чуваше шума на дъжда дълго преди да отвори очи. Конар също беше буден и я гледаше.
— Какво има? — попита тя разстроена, почти готова да заплаче. Той докосна устните й с пръст, изучавайки лицето й.
— Нищо — тихо промълви той. — Чудех се дали отново трябва да те омотавам в чаршаф, за да ме последваш.
Мелизанда се отдръпна от него и се загледа в сандъка, където лежеше златната ризница. Сандъкът, в който бе погребано детството й.
Мечът бе поставен най-отгоре. Ризницата все още й ставаше. За нейно учудване Конар не я лиши от скъпоценните й подаръци. Но въпреки всичко той никога нямаше да я остави сама в крепостта.
— Няма нужда да ме връзваш — уморено отговори тя. Почувства как пръстите му докоснаха гърба й и потръпна от очакване. Опита се да не се издава. Колко странно, допирът я затопли и тя почувства желание. Искаше й се да се обърне, да го прегърне и да остане така сгушена в него. Мисълта за раздяла й беше неприятна. Конар ще замине и тогава тя ще се мрази за изгарящата я в момента страст. Близостта му ще й липсва всяка нощ. Ще копнее за силата и топлината му. Ще й липсва дори неговата властност.
Тя не се обърна. Не можеше да промени решението му. Той заминаваше да се бие. И в тази война няма място за нея. В сражението до него ще е Брена. Той ще остави Мелизанда при семейството си, но все пак то няма да стане нейно, колкото и добре се отнасят с нея.
— Някои жени са щастливи с мъжете си — каза той.
— Но ти няма да ме вземеш на война.
— Докато пристигнем на север ще бъдем заедно.
— И след това ти ще ме изоставиш.
— Ще ти липсвам ли, скъпа?
Мелизанда замълча. Конар си отговори сам.
— Да, наистина ще страдаш. Ще се опиташ да спиш и с дявола само и само да се върнеш у дома. Или ще броиш часовете до щастливото ми завръщане — защото ще се върнем заедно тук.
Той се обърна и стана от леглото. Мелизанда също се надигна, любувайки се на мощните очертания на гърба му, на стройните бедра и дългите крака.
— А какво ще стане, ако не се завърнеш?
Той се обърна към нея.
— Нима това те тревожи?
— Моля те, не заминавай, защото всичко може да се случи — прошепна тя упорито и притвори очи.
Той заобиколи леглото откъм нейната страна и повдигна брадичката й.
— Нима искаш да откажа помощ на баща си, Мелизанда?
Тя не отговори веднага. Въздъхна, потрепвайки при допира му.
— Не. Но животът ти е изложен на опасност, така ти поставяш и моя живот в опасност…
— Да, наистина. Ако ме убият, скъпа, какво ще правиш? Ще жалиш ли за мен? Или бързо ще се върнеш тук, за да управляваш сама, както винаги си мечтала?
Тя срещна погледа му и бавно затвори клепачи.
— Жестоко е да мислиш така, милорд. На никого не съм желала смъртта.
— На никого? Не мисля, че оплакваше края на Жерар.
— Да, вярно е, но той уби баща ми — защити се тя.
— Нима не си спомняш — прошепна Конар, — как вдигна меча си срещу мен…
Мелизанда бързо се извъртя и се изхлузи от другата страна на леглото. Опита се да се измъкне, но Конар бързо се озова зад нея и я обърна е лице към себе си.
— Не искам да говоря за това — прошепна тя.
— Но аз искам. — Ръцете му обвиха раменете й. — Все пак може би няма от какво да се страхуваме. Ще се върна, Мелизанда, кълна ти се. Няма да загина. Никога няма да те напусна запомни.
— И баща ми не искаше да ме напуска — възрази тя с болка.
Сините му очи я пронизаха — огън и лед. Русите му вежди се извиха въпросително.
— Нима искаш да кажеш, че все пак, дори и малко, те е грижа за мен?
— Не ми се присмивай, Конар.
Тъмна сянка падна върху лицето му.
— Не ти се присмивам — отвърна сериозно. Стисна силно ръката й.
— Ще се върна! Заклевам се, че никога няма да те оставя в ръцете на Жофроа. И няма да умра, докато не ни се роди дете, което да укрепи властта ти.
Кажи му, заповяда сърцето й.
Но не можа. Все още не беше сигурна. Думите на Брена и месечното закъснение бяха единствените й опорни точки. Не й се гадеше. Не беше наддала дори килограм.
След седмица се изпълваха два месеца. Тогава щеше да е сигурна. Почти сигурна.
Той й обеща да се върне жив. Когато се приберат заедно у дома, ще му каже.
— Какво има? — попита я Конар нежно. Тя поклати глава.
— Мелизанда, моля те, не прекарвай живота си в постоянна игра на криеница с мен — помоли Конар. Тя го гледаше в очите и видя надигащия се огън и страст. Дали я обичаше?
Да, той я желаеше, поне засега, докато й се насити…
Устата му бавно докосна нейната. Целувката му отприщи цялата й жажда. Тя усети, че се повдига на пръсти, прегръща врата му и заравя ръце в косата му.
В това време на вратата се почука силно. Те се разделиха, загледани един в друг.
— Милорд — чу се гласът на Свен, — трябва да бързаме, за да хванем отлива.
— Идваме — отвърна Конар.
Мелизанда вече беше хукнала. Изми се и се облече бързо, без да промълви ни дума.
На брега Конар предложи да вземат Воин, но тя отказа.
— Тук е неговият дом — обясни тя на Конар. — Той не е свикнал да плава.
Почувства неудобство. Не искаше да вземе Воин, защото щеше да я затрудни на връщане.
Докато корабът се отдалечаваше от брега и тя махаше на Регвалд за сбогом, Мелизанда осъзна, че възнамерява да се завърне без Конар.
Тя ще си бъде у дома много преди него. Ще се моли за благополучното му и победно завръщане — ала от Франция.
Морето беше бурно, но Мелизанда се чувстваше добре. Помисли дори, че Брена е сбъркала. Може би бурните промени в живота й бяха причина за месечното закъснение.
Наистина тя виждаше как гадателката я наблюдава и дори веднъж я попита дали пътуването й се отразява добре.
Спряха само веднъж, за да попълнят запасите си от вода покрий южните английски брегове. Оттам се отправиха за Дъблин.
В Дъблин Мелизанда се чувстваше добре, ако не беше мисълта й за дома. Иърин я посрещна с радост и искаше да узнае всичко, което се беше случило след тяхната раздяла. Дори Рианон и Ерик бяха тук, защото братът на Конар също се беше отзовал на повика да се бие за вуйчо си.
Първият ден в Дъблин беше прекрасен, но уморителен. Срещата с близките хора, които Мелизанда обичаше, беше приятна, но и напрегната, защото всички знаеха, че на сутринта мъжете потеглят на път.
Ерик прекара целия ден с баща си и братята си, с братовчедите и останалите роднини. Мелизанда беше с жените в гостната. Тази къща беше построена от Олаф специално за жена му в неговата родина.
Рианон не можеше да скрие нервността си и непрекъснато сновеше напред-назад. Дария също. Само Иърин и по-големите й дъщери седяха спокойно и бродираха. Катрин, жената на Конан, четеше на глас исторически ръкопис за основателите на Ейре и изграждането на държавата. Ставаше дума за свети Патрик, който разпространил християнството и изгонил змиите от кралството.
Мелизанда се опита да слуша, но беше прекалено напрегната. Видя, че Иърин я наблюдава със смарагдовозелените си очи.
— Как успяваш да си спокойна, когато утре всички отиват да се бият? — попита я тихо Мелизанда.
Иърин се усмихна и й подаде игла.
