— Скоро ще се храня заедно с големите в залата — повери й той своята тайната. — Вече съм достатъчно голям и също ще яздя заедно с татко и чичовците си.
— Защо бързаш толкова? — попита го тя.
— Ти си жена. Не можеш да разбереш.
— Да, аз съм жена, но имам опит в битките. Моля те, не бързай толкова — настоя тя.
— Нима наистина заминаваш? — попита момчето.
— Да, трябва. Отивам си в моя дом, както тук е твоят дом. Нали разбираш това, Гард?
Погледът му я развълнува. Беше като на баща му.
И като на чичо му Конар.
Тя потръпна и Гард го почувства.
— Нима трепериш от страх?
Мелизанда поклати отрицателно глава.
— Не, това е от нетърпение!
Той скочи на крака.
— Е, предполагам, че искаш да подържиш и сестра ми.
— Да, така е — Мелизанда стана и побърза към прекрасната люлка на бебето. Тя повдигна гугукащото пеленаче и го залюля нежно.
— Толкова е красива, Гард. Трябва да се грижиш за нея.
— Ще се грижа — обеща той. Мушна ръка под лакътя й.
— Когато и ти си имаш деца, ще се грижа и за тях. Те ще са ми братовчеди.
Деца…
Тя отново забеляза, че трепери. Погледна нагоре към стълбите.
Там стоеше Конар. Сините му очи бяха вперени в нея. Полазиха я тръпки.
Гард се обърна и също видя Конар. Извика и се затича към чичо си, който го вдигна и го хвърли във въздуха. След това го прегърна силно.
— Е, ще се видим на брега, нали, момко?
— Да, чичо! — съгласи се Гард. — Винаги когато ти потрябвам, съм готов.
Мелизанда остави бебето в люлката и го погали по бузката. След това бързо се измъкна от стаята. Конар остана с момчето. Тя вече беше се сбогувала с него и се опита да го заобиколи.
— Мелизанда! — повика я Гард.
Момчето се втурна към нея и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да се задържи на крака. Наведе се, повдигна брадичката му и го целуна по бузата.
— Довиждане, Гард — каза тя, след това бързо се изправи и излезе от стаята, оставяйки го сам с чичо му.
Изтича надолу по стълбите.
Приближавайки залата, чу нежните звуци на лютня. Натам бързаха слуги с големи подноси, пълни с храна. Виждаха се цели диви прасета и пъстропери фазани, диви ягоди украсяваха ястията.
Рианон я видя да се връща и повдигна питащо вежди. Усмихна се потайно. Чак сега Мелизанда забеляза, че Конар вървеше след нея.
Чу скимтене и погледна надолу. Една от хрътките на Ерик се въртеше около масата. Името му бе Даг. Кучето я подуши и тя леко го погали.
— Трябва да кажа довиждане и на теб, нали? — прошепна тя нежно.
Кучето се завъртя, махайки радостно с опашка и отиде при Конар.
Мъжът й я поведе към масата. Тя се чудеше как да се освободи от допира му. Но засега трябваше да си дава вид, че нищо не се е случило.
— Да сядаме! Рианон и Ерик вече са заели местата си.
Тук бяха всички. Ерик и Рианон, Дария, Брайън, Брайс, Мергуин, Брена, приближени на Ерик англичани и норвежци. Мелизанда пак трябваше да дели чашата си с Конар. Тя му се усмихна студено и я пресуши наведнъж.
Той й позволи да го направи няколко пъти. Мелизанда разговаряше разгорещено с Брайс за коне. Описа му с какво нетърпение очаква да яхне Воин, големият кафяв жребец на баща си.
— Сигурно е остарял, но Филип и Гастон се грижат добре за него. Надявам се да ме помни.
— Едва ли — предупреди я Брайс. — Когато те е видял за последен път, ти си била момиченце. Внимавай, когато го яхаш за първи път.
— Надали ще имаш нужда от кон — внезапно се намеси Конар и тя се обърна учудена към него.
Нима й казва, че няма да язди коня на баща си в собствени те си земи?
— Воин е боен кон. Ти няма повече да воюваш.
— Нима си участват в битки? — възкликна Брайс. По лицето му се четеше възхищение и Мелизанда потръпна.
— Убиха баща ми и хората ни бягаха уплашени. Трябваше да ги поведа…
— Колко си била смела! — извика Дария.
— Беше прекрасна — намеси се отново Конар. — Нима никога не съм ви разказвал как се запознах с Мелизанда? Тя беше пленена от човека, който уби баща й.
— Но, Конар, понякога човек няма избор — защити я Рианон. Внезапно настъпи тишина и Мелизанда се изчерви. Чувстваше как всички я гледат.
— Жена ми е чудесен стрелец — весело се намеси Ерик. — Дори веднъж ме улучи със стрелата си.
— Моля те, не давай опасни идеи на Мелизанда — подхвърли Конар.
Всички се засмяха. Но Брайс продължи ентусиазиран:
— Мелизанда е най-добра с меча. Виждал ли си я как го върти, Конар?
— Все още не, братко, но ти вярвам.
— Тя тренираше почти всеки ден — продължи Брайс.
— И сега ли?
Пръстите на Мелизанда стиснаха чашата и тя се вторачи в нея. Чувстваше погледа му и усети как той се приближи към нея.
— Нима искаш отново да се биеш, скъпа?
— Винаги съм се надявала да живеем в мир — измъкна се умело тя от клопката.
— И защо тогава толкова се стараеш да си добър воин? — попита Конар.
Тя мило му се усмихна. Виното й помогна да се преструва.
— Надявам се да те промуша в съня ти, милорд — пошегува се тя с любезна усмивка.
Отново всички се засмяха, но Мелизанда чувстваше студенината в усмивката на Конар и леда в очите му. Отново отпи от виното.
Конар взе чашата от ръката й и попита тихо:
— Нима се нуждаеш от още смелост?
Тя поклати отрицателно глава и вирна брадичка.
— Не, милорд. Тази вечер ще поискам нещо от теб.
— Сега ли? — попита той.
— Да.
— И какво ще е то?
— Ти получи всичко, което пожела. Но трябва да ми дадеш нещо в замяна.
— Досега разбрах, че единственото ти желание е да ме промушиш с меча си. Какво ще поискаш още?
Мелизанда се опита отново да вземе чашата, но той я държеше здраво.
— Ако ще се пазарим, мила, по-добре е да си трезва и да забавиш темпото.
— Искаш да се пазарим?!
— Първо трябва да помисля! — отвърна й той. — Кажи какво искаш.
— Не тук, не сега! Снаха ти организира такова сърдечно изпращане. Същата, която е толкова добър стрелец…
— Да, но стана и добра съпруга.
— А може би брат ти е разбрал урока и е станал по-мил с нея.
