Мелизанда погледна към Свен и Гастон. И двамата, единият млад и червенокос, а другият стар с прошарена коса, я гледаха осъдително.
Реши, че няма да позволи Конар да я командва пред хората й. Скочи на два камъка и премина на другия бряг. Потърси Воин. Пришпори вярното животно и то препусна окрилено обратно към крепостта. Конар се опита да я настигне. Скъсяваше дистанцията все повече и повече.
Тя скочи от коня при входа на южната кула и хвърли юздите на един слуга. На един дъх изкачи стълбите до залата и продължи нагоре към стаята си. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Конар натисна вратата с тялото си и тя едва успя да отскочи. Погледът му срещна нейния, а след това се спусна към гърдите й. Те се надигаха и спускаха задъхано, а сърцето й биеше лудо.
— Това място не е най-подходящото да се скриеш от мен! — пошегува се Конар.
— Ако искаш да не те избягвам, моля те, не разговаряй така с мен пред други хора. Няма да позволя да ми викаш, да ми заповядваш и непрекъснато да ме кориш, сякаш съм дете!
Той пристъпи към нея и Мелизанда отскочи назад, незнаейки какво е намислил. Но той я подмина и прекоси стаята. В ъгъла имаше стар сандък с дрехи. Конар го отвори и започна да търси нещо.
Разхвърчаха се дрехи.
— Трудно е да не ти говоря като на дете, когато се държиш толкова глупаво — рече той, тършувайки.
— За какво говориш?
— Да излезеш сама, без охрана, така че никой да не знае къде си!
— Но… — Тя си пое дъх възмутено. — Аз не съм затворник!
— Няма да излизаш извън крепостната стена!
— Нямаш право да ми заповядваш какво да правя! — поклати упорито глава Мелизанда, застана зад сандъка и го погледна. — Ти ме държа като затворник отвъд морето, но не можеш да ми забраниш да яздя в собствените си земи…
Конар най-после се изправи, но тя беше така хипнотизирана от погледа му, че в началото не видя какво е извадил.
— Мелизанда, няма да яздиш друг път сама. Аз съм този, който ще реши това.
— Но… — започна тя, ала видя нещо да проблясва в ръката му и погледна надолу. Той държеше желязната ризница, подарена от баща й преди много години.
— Какво ще правиш с нея? — извика тя.
— Да ми е под ръка. Следващия път като отидеш да яздиш, ще трябва да те намеря и да ти я облека.
— Не, не! — викаше Мелизанда. Тя внезапно връхлетя върху него с дива ярост. Сви юмруци и го заудря по гърдите с та кова настървение, че той отстъпи крачка назад, за да не падне. — Не!
Конар пусна ризницата и хвана китките й, приближавайки я към себе си. Тя го гледаше с дива ярост в очите.
— Не можеш да сториш това! Това беше последният му подарък, последният подарък от баща ми. Не можеш да го вземеш. Ще те намразя за цял живот, кълна се!
— Но ти вече ме мразиш! — подразни я той.
— Ти никога не си чул такава клетва! — изсъска Мелизанда.
Конар поотпусна хватката си. Изглежда премисляше.
— Ще ти оставя ризницата, ако ми обещаеш нещо.
Тя замръзна, проклинайки се, че сама се вкара в капана. Той нямаше намерение да я кара да язди с ризницата. Опитваше се да се пазари.
— Какво обещание?
— Да не напускаш крепостта без мое разрешение. Ще излизаш навън само заедно с мен или с човек, когото аз одобря.
— С някой друг викинг, нали? — студено попита тя.
— Обещай ми, Мелизанда.
— Аз не държа на думата си — напомни му тя.
— Не и когато я даваш на мен. Знаеш, че ще се погрижа и този път да я удържиш.
Тя сведе очи. Освободи китките си и се наведе, за да повдигне ризницата. Залюля я в ръцете си. Бавно отиде при сандъка и я остави вътре.
— Чакам — настоя Конар.
Тя стоеше с гръб към него, изопната като струна.
— Обещавам, господарю викинг — тихо отвърна. Мелизанда помисли, че най-накрая Конар ще я остави на спокойствие. Постигнал беше своето. Но когато се обърна, той все още продължавайте да стои на вратата.
— Е, следващите няколко дни това няма да има значение, тъй като утре заран заминаваме за Руан.
Сърцето й подскочи. Тя се усмихна.
— А, Руан — повтори тя. — Да, милорд, нали там очакваш малодушно да повторя брачната си клетва пред бога и пред хората?
— Да, това очаквам.
— Е, там ще видим — промърмори тя шеговито.
— Да, ще видим — съгласи се Конар и ниско й се поклони, след което напусна стаята.
И тази вечер той стоя до късно в залата. Мелизанда лежееше будна, чакаше го и размишляваше. Чувстваше се изоставена.
Тя гледаше как догаря огънят в камината. Очите и се затваряха и тя задряма.
Сънят и беше продължение на мислите й. Почувства най-нежен допир на устни. След това нечии пръсти бавно се плъзнаха по рамото и надолу по ръката й, погалиха гърдите й. Целувките се спуснаха по корема и между краката й. След това някой се опита да проникне в нея. Тя отвори очи. Не беше сън.
Видя русата му коса на светлината на огъня. Рус, мъжествен, с очи, които проблясваха като на вълк в нощта.
— Събуди ме! — запротестира тя слабо. Опитваше се да скрие радостта на тялото си от неговия допир, трепета, завладял я цялата.
Копнежът по него бе проникнал във всяка нейна фибра, в сърцето, в душата, в цялото й същество.
— Конар! — прошепна тя отново — Аз спя! Моля те, бъди мил и ме остави на мира.
— Да, тази нощ спеше. Друг път бих се замислил дали да те събудя. Но нали знаеш, че не съм мил, аз съм викинг и мисля, че тази нощ е особено важно да ти го напомня — каза й той.
— И какво трябва да ми напомняш? — попита тя нетърпеливо.
— Че си моя жена. Чуваш ли, моя!
— Не…
— Да!
Устните му докоснаха нейните. Ръцете му я привлякоха към топлината на неговото тяло.
В такива моменти тя не се съмняваше, че му принадлежи.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Конар бе обмислил внимателно пътуването им до Руан.
Одо дойде заедно със свитата си да ги вземе от крепостта. Отец Матйо и други техни хора щяха да ги придружават. Всички приготовления бяха направени без знанието на Мелизанда. Това силно я разгневи. Тя разбра, че заминават, едва когато видя Одо да ги чака пред вратите на замъка. Не можеше да промени нищо. Конар отново бе пренебрегнал мнението й. Конете и багажът бяха приготвени в двора и Одо я очакваше в гостната зала, готов да я качи на коня като малко дете.
— Мелизанда! Мило дете! Всички знаехме, че ще се превърнеш в изключително красива жена, но ти надмина всички очаквания!
Сълзи изпълниха очите й. Спомни си смъртта на баща си.
— Днес той щеше да се гордее с теб и да ти се радва! — продължи Одо. — Очаква те величествена церемония, която ще помниш пял живот. Зная, че при сключването на брака ти с Конар си била изпълнена с
