си дом — огромна къща, пълна с прислуга и създадена да приема много гости. Поднесоха им чудесни ястия.
Вечерта Мелизанда се озова заедно с Одо и Свен до камината, където Брена гадаеше на руни.
Плочките бяха красиви, от силно полирани камъни, свещените букви бяха чудесно инкрустирани. Мелизанда отпиваше от виното, седнала до гостоприемния Одо и наблюдаваше с вълнение гаданието. Обикновено избягваше да седи близо до Брена.
Първо Брена хвърли камъните за една млада жена и я увери, че скоро ще се омъжи и ще има пълна къща с деца. Женевиев беше следващата. Тя се изчерви цялата и увери всички, че не вярва в предсказанията на варварите. Брена я погледна в очите.
— Дали ще се омъжа, гадателко? — осмели се да попита Женевиев.
Брена не обърна внимание на въпроса й, подвоуми се за миг и каза:
— Виждам живота, към който се стремиш. Ще станеш монахиня, благодарение на добротата и милосърдието си.
— И така ще изпълня божията воля?
— Да — каза тихо Брена и Женевиев притихна.
— Бих искал да хвърлиш и за мен — обади се Одо като се поклони на Брена. — Ако имаш желание, мила жено.
Огънят зад Брена се разгоря. Тя беше седнала на парче кожа. Русата й коса падаше върху раменете. Очите й имаха странен нюанс между синьо и зелено. Гледаше ту хората, ту камъните.
— Да, граф Одо! — прошепна тя и хвърли камъните на земята.
— Е? — попита Одо.
— Вие, милорд, ще останете в историята на народа си. Често ще бъдете на косъм от смъртта, но един ден ще построите най-великия град. Има и предупреждение, милорд, съюзявайте се само с мъдри и силни хора, които ще ви бъдат винаги верни.
— Думите ти са разумни, жено! — изрази задоволството си Одо. След това прегърна раменете на Мелизанда. — А сега, хвърли за графинята.
— Не! — побърза да се намеси Мелизанда.
— Ако не искаш, няма да хвърлям за теб — рече Брена.
— Е, хайде, хайде! — настоя Одо. — Всичко това е една игра. Виж как свещениците са се насъбрали в очакване. Утре е техният ден. Хайде, хвърли знаците си този път за Мелизанда.
Брена събра плочките в дланта си и погледна Мелизанда в очите.
— Графиньо?
— Хвърляй — отвърна Мелизанда.
Руните паднаха на земята. Отново се чу как огънят се разгоря, приятна топлина достигна до тях. Брена погледна Мелизанда. Тя посочи един от камъните, на който имаше написана буквата X.
— Казва се Гебо и символизира съюз, взаимопомощ. Най-подходящата руна за тази вечер, графиньо. А този камък е единствен и означава свобода с всички произтичащи от нея добродетели. В един съюз между мъж и жена трябва много да се дава.
Брена се подвоуми, но след това посочи друг камък.
— По пътя ти има голяма опасност. Това е Хагалаз, показва големи разрушителни сили, лоша енергия, катаклизъм, зависещ от боговете, а може би от хората. Трябва да внимаваш… — прошепна тя, но един глас я прекъсна.
— Виждам, че жена ми е обградена с опасности.
Мелизанда подскочи и се обърна. Конар се бе присъединил към тях и стоеше отново зад нея. Брена вдигна очи, също учудена, че го вижда. Точно посягаше да обърне друг камък, но промени решението си. Събра ги всичките в дланта си, погледна втренчено Мелизанда и каза само:
— Всъщност ние сами сме господари на съдбите си. Руните само ни предупреждават за предстоящите премеждия. Ако ме извините, ще се оттегля. Изморена съм.
И тя побърза да се измъкне. Мелизанда забеляза, че Конар я спира и я дръпва в един ъгъл. Сигурна беше, че я разпитва за предсказанието на нейните руни.
Брена поклати отрицателно глава и Конар я пусна. Той гледаше Мелизанда.
— Вече е късно, ще те изпратя до покоите ти, милейди — обясни й той.
— Аз…
— Късно е — повтори той и хвана ръката й.
Конар благодари на Одо за голямото му гостоприемство и си тръгна заедно с Мелизанда. Къщата на графа беше на няколко етажа, но повечето гости бяха настанени близо до голямата зала. Сградата беше дървена, топла и удобна.
Конар поведе Мелизанда към определената за тях стая, където тя щеше да прекара сама тази последна нощ, а след утрешната церемония двамата щяха да спят там заедно.
Влязоха и Конар затвори вратата след себе си. Опря се на вратата и я погледна.
— Е, как ще я караме, Мелизанда? Хареса ли ти свободата?
— Да — опита се да го предизвика тя. Бързо наведе очи, за да скрие истинските си чувства. След това вдигна поглед, за да срещне сините му очи.
— Нима отново се опитваш да ме изнудваш? — попита той.
Тя се усмихна.
— Помислих, че ще е по-весело да се отрека от един викинг направо пред олтара.
Той се усмихна и се приближи към нея, намери китките й и я привлече към себе си.
— Не би се осмелила.
— Откъде си толкова сигурен?
— Жофроа ще бъде между гостите утре. Той веднага ще се възползва, ако го направиш.
— Това не променя нещата.
— Не, госпожо. Аз може да съм всякакъв, но не съм убил баща ти.
— Има и други мъже! — напомни му тя.
— Но малко имат моите предимства. Аз завладях крепост и теб.
Очите й се присвиха.
— Утре ще видим дали си ме завладял.
Той се засмя тихо.
— А не съм ли?
Тя прехапа устни, опитвайки се да се освободи от хватката му.
— Ако искаш утре да кажа „да“…
Той поклати твърдо глава.
— Не, Мелизанда, за това няма да се пазарим. Тази вечер те оставям сама. И аз трябва да се помоля. По отново ти повтарям, никога няма да те пусна да си отидеш. И ще бъда с теб, когато пожелая.
— Моля те, пусни ми ръката…
— Изпускаш чудесната възможност да поискаш нещо в замяна на горещата си клетва за вярност.
Тя застина и го загледа в очите предпазливо.
— Нима ще изпълниш онова, което поискам?
— Да.
Смаяна, Мелизанда отново сведе поглед. Внезапно я тресе и устата й пресъхна.
— Хайде, кажи! Знам, че си намислила нещо.
Тя не смееше да го погледне в очите. Отново се опита да си освободи ръцете и той я пусна. Побърза да се отдалечи, после спря и се обърна към него.
— Искам…
— Да?
— Искам да престанеш да спиш с Брена.
— Какво? — попита той, невярващ на ушите си. Мелизанда почувства как сърцето й замира. Сигурно ще предпочете да се откаже от нея и от цялото й състояние, мина през изнемогващото й съзнание.
Но в този момент срещна очите му и е последни сили повтори.
— Искам да ми се закълнеш, че повече няма да прекарваш нощта с Брена.
