— Вдени ми, мила. Очите ми вече отслабват.
— Но ти виждаш чудесно, мамо — обвини я Дария.
— Мелизанда, вдени ми иглата, моля те. Дария не умее. — Тонът на Иърин остана мек и подканващ. Дъщеря й застана зад нея и обгърна раменете й с ръце.
— Внимавай, мамо, аз най-много приличам на теб, поне така казват всички.
— О, небеса. Нима съм била толкова луда?
— Много повече — отговори Дария сладко. Иърин се усмихна. Погледна Мелизанда.
— Спокойна съм, защото толкова пъти съм ги изпращала да се бият и, слава богу, винаги се завръщаха. Всъщност не всички… — прошепна тя като че ли на себе си. — Загубила съм и близки хора. Всеки път, когато Олаф потегля, в мен умира нещо, При първото бойното кръщение на най-големия ми син, Лейт мислех, че няма да понеса да го загубя. За моя радост той се върна. Когато някой заминава, винаги нещо умира в сърцето ми. През тези дълги години се научих, че не мога да защитя един мъж, като го направя слаб. Баща ми успя да обедини този остров е помощта на братята ми, тъй като имаше дарбата да сплотява хората около себе си. Когато не можа да победи Олаф, просто ме ожени за него. Ние двамата сме непобедими, докато сме заедно. — Тя се облегна на Мелизанда с нежност в очите. — Конар ще се върне, сигурна съм.
— И той ме увери в същото — прошепна Мелизанда.
Той ще се върне, защото не знае, че вече има наследник.
— Сигурно съжаляваш, че се наложи да се върнеш тук толкова скоро след като се прибра във Франция?
— Не, ни най-малко — отговори Мелизанда, но се чудеше дали Иърин усеща, че лъже. Тя притвори очи, за да скрие истинските си чувства. Знаеше, че дори да очаква дете, още е рано да усеща движенията му.
И все пак…
Помисли, че нещо мърда в корема й. Може би е тяхното дете? Дали ще бъде момче? Дали ще е смел воин като баща си? Тя би се сражавала в името на своя и би дала всичко от себе си.
Мелизанда погледна Иърин и повтори лъжата:
— Не, наистина. Радвам се да ви видя отново. Всъщност ние дори не си казахме довиждане последния път.
Иърин се усмихна и спря да бродира.
— Винаги си добре дошла тук. Ти си наша кръв. — Тя потупа Мелизанда по бузата. — Имам прекрасни деца. Извинете ме, но трябва да приготвя вечерята.
Къщата бе пълна с хора. Навсякъде беше оживено. Брайън и Брайс търсеха Мелизанда. Един след друг я грабнаха и завъртяха около себе си. Мнозина дойдоха да я поздравят. Всички деца на краля и кралицата на Дъблин бяха тук заедно със своите деца и в двореца не бе останало празно местенце.
Изпратиха децата да си лягат и седнаха на прощалната трапеза. Тя беше отрупана с летни зеленчуци, птици, глигани, сърни, риба, змии. Постоянно се мъкнеха още и още подноси. Щедро се лееха вино, бира и медовина.
Храната беше в изобилие, но липсваха обичайните забавления. Развличаше ги само един музикант. Скоро Мелизанда разбра защо.
Мъжете заминаваха на сутринта и щяха да си легнат рано. Първи стана Олаф и излезе заедно с Иърин. Годините не бяха променили нежните им отношения. Времето не ги беше докоснало. Те все още бяха красива двойка — той рус, тя чернокоса.
Ръката на Иърин лежеше в силната десница на Олаф. Тя гледаше съпруга си в очите. Мелизанда усети, че отмества поглед. Заболя я от чуждото щастие. Разбра, че въпреки изминалите години, въпреки многото деца, двамата ще прекарат нощта щастливо, изпълнени със страст.
— Мелизанда?
Конар й подаде ръка. Тя усети болка. Искаше да е щастлива като Иърин.
И това щастие можеше да й даде само този викинг. Прехапа устни и пое подадената ръка. Преди да се качат в стаята си, трябваше да се сбогуват с всеки поотделно.
Накрая Конар остана да поговори с Ерик. Докато го чакаше, Мелизанда забеляза познат силует. Беше Мергуин.
Тя радостно поздрави гадателя и забърза към него. Прегърна го.
— Не знаех, че си тук.
— Няма да е за дълго — съобщи й той. — Твърде стар съм да се бия. Брена вижда по-добре от мен поличбите на съдбата. Много исках да срещна всички ви и за това пристигнах с Ерик и Рианон. Ще имаме време да поговорим — обеща й той.
Тя го целуна по бузата.
— Съпругът ти те вика — каза Мергуин и когато Мелизанда се обърна, видя, че Конар я чака. Той поздрави почтително Мергуин.
— Лека нощ. Ще се видим утре — понечи да тръгне младата жена.
Гадателят я задържа още малко.
— Конар ще се върне жив и здрав — обеща й той.
— Така казва и той.
— Руните го потвърдиха.
— Нима никога не грешат?
— Когато аз ги хвърлям? Рядко.
— Благодаря ти — усмихна се тя.
— Мелизанда — промърмори старецът.
Тя отново се обърна.
— Ще е момче.
— Какво?
— Детето ти. Ще е момче. Каза ли му вече?
Тя пребледня.
— Още не съм сигурна! — възкликна и добави предупредително: — Нима искаш да му кажеш?
— Не, скъпа. Това е твоя работа.
— Да, аз трябва да му кажа! — прошепна тя и отново тръгна. Но старецът отново я върна.
— Мелизанда!
— Да?
— Вълците се обвързват за цял живот.
— Моля?
— Вълците — повтори той тъжно. — И децата им. Обвързват се за цял живот.
Тя се усмихна и си помисли колко точно старецът четеше мислите й. Помоли се да не ги четат и други.
— Често мисълта ми блуждае, прехвърля се от тема на тема — обясни той.
— Наистина ли? — усъмни се Мелизанда, но се усмихна и го целуна отново. После побягна. Пое ръката на Конар и се прибраха заедно.
Стаята беше просторна. От прозореца се виждаше луната и небето. Мелизанда тъкмо се опитваше да развърже едно шнурче на гърба си, когато усети ръцете му. Остави го да й помогне.
— Зная, че си ядосана — меко каза той. — Но нима искаш да се караме тази вечер? — Той я докосна с устни. Тя усети страстни тръпки от допира.
Обърна се и го погледна в очите.
— Не — отвърна нежно. — Не.
Тази вечер беше тяхна. Щеше да бъде сама толкова дълги нощи.
Тогава ще мисли как да избяга. Когато той е някъде далеч, с Брена.
Но не и тази нощ. Сега щяха да се любят, както той я бе научил. Мелизанда се притисна към него и отговори горещо на целувката му. Устата и се разтвори жадно. Тя се притискаше и отъркваше о тялото му, галеше го с коприненомеката си коса. Търсеше го с устни и език. Наведе се по-надолу.
Пръстите му сграбчиха дългата черна коса и той я остави да го води. Дишаше тежко. Мелизанда покриваше с целувки тялото му. Галеше го с тяло, с гърдите си. Той целият беше неин.
