Първата сутрин, когато слизаше по стълбите, Мелизанда видя Брена да излиза от залата. Проследи я в двора, чудейки се дали Конар държи на думата си да не спи с красивата гадателка. Не смееше да попита направо.
— Брена!
Жената от Дъблин се спря и бавно се обърна.
— Да, милейди?
Мелизанда се чудеше как да започне разговора.
— Руните — прошепна тя. — Ти прибра руните много бързо, когато ми гледа в Руан. Защо? Какво вещаеха те?
Брена вдигна въпросително вежди.
— Нима не знаеш? Не познаваш ли руните?
Мелизанда се намръщи и поклати отрицателно глава.
— Регвалд ги познава — каза тя. — Той ме научи на някои, когато бях малка, но тези ме затрудняват. Какво искаш да ми кажеш?
— Наистина ли не знаеш?
— Не.
Брена затвори очи.
— Помисли внимателно.
— Аз…
— Милейди, това са руните на зачатието.
— Аз не…
— Ти очакваш дете от него! — нетърпеливо продължи Брена.
Мелизанда се почувства напълно зашеметена. Да изпадне в такова глупаво положение! Брена с две думи й разкри истината. Поклати невярващо глава.
— Не, не може да бъде! Не чувствам нищо.
Брена се усмихна.
— Тогава си щастлива и раждането сигурно ще е лесно.
След това замълча. И двете мълчаха. Брена се намръщи и Мелизанда усети, че пребледнява. В главата й не остана и капка кръв.
— Но защо изглеждаш така потресена? Съпругът ти ще се радва. Наистина, и Одо, и половината кралство ще се радват, защото детето е глината, която споява семейството.
— Той знае ли? — попита внезапно Мелизанда. Нима затова беше толкова внимателен с нея по пътя?
Нима това беше причината за жизнерадостния му смях, който разчупваше суровите черти на лицето му?
— Доколкото разбирам, ти не си му казала — отговори Брена.
— А ти? — извика Мелизанда. — Ти си знаела, а от години му служиш вярно — нима не си се изкушила да му разкриеш бъдещето?
Брена замълча за момент, изучавайки я.
— Ти си тази, която трябва да му каже, не аз.
Мелизанда се сепна и едва успя да се опре на близката стена.
— Обещаващ ли да не му казваш? — помоли тя.
Брена въздъхна тежко и сведе поглед към земята. След това вдигна очи и се вгледа в Мелизанда.
— Аз служа на Конар — призна тя тихо. — Ако ти или детето ти сте в опасност… — тя потрепери. След това се изправи рязко. — Аз не съм ти враг, Мелизанда. И никога не съм била.
Мелизанда прехапа устни, изучавайки красивата руса жена, която избягваше от години.
— Наистина ли…
— За какво питаш?
— Още ли спиш с него?
— Да спя с него?
Мелизанда раздразнено извика:
— Нима искаш да ми кажеш, че никога не сте го правили?
— Разбира се, че съм спала с него. Ние често пътуваме заедно. Спала съм с него по корабите по време на дългите морски пътешествия, под някое дърво, когато пътувахме по суша.
Мелизанда понечи да избяга, усетила, че й прилошава. Досега се чувстваше чудесно. Не трябваше да се поддава на тревогата си.
Сега й стана безнадеждно зле. Една малка женска длан я докосна.
— Госпожо, наистина съм спала с него. Но не по начина, по който мислиш. Аз съм просто негов другар — като Свен например. Никога не съм се любила с него. Няма как да спра да върша нещо, което въобще не съм правила.
Мелизанда се обърна слисана.
— Какво?
— Да, не ме гледай така! Ако в някой момент беше пожелал, щях да го направя, И ако някога го поиска… — гласът й изневери. — Но надали ще се случи. Той намери в теб всичко, което търсеше.
— Да — прошепна едва чуто Мелизанда, — той е открил една глупачка.
— Извинявай, не те разбрах?
— Няма значение, Брена. — Внезапно тя се сети за сделката им и се вцепени от ярост. Какъв великолепен пазарлък! След всичките ужасни неща, които беше направил с нея! Колко ли му е било смешно. Тя се беше продала в замяна на обещанието той да не спи с жената, е която никога не беше спад.
— Мелизанда…
— Благодаря ти за откровеността — успя да изрече Мелизанда и хукна към кулата. На първия етаж намери един стол и се хвърли в него, опитвайки си да си спомни всичко, казано онази нощ в Руан. Тя беше поискала той да не спи повече с Брена. И той — о, да! — се бе заклел, че няма да го прави.
Мелизанда беше изпълнила докрай своята клетва.
Конар обаче не спеше с Брена и никога не беше спал с нея.
Отново беше направил Мелизанда на глупачка. Всъщност тя самата се беше поставила в това положение.
Никога, никога няма да му каже за тяхното дете. Ако наистина съществуваше. Ако Брена не се бе подиграла преди малко с нея.
Но Брена не се подиграваше. Достатъчно бе да се вгледа в събитията. Откакто Конар дойде да я вземе при потока в Есекс, тя не беше на себе си.
Облегна глава на масата. Това е, което той иска. И както обикновено, тя ще му го даде.
Но не и сега, ридаеше сърцето й. Не и сега.
Опита се да хапне нещо, но откри, че не е гладна. Посегна да си вземе бира, но помисли, че е по-добре да пие козе мляко. Беше чувала често Мари де Трес да казва, че то е добро за бременни жени.
Не вярвам да съм бременна, помисли си Мелизанда.
Изправи се и се върна в своята стая — стаята на баща си а също и на Конар.
Лежеше в леглото и гледаше в тавана. Детето ще е русо помисли, въпреки че собствената й коса бе черна като нощта.
Синеоко и русо. Негово. Защото всичко, което Конар правеше, носеше печата на личността му.
Но не и този път, реши Мелизанда.
Стана. Момиченцето ми ще е чернокосо, обеща си тя и почувства огромна радост и удовлетворение.
Бебе. Нейно. Тяхно. Негово.
Стана и започна да се разхожда из стаята. Дали да му каже? Не, сърцето й беше свито от обида. Не и след последния номер, който й изигра!
Детето в крайна сметка е и нейно. Внуче на баща й. Ако само Манон беше жив! Но тогава всичко щеше да е различно.
Имаше нужда от движение. Без да се замисли, Мелизанда изтича надолу по стълбите и стигна за минута
