който предизвикваше в нея.
Замисли се и разбра, че се вълнува, защото обича Конар.
През всичките изминали години тя се беше молила, пазарила и хитрувала, за да бъде далече от него. Но истината бе, че още от първия миг тя го харесваше. Знаеше, че рано или късно ще го обикне и той ще бъде нейният господар.
Ето че сега го ревнуваше.
Искаше всичките му любовници да пропаднат вдън земята. Влюбена беше в него!
Изправи се и обгърна раменете си с ръце. Искаше й се да не изпитва такива силни чувства. Една графиня, господарка, трябваше да бъде свободна и силна.
Сърцето я болеше. Той не я докосна цялата нощ. От него вееше студенина. Но какво можеше да направи? Мисълта, че идва при нея, след като е бил с Брена или с някоя друга, я вбесяваше. Нима можеше да промени нещо? Нямаше никаква власт над него. Не трябваше да му се отдава, а още по-малко да го обича. Животът й беше станал ад.
Дори тук, в родния й дом, където всички я обичаха, не се чувстваше спокойна. В душата й бе пусто. Тази пустота я нямаше, когато беше в Дъблин или в Есекс. Там любовта между мъжа и жената беше различна. Имаше смях и щастие.
Тя не смееше да признае чувствата си, бореше се с тях, за да съхрани себе си.
— Мелизанда!
Чу името си и един глас, който й беше странно познат. Погледна нагоре и сърцето й изстина.
Отсреща стоеше Жофроа Сюр ле Мон, синът на Жерар. Беше вече голям мъж, наедрял, силно приличащ на баща си, с тъмна коса и кафяви очи. Същите тези очи, който едно време горяха със злоба и страст.
Мелизанда бързо се изправи.
Жофроа стоеше неподвижно от другата страна на потока и я гледаше.
— Не се страхувай — каза той бързо.
— Не се страхувам — излъга Мелизанда. Тя стоеше в студената вода и единствената й мисъл беше, че е боса, а Воин е далече.
— Чух, че си се върната — продължи подкупващо Жофроа. Беше висок като баща си, добре сложен, с продълговато и слабо лице. Истински хубавец.
Но усмивката му беше опасна и очите му блестяха лукаво. Това я караше да се чувства неудобно, като че ли я разсъбличаше с поглед.
— Да, както виждаш, върнах се — промърмори тя, чудейки се как да се измъкне.
— Много си се променила, Мелизанда.
— Така ли?
— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.
— Не може да бъде, Жофроа.
— Но е вярно.
— Сигурно рядко виждаш жени — прошепна тя.
Той направи крачка към нея и едва не падна във водата, спъвайки се в един камък.
— Не, не се лъжа — продължи той, — познавам достатъчно жени.
Мелизанда посегна към обувките си, готова да ги нахлузи и да побегне, ако се наложи.
— Не се страхувай — продължи той тихо, — няма да ти сторя нищо. Искам само да поговорим.
Тя спря и той продължи:
— Знаеш, че преди време за малко не ни ожениха.
Мелизанда поклати глава.
— Прощавай, Жофроа, но ти нямам доверие. Твоят баща безмилостно подмами моя и го уби. Всички знаят истината.
— И на свой ред беше убит от викинга.
— Той не е викинг — чу се да го опровергава Мелизанда. Жофроа смръщи вежди и злобна усмивка изкриви устните му. Приближи още една крачка към нея.
— Ти не можеш да бъдеш щастлива с него, Мелизанда. Бащата на мъжа ти е от рода Вестфорд и макар че те претендират да са християни, при това много образовани, в сърцата си са викинги и убийци. Конар уби баща ми, за да получи земята ти. Викингите могат да дойда отново. Ти не ги познаваш. Те са като побеснели кучета.
— Жофроа, виж какво…
— Винаги съм те харесвал, Мелизанда. Преди години баща ти те беше определил за мен.
— Църквата никога не би позволила такъв брак…
— Църквата винаги е на страната на по-силния!
— Жофроа — открито продължи Мелизанда, — не зная какво всъщност искаше тогава баща ти — дали да ме направи своя жена, дали да ме даде на теб, или просто беше готов да ме убие, което и почти успя да стори.
— Винаги съм те желал, Мелизанда. И запомни, ще те изтръгна от ръцете на викинга и то много скоро! Или ще те пленя, или ще те отвлека. Какво избираш, Мелизанда?
— Баща ти уби моя баща! — извика тя. — Не искам да имам нищо общо с теб!
Той направи още една крачка към нея. Искаше да прекоси потока. В този момент и двамата чуха конски тропот. Жофроа замръзна. Мелизанда с облекчение видя Конар да изскача от към дърветата, яхнал Тор и придружен от Свен и Гастон.
Беше без ризница и шлем. Косата му светлееше на слънцето. Кобалтовосините му очи пронизваха Жофроа.
— О, великият Господар на вълците се е върнал! — каза Жофроа безстрашно. Той се поклони дълбоко на Конар, вдигна очи и погледна отново в посоката, където стоеше Мелизанда. — Разбрах, че сте се върнали и когато видях Воин до потока, се притесних за нейната безопасност. Но, както виждаш, тя се чувства отлично и косъм не е паднал от главата й.
— Да, дойдохме точно навреме! — гневно отвърна Гастон.
— Ако ме обвиняваш за греховете на баща ми, Конар, тогава и ти трябва да отговаряш за греховете на своя. Да, сега той е крал на Дъблин, но заграби ония земи с цената на много кръв! Признаха го само заради брака му с дъщерята на Ард-Рий, нали?
— Още една дума и си мъртъв — изръмжа Конар. Мелизанда видя как Жофроа пребледня, срещайки студения пронизващ поглед на викинга. Обаче продължи да се усмихва, сякаш знаеше нещо важно и тайно, което щеше да го спаси.
— Ще убиеш невъоръжен човек? — попита Жофроа, повдигайки ръце за да покаже, че не носи оръжие. — Това няма да се хареса на френските барони, нали? — продължи той.
— Тогава върви си — предупреди го Конар. — Но ако те видя около жена си още веднъж…
— А ако видиш нея около мен? — подразни го Жофроа.
Конар внезапно пришпори Тор. Огромният черен жребец подскочи напред и Гастон извика с тревога.
— Боже мой! Недей, господарю. Той не го заслужава!
Конар спря коня точно до потока, на крачка от противника си.
— Махай се! — нареди той заплашително.
Жофроа скочи от камъка, на който бе стъпил, обърна се и дълбоко се поклони на Мелизанда. След това се качи на коня си и извика:
— Приятен ден, графиньо!
Мелизанда проследи с поглед конника. Опитваше се да избегне гневните очи на Конар, впити в нея. Обърна се към него, учудена защо й е толкова ядосан.
— Ти си виновна за това, Мелизанда! — обвини я той.
— Аз?
— Качвай се на коня си.
— Но…
— Не искам да се разправяме тук! — отсече той.
