— Нима мислиш, че спя с нея?
— Нима никога не си прекарват нощта с нея?
— Да, много нощи.
— Закълни ми се!
— Значи ревнуваш.
— Неприятно ми е да съм под един покрив с любовницата на мъжа си и по цял ден да я срещам.
— Ти ревнуваш.
— Ти започна този разговор. Ще ми обещаеш ли или не?
Той се усмихна, бавно и уморено и скръсти ръце пред гърдите си. После се приближи и вдигна брадичката й. Взе я в прегръдките си. Устните му бяха много нежни, когато докоснаха нейните.
— Заклевам се. Но те моля и ти да направиш нещо в замяна.
— Искаш утре да вляза с теб в църквата и да ти се закълна във вярност — тъжно каза Мелизанда. — Ще го получиш.
— Не е достатъчно.
— Какво искаш?
— Това, което винаги съм искал — теб.
Мелизанда не го разбра.
— Каза, че ще ме имаш винаги, когато пожелаеш…
— Да, и така ще бъде. Но една нощ, само една нощ искам това да стане без борба, без съпротива. Искам ти да ме желаеш. Да ме докосваш, да ме целуваш, да ме възбуждаш.
— Шегуваш се!
— Това е, което искам. Зная, че няма да има равна на теб в любовта.
Тя отново се опита да се откъсне от него, но той я привлече към себе си.
— Изкъпана и благоуханна — тихо продължи той. — Желаеща и очакваща… и нетърпелива! Готова за ласки, предизвикваща и съблазняваща.
Бузите й се зачервиха.
— Закълни се, Мелизанда.
— Знаеш, че не изпълнявам дадената дума…
— Но не и към мен — припомни й той отново и се усмихна. След това внезапно й се поклони и преди тя да проговори, си отиде.
Мелизанда бързо сложи резето на вратата. След това се от пусна на леглото и забеляза, че цялата трепери.
Божичко, какво я беше накарал да обещае?
В този момент обаче й се искаше да е вече утре. А после да се спусне нощта, когато няма да е сама.
Сутринта църквата беше празнично украсена със свещи и цветя.
Много хора се бяха стекли специално за церемонията.
Дори и Жофроа беше тук. Мелизанда го мярна, докато Одо я водеше към олтара, за да я предаде в ръцете на Конар.
Когато излезе най-отпред, усети как сърцето й подскочи. Конар изглеждаше като бог с черен панталон и ботуши, снежно бяла риза и туника, украсена с бяла лисица. Наметалото му беше небесносиньо и поръбено със същата кожа.
Когато му я предадоха, тя залитна от слабост, но точно в този момент двамата трябваше да коленичат. Епископ Льоклер обяви бавно и внушително, че днес те, вече мъж и жена, са дошли да повторят брачната клетва пред господ и пред насъбралото се множество.
Никой смъртен няма право да наруши свещения съюз между мъж и жена.
Епископът започна литургията и на Мелизанда й се стори, че церемонията няма да има край.
Внезапно почувства, че се пренася в миналото. След всичките тези години, епископът отново искаше от Конар да потвърди брачната клетва. Той го стори със силен и ясен глас.
Конар прошепна нещо на Мелизанда и тя видимо се развълнува.
Той стисна зъби и я погледна. За кой ли път бе останал поразен от красотата й, когато преди малко Одо я поведе към него.
Мелизанда беше облечена в сребристо. Роклята й плътно обгръщаше красивите й форми и при всяко движение подчертаваше грациозността й. На главата й имаше воал с дълги ленти. Пищните й черни коси контрастираха на сребърната наметка. Лицето й под воала изглеждаше тайнствено, очите й бяха смарагдовозелени и блестяха.
И сега, когато цяла Франция чакаше, тя коленичи до него. Настъпи гробна тишина.
Той стисна пръстите й.
Тя пое дъх.
Най-накрая от устата й се откъснаха думите, потвърждаващи клетвата й.
Конар смъкна старинния си пръстен-печат от палеца й, където беше стоял през всичките тези години и го върна обратно на ръката си. В замяна надяна на средния пръст на лявата й ръка един нов пръстен, златен и изключително красив. Очите им се срещнаха и Мелизанда видя в неговите радост и триумф, докато нейните се свиха, изпълнени с гняв.
Конар се усмихна и поклати доволно глава, мислейки за нощта, която му бе обещала.
Дългата раздяла с Мелизанда предизвикваше у него желание да стисне стария епископ за гушата, преди божият човек да е изпълнил небесната воля.
Но сега всичко беше минало. Трябваше просто да дочака нощта.
Душата му бе изпълнена с радостен трепет и изгарящо желание. Трудно му беше да остане на колене. С крайчеца на окото си погледна към Мелизанда и красотата й го завладя отново. Сега тя беше негова. Изминали бяха няколко години, изпълнени с различни премеждия, но той все така я обичаше.
Не, чувството му беше дори по-силно, много по-силно.
Знаеше, че никога няма да я остави да си отиде, защото беше невъзможно да живее без нея. Не би допуснал някой да я нарани или да я види в ръцете на друг мъж.
Наистина не би могъл вече без нея. Тя направи живота му ад, но му показа и рая.
Той я обичаше. През всичките тези години тя владееше сърцето му. Дори когато го ядосваше и го караше да излиза извън себе си от ярост, духът и смелостта й го привличаха.
Отново си помисли колко опасна беше смелостта й.
Сега вече нямаше от какво да се страхува. В крепостта тя беше в безопасност, дори Жофроа да бродеше наоколо. Конар винаги щеше да я придружава, но щеше да й позволи да усети свободата. И щеше да дойде време, когато двамата ще тръгнат заедно по моретата.
Време, помисли той, имаха толкова много време пред себе си. Усети и леко безпокойство, макар че нямаше причина. Тя беше негова жена и той винаги ще я държи в обятията си, ще я обича и закриля.
Навярно ще дойде и денят, когато ще може и да й го каже.
На Мелизанда? Не, не, това би било грешка. Тя винаги търсеше начин да го победи. Той никога няма да й каже колко я обича.
Погледна я с нежност и желание, очакващ предстоящата нощ.
Дали ще изпълни обещанието си? Той вече изнемогваше от нетърпение. Тази вечер Мелизанда трябваше да бъде отново негова. Той целият гореше от желание, болка и очакване.
Конар почувства вина, задето й даде едно обещание, което не му струваше нищо. Учуди го ревността й към Брена, но му беше приятно да я открие.
О, мила, как бавно се влачи времето, помисли той, срещайки виолетовите й очи. Почувства силен копнеж да я има.
Церемонията най-сетне свърши.
Конар и Мелизанда се изправиха, тълпата ги приветства. Той я прегърна и я целуна е цялата страст, изпълваща душата му. Времето минаваше и той не можеше да се спре. Усети ръцете й да го прегръщат с удоволствие. Най-накрая се отдели от нея. Видя жадните й устни и широко отворените й очи.
— Довечера — прошепна той тихо и почувства как тя тръпне от желание.
Но Мелизанда се направи, че не го чува и двамата тръгнаха, през множеството, приемайки
