започна отново. Но утрото дойде бързо и Мелизанда веднага забеляза промяната.
Спеше сладко в топлите му обятия, когато се стресна от плясване по крака си. Той извика в ухото й:
— Бързо ставай, скъпа! Тръгваме след час!
Какво правеше той? Тя беше уморена. И то заради него. Можеше поне да я остави да се наспи.
Промърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна.
— Остави ме на мира!
Но той я потупа по гърба и тя отново запротестира.
— Ако ме плеснеш още веднъж, ще дойде ден, когато ще те разкъсам на парчета.
— Прави каквото искаш, любима, но сега ставай! Отплаваме. Заминаваме за Франция и няма да изпусна отлива.
Той скоро излезе вече облечен. Тя чу как се мие. Бързо се разсъни и стана. Най-накрая се прибираше у дома. Тя гореше от нетърпение. Продала се беше на дявола само и само да се върне в къщи.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
След дългото пътуване Мелизанда най-после видя крепостта. Искаше й се да скочи във водата и да заплува към брега. Почувства на рамото си ръката на Конар. Той отгатна мислите й.
— Почти стигнахме! Почакай още малко, ще се намокриш и ще развалиш хубавите си дрехи.
Тя вирна нос и се пошегува:
— А снощи кой ми развали новата рокля?
Конар я прегърна и заедно с нея скочи от кораба, носейки я на ръце към родния бряг.
От крепостта отдавна бяха забелязали платната и вече ги очакваха. В мига, в който Конар я постави на родната земя, Мелизанда се втурна към Мари де Трес. Най-добрата й приятелка я очакваше с разтворени обятия.
— О, Мелизанда, толкова си пораснала!
— Колко ми липсваше, Мари!
Всички близки я чакаха с нетърпение. Тук беше и Свен. Мелизанда го поздрави любезно, но резервирано. Не се замисли защо Брена слезе на брега сред първите и се хвърли към Свен.
— Къде е Регвалд? — попита тя нетърпеливо.
Филип се усмихна, отстъпи встрани и зад него се показа старият учител със сълзи в очи. Хвърлиха се един към друг.
— Крепостта беше пуста без теб, дете! — увери я той.
Мелизанда се усмихна и го увери:
— Нищо не можа да запълни липсата на любимия ми учител.
— Ела да се прибираме — подкани я Регвалд, разтреперан от вълнение. Времето беше влажно и студено въпреки сезона. — Ето един приятел, който ще ти помогне да се почувстваш у дома — прошепна й радостно Регвалд. Едно момче водеше Воин за поводите.
Мелизанда извика от радост. Приближи се и потупа жребеца. Той изцвили радостно, отстъпи крачка назад и я позна. Подскочи към нея и едва не я събори. Тя му подвикна с благодарност:
— Браво, Воин, не си ме забравил!
— Наистина не е — чу зад гърба си.
Беше гласът на Конар. Отново стоеше зад нея. Както винаги, откакто бяха заедно. Тя стисна зъби, спомняйки си думите му на прощалната вечеря, че няма да язди боен кон.
В очите й напираха сълзи. Завръщаше се у дома след дълго отсъствие. Искаше да живее в мир. Мечтаеше да препусне със стария кон на баща си. Конар нямаше право да я лишава от тази радост след мъките, които й бе причинил.
Тя притвори мигли, за да скрие напиращите сълзи.
— Ела, милейди, ще ти помогна да се качиш. Разрешението я завари неподготвена.
— Благодаря! — и без да го дочака Мелизанда се озова на гърба на Воин.
Жребецът на съпруга й още не бе разтоварен. Корабите бяха специално приспособени да превозват бойни коне. Конар не пътуваше никъде без Тор. Още баща му бе въвел правилото да плават с коне на борда. Това им даваше възможност да се придвижват бързо и да изненадват врага. Бяха усвоили тези навици от ирландците. Тор беше изпитан в много битки боен кон. Независимо колко трудно беше прехвърлянето от бряг на бряг, той винаги беше с Конар.
Воините на Конар извлякоха корабите на сушата и свалиха конете. След малко всички препуснаха към крепостта.
Мелизанда се загледа в замъка. Толкова малко неща се бяха променили по време на дългото й отсъствие!
Каменните стени, изградени от баща й, се извисяваха величествено около замъка и все така го пазеха от вражески нападения. Полето беше все тъй зелено и безкрайно. Всички обитатели на крепостта — перачките, ковачите, занаятчиите — се бяха събрали до отворените врати и им махаха е ръце. Мелизанда ги поздрави и пред голямата кула слезе от коня с помощта на отец Матйо. В двора цареше радостна суматоха. Мили боже! Нима бяха минали шест години!
Мелизанда влезе в кулата и бързо се качи в голямата зала. Регвалд я отведе до камината да се стоплят. Тя се радваше да види съсухреното му старо лице. Мари бързо й донесе чаша със сладко вино. Около тях постоянно се тълпяха хора, влизаха и излизаха. За всички имаше вино и бира, всички се радваха на щастливото завръщане на господарката. Нямаше време да поговори с Мари и Регвалд, които весело се въртяха около нея, готови да й утолят във всичко.
Мелизанда се огледа. След пребиваването й в дома на Рианон, топъл и подреден с вкус, гостната зала й се стори неуютна. Цветята във вазата бяха увехнали, през процепите на прозорците духаше. Но тя си беше отново в къщи и сега щеше да подреди всичко по-добре.
Първо обаче трябваше да се укрепи външната стена. Това беше най-важното.
Тя вдигна глава. Конар отново я гледаше. Струваше й се, че той чете мислите й и очакваше нови сблъсъци помежду им. Тя предпочете да отклони поглед.
— Трябва да ми разкажете всичко, което се е случило по време на дългото ми отсъствие — помоли тя Мари и Регвалд, а също Филип и Гастон, които стояха малко настрана. — Добри ли бяха реколтите? Кой е починал?
— Уилям, който владее земята на изток, се скомина по време на последната оран — каза Гастон и направи кръст във въздуха. — Той беше трудолюбив и добър човек. Синът му, също Уилям, се закле във вярност към теб и граф Конар на младия Свен, тъй като ти беше в Ейре, а граф Конар преговаряше с граф Одо.
Тя кимна и сведе очи. Свен! Приятелят на съпруга й. Тя не изпитваше към него враждебност повече, отколкото към другите викинги.
Имаше да си кажат толкова много. Денят бавно отминаваше. Започнаха да пристигат арендатори на земя и слуги, за да поднесат почитанията си и да подновят клетвата си за вярност пред Мелизанда. Тя знаеше, че опасността от викингите беше създала феодалните отношения в християнския свят. Тези хора служеха на нея и Конар и намираха закрила в крепостта. Те й дължаха вярност, а тя трябваше да ги защитава. Три дни в седмицата работеха за нея. Земята беше нейна собственост. Тя им даваше препитание — в замяна получаваше труда им.
Когато се свечери, в залата останаха само хората, които живееха в крепостта. Арендаторите, занаятчиите, ковачите и другите слуги, след като я поздравиха, се оттеглиха. Масите бяха приготвени за тържественото посрещане. Сега, когато беше обиколила и други земи, Мелизанда виждаше крепостта с нови очи. Дъблин беше много голям град, укрепен, красив. Тази крепост трудно можеше да се сравнява с него, но бе по-добре укрепена и по-здрава.
Огънят в камината догаряше и беше вече късно, когато Мелизанда усети, че е много уморена.
— Мисля, че е време да помогнеш на господарката си да си легне, Мари — намеси се неочаквано Конар и Мелизанда отново се стресна от втренчения му поглед, който не беше забелязала, улисана в разговори.
