— Може би… — Конар се забавляваше. Очите му се присвиха. — Но може би не!
Внезапно той бутна назад стола си и стана, хващайки ръката й. Тя го погледна изненадана, но той я повлече към вратата.
— Конар… — започна тя.
Той вече обясняваше на снаха си:
— Рианон, както винаги ти си чудесна домакиня. Благодарим ти за сърдечното изпращане, но трябва да ни извиниш — утре потегляме в зори и трябва да станем рано. Време е да лягаме.
Рианон се изправи, а след нея и Ерик.
— Разбира се — каза бързо Рианон, — трябва да си лягате.
— Наистина — съгласи се и Ерик, гледайки ги учудено, леко прехапал устни. Рианон го прегърна и това му достави удоволствие. Той сложи ръце на раменете й. — И аз мислех да си легна рано.
— Ние ще ви изпратим в зори — увери ги Рианон. — Трябва да ви пожелаем попътен вятър.
Сбогуваха се и Конар изведе Мелизанда от залата, здраво държейки я за лакътя. Преди тя да успее да се обади, вече бяха горе.
— Но какво правиш! Не успях дори да опитам вкусните гостби.
— Извинявай, скъпа — каза той, ала в тона му нямаше и капка съжаление, — но ти си причината за внезапното ми решение.
— Аз…
— Ти ме предизвика и хвърли въдицата. И аз захапах стръвта.
— Не зная какво…
— Знаеш много добре.
— Наистина не разбирам за какво говориш! Ти си невероятно груб и невъзпитан, както всеки… — избухна тя.
— Искаш да кажеш викинг? — завърши Конар. Стигнаха пред стаята й. Нейната стая! Там където тя спеше, преди той да пристигне.
Мелизанда го изпревари и блъсна вратата в лицето му с все сила.
Но не успя да я затвори.
Той нахълта вътре и блъсна с все сила вратата. Мелизанда подскочи от трясъка.
— Изплюй камъчето, Мелизанда. С какво искаш да ме изнудваш? — заповяда Конар. Гласът му беше студен. Стоеше със скръстени на гърдите ръце. Наблюдаваше я, облегнат на затворената врата.
Мелизанда разбра, че с него трябва да се държи решително, както постъпваше и той с нея. Заговори тихо и овладяно:
— Ти никога нямаше да дойдеш при мен, Конар, ако не ти трябвах.
Той се намръщи.
— За какво говориш?
— Ти се ожени за жена, която не обичаш.
Конар махна нетърпеливо с ръка.
— Разбира се, аз съм просто викинг! Лош, защото се ожених за тебе, не по-малко лош, задето те оставих на мира толкова години.
Мелизанда се направи, че не го е чула и продължи:
— Сега аз съм ти нужна. Ти си се срещнал с граф Одо и той те е предупредил, че трябва да укрепиш брака си, за да получиш признание от бароните. Затова дойде — защото ти трябвам, за да повторя брачната клетва отново.
— Така… — промърмори той. — И искаш да се пазарим по този въпрос ли?
— Аз не съм вече дете, Конар. Ти не можеш да ме накараш насила да потвърдя брачната клетва, нито пък Регвалд има такова влияние върху мен. Няма да закрепиш положението си, ако влезем в църквата и аз се отрека от думите си.
— Това ли измисли като похлупак на всичко?
— Искам да се разберем предварително — каза направо тя.
Конар пристъпи към камината. Нощта беше влажна и студена. Дървата догаряха. Загледа се в пламъците, обърна се и се приближи към гърба й. Повдигна кичур коса от рамото й и го загледа. Мелизанда се разтрепери. Топлият му дъх докосна рамото й, шията и ухото й. Той дори не я допираше с устни. Шеметната вълна на желанието се надигаше у нея.
— Права си. Има за какво да се пазариш. И какво искаш?
Тя се обърна, неспособна повече да издържа близостта му, този допир, който я караше да потръпва от страст. Погледна го в лицето, но не можа да се отдръпне. Той все още държеше кичура коса в ръката си.
— Свобода — каза тя тихо.
Конар повдигна вежди.
— Ако потвърдиш брачната си клетва пред тълпа от хора, това не те освобождава от нея. Сега разбирам, че единственото, което желаеш, е да се освободиш от мен.
Мелизанда заговори бързо и нервно, против волята си, внезапно объркана:
— Искам свободата да остана сама. Утре ще отплавам с теб, за да се прибера у дома.
— Но е вярно, че и тук имаш приятели! — напомни й той.
— Всички знаят, че очаквах с нетърпение да се върна в къщи.
— Продължавай.
Устата й отново пресъхна. Конар беше все още твърде близо до нея и това я вълнуваше. Бедрото му почти допираше нейното, продължаваше да гали косата й.
Мелизанда се опита да издърпа черния кичур, но пръстите му го стиснаха още по-здраво.
— Продължавай — подкани я гой и в гласа му прозвуча заплаха.
Тя отново облиза устни, опитвайки се да бъде твърда, и внезапно избухна, когато най-малко го искаше.
— Глух ли си? — извика тя. — Ще се върна с теб, ще повторя клетвата си пред всички, но искам да ме оставиш сама. Искам да спя сама. Стаята на баща ми ще е моя. Ти ще се изнесеш оттам веднъж завинаги.
Той мълчеше. Измина цяла вечност. Мелизанда чакаше, останала без дъх. Сърцето й щеше да изскочи. Задушаваше се под изгарящия син пламък на очите му, чиято сила и страст не можеше да издържи.
Той повдигна цялата й коса и здраво я дръпна. Гласът му беше и дрезгав и мек. Без гняв.
— Казах ти, че никога няма да те пусна да си отидеш.
— Аз и не искам това от теб! — Тя отново се опита да измъкне косата си от ръцете му, но пръстите му се свиха в юмрук.
— Боли ме!
Той леко поклати глава.
— Ти сама се нараняваш. Стой мирно и няма да те боли.
Тя спря да се дърпа, гледайки го в очите. Разбираше, че той искаше да й каже нещо за съвместния им живот. Ако му се подчинеше, тя нямаше да страда. Ако отново го предизвика, щеше да е безмилостен.
— Да, аз съм слаба. Къде мога да се меря с теб! — извика тя. — Не мога да ти дърпам косата, да те подхвърлям както си искам! Но мога да предизвикам голяма бъркотия в Руан и кълна се, ще е безполезно да…
— Е, стигнахме и до заплахите!
— Ти си този, който ме заплашва от години.
— Мислех, че ще се пазарим.
Мелизанда продължи отчаяно:
— Наречи го както искаш и на какъвто език искаш! Мога да бъда най-щедрата наследница, мога да ти дам…
— Нищо не можеш да ми дадеш, Мелизанда. Спечелих правата си върху земята ти не чрез женитба, а защото пристигнах, когато баща ти ме повика, избавих те от убиеца и победих враговете ти.
— Наречи го както искаш! — викаше тя. — Сега си тук само защото Одо те е предупредил, че аз ти трябвам.
