Така и стана. Брена чакаше отвън с двама непознати мъже. Те не бяха викинги, помисли Мелизанда, сигурно са ирландци. Тя се изчерви, когато те погледнаха към нея и смутено наведоха глави. Искаше й се да се измъкне от леглото, но осъзна, че те въобще не й обръщат внимание. Ако Конар желае жена си и през деня, това си беше негово право.
Само Брена я погледна за миг.
— Какво има? — попита Конар.
— Баща ви се нуждае от помощ, милорд — обясни по-младият, покланяйки се ниско. След това се поколеба. — Чичо ви Нийл е пленен от Мелморден и кралете се събират в Дъблин, за да го освободят. Всички се надяваме да ни се притечете на помощ.
Мелизанда погледна Конар.
— Чичо ми жив ли е? — попита тихо той.
— Майка ви се надява да е жив.
— А тя как е?
— Държи се, мисли за баща ви. Като дъщеря на Ард-Рий цял живот е чакала мъжете от рода да се върнат от поредната битка. Тя е сестра на Нийл и баща ви бърза да му помогне.
— Тръгвам и аз.
— Кралят ще ви бъде благодарен — каза пратеникът. Конар кимна и затвори вратата. Погледна към Мелизанда, но сякаш не я видя.
— Е, отново се налага да отплаваме — прошепна той. Тя стана, закривайки голотата си с чаршафа.
— Ние? Аз оставам у дома, Конар — заяви тя твърдо.
— Идваш с мен.
Тя не можеше да напусне отново дома си. Току-що се беше върнала.
— Моля те, разбери ме — помоли го тъжно. Сълзи се стичаха по бузите й.
Мелизанда не искаше Конар да замине. Тя не искаше да го чака безкрайно дълго, докато се върне от Дъблин. Не че не обичаше Иърин, не че не я интересуваше. Обаче сега най-важното за нея беше домът й. Ирландците вечно се биеха. Двамата с Конар трябваше да останат тук! Одо се нуждаеше от мъжа й, това беше очевидно!
Конар се наведе над нея. Докосна брадичката й и изтри една сълза. За момент Мелизанда си помисли, че той ще отстъпи.
Но веднага чу заканата му:
— Скъпа, не мога да те оставя тук. Не смея! Нима не можеш да ме разбереш? Идваш с мен!
Той се обърна и затръшна вратата след себе си. Мелизанда остана сама.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Времето за сбогуване беше кратко.
Свен и Брена щяха да отплават с тях. Регвалд, Филип и Гастон оставаха у дома, както и Мари де Трес. Тя поиска да придружи Мелизанда, но какво би правила на викингския кораб. По-скоро щеше да пречи. Мелизанда не искаше никой да пострада. Самата тя щеше да се върне у дома, след като Конар замине за Ирландия да се бие. Всъщност още не знаеше как да постъпи. Конар беше я оставял и преди при семейството си и тя се чувстваше като част от него. Мелизанда научи много неща от близките му. В Дъблин усвои топлината на ирландското гостоприемство. От Рианон научи, че в мирно време трябва да с милосърдна. Усвои бродирането на гоблени, с които да украси дома си и да създаде уют.
Видя как се разрешават дребни ежби между съседи, научи се да дава пари на тези, които са пострадали, да налага наказание на престъпниците.
Тя не искаше да напуска своята Франция. Там бяха сърце и душата й. Раздялата носеше само страдания.
Освен това се тревожеше, че Конар отново ще излезе на бойното поле.
Той не се сражаваше за чужди хора, убеждаваше сама себе си Мелизанда. Баща му го беше повикал, за да спасят вуйчо му — Ард-Рий. Тя обичаше майката на Конар и знаеше, че Иърин им желае щастие от цялото си сърце.
Измъчваше я мисълта, че Конар отново ще е далеч. Всъщност тя избягваше да говори с него, откакто получиха вестта му. Беше улисана да стяга багажа. Едва й остана време да се сбогува с Регвалд. Двамата се вгледаха отново в звездите, обсипали небето над крепостта. Старият съветник й посочи луната, обкръжена с ореол. Това бе сигурен знак, че сутринта ще вали.
— Надявам се скоро да се върна — обеща му Мелизанда. Много скоро.
Изправена до Регвалд, тя се взираше тревожно в тъмнината. Забулената в облаци луна, пръскаше бледа светлина над морето. Мелизанда прехапа устни. Беше сигурна, че иска детето и да се роди тук. Ако Конар отсъства дълго, тя ще се върне у дома без него. И ако той хукне да я гони разгневен, значи такава е волята на съдбата.
Ами ако я изостави?
Мелизанда лежеше по гръб в средата на леглото. Конар се прибра късно. Очите й бяха затворени. Мълчеше, той се изправи до леглото замислен.
Въздъхна и се отдалечи. Съблече се. Когато си легна, не я докосна.
Новият ден настъпи бързо. Както предсказа Регвалд, времето беше влажно и отвратително. Мелизанда
