— Не, Мелизанда!
Беше толкова уплашена, че не чу собственото си име. Продължи да бяга, докато някой я спря.
Силни пръсти хванаха плаща й и я издърпаха обратно. Тя започна да удря напосоки.
— Не, не, не!
Човекът я завъртя, притисна я към стената и отново една ръка запуши устата й.
— Мелизанда! Аз съм! Конар!
Тя стоеше притихнала, изтощена, невярваща. Зъбите й затракаха. Цялата се затресе. Не можеше да стои на краката си. Свлече се на пода. Той я подхвана, вдигна я на ръце и я занесе на най-светлото място. Под вратата се процеждаше сноп светлина. Конар коленичи, държейки я в ръце.
Наистина беше той. Вълчи кожи покриваха гърдите и раменете му и смекчаваха допира до ризницата. През шлема му се виждаха само пронизващите сини очи. Косата и носът му бяха скрити. Той забеляза грубия плащ и мръсотията, която я покриваше, видя сълзите в очите й. Заговори й със страстен, шепнещ, но изпълнен с гняв глас:
— Моля се на бога да не са те наранили…!
Тя поклати глава в знак на отрицание. Никога в живота си не беше изпитвала такъв ужас. Никога не беше чувствала толкова силно собствената си слабост. Но той беше с нея. След всичко случило се, той я бе намерил.
Мелизанда търсеше думи, опитвайки се да се овладее. Сълзи потекоха по бузите й.
— Пътят насам беше мъчителен. Тази дупка е ужасно влажна и студена. Но Жофроа ме хвърли тук и ти дойде преди датчанинът да ми направи нещо лошо.
Ръцете му я опипваха. Погали бузата й, уверявайки се, че не е наранена и е добре. Ръцете му галеха голата й плът и тя се притисна към него, прегърна го през раменете и заплака.
— Мелизанда… — Конар зарови пръсти в разрошената й черна грива, след това я приближи към себе си и силно я прегърна. Погледна я в очите. — Ще можеш ли да вървиш?
В очите й отново нахлу страх. Осъзна, че Конар е тук сам, преоблечен като викинг.
Наоколо имаше много датчани, които стануваха около развалините под открито небе.
— Ще можеш ли да станеш?
Мелизанда кимна утвърдително и се изправи, опирайки се на ръката му.
Все още трепереше. Плащът падна и голотата й отново заблестя. Тя се опитваше да я прикрие, загръщайки се.
— Как успя да влезеш тук? — прошепна сподавено. Когато я погледна, в очите му имаше огнени мълнии.
— Казах ти, че никога няма да те пусна да си отидеш от мен.
Тя сви ръце в юмруци и заби нокти в дланта си.
— Не съм бягала, Конар. Не съм бягала. Те дойдоха. Те влязоха в стаята…
— Шт! Шшт! Зная. Замълчи. Сега бързо трябва да се махаме.
— Нима ще се биеш с всички тези датчани, които пазят отвън?
Той поклати глава.
— Аз просто ще мина покрай тях, както и дойдох. Сега слушай. Прави се, че аз съм един от тях. Ужасен враг. Няма да ти е трудно.
Мелизанда вътрешно потръпна и сведе очи, за да скрие чувствата си.
— Конар…
— Извинявай, скъпа. Не е време за взаимни обвинения. Трябва да изглеждаш като затворница. Аз само те водя от едно място на друго. Разбираш ли?
Тя кимна. Конар отвори тежката врата. Предверието беше празно.
Пазачът лежеше мъртъв в подземието зад тях. Мелизанда почувства ръката на Конар върху своята.
— Внимавай! — предупреди я той.
Тя изтича напред, притискайки плаща към шията си. Когато приближиха изхода, където ги очакваше свеж въздух и закрилата на нощта, някой им извика:
— Стой, кой е там?
Мъж с кожени сандали им препречи пътя.
— Къде водиш жената на Жофроа?
— Приятелю, водя я навън — спокойно отговори Конар на неговия език.
— Чакай!
Датчанинът извади меч.
— Къде я водиш?
— В къщи — обяви Конар. Той блъсна Мелизанда встрани и моментално извади меча си. Датчанинът нападна. Конар прониза търбуха му.
— В къщи, приятелю — повтори Конар, докато мъжът падаше и прибра меча си. — Тя не е жена на Жофроа, а моя.
Датчанинът беше мъртъв и Конар го прекрачи. Мелизанда замръзна, втренчена в мъртвеца.
— Бързо, да бягаме — изкомандва Конар. Тя се втурна към изхода.
— Не, не оттам. По този коридор.
Мелизанда спря. Погледна накъде сочеше Конар. Той я хвана за ръката и я поведе. Не беше забелязала тъмния коридор който водеше към друг изход.
Сега вървяха на тъмно. В началото тя не виждаше нищо След това, както беше боса, настъпи нещо на земята. Усети, че предметът разрязва стъпалото й. Наведе се и когато се изпрани, държеше кост. Човешка кост.
От гърлото й се откъсна вопъл.
— Шшт… — Конар я накара да замълчи, взе костта от ръцете й и я хвърли настрана.
— Господи, къде сме? — извика тя.
— Това е римска гробница. Да вървим. Този път отвежда по близо до гората.
Мелизанда пое въздух и се насили да продължи. Стъпваше внимателно, но отново извика от болка. Навсякъде бяха пръснати кости.
Тя осъзна, че и стените са покрити с тях.
От лявата й страна в дълга редица бяха наредени мъртви тела. От някои бяха останали само кости, други все още имаха остатъци от дрехи. Трети бяха със савани…
— О, мили боже! — прошепна тя. — Няма ли край този кошмар!
— Още малко, любима — прегърна я Конар и я вдигна от земята. — Надявам се да ми позволиш…
Тя все още беше ужасена, но думите му я накараха да се усмихне. При блясъка на тези очи тя почувства бурен трепет. Чувстваше се защитена, сигурна и щастлива.
Той беше дошъл за нея.
Силните му ръце я прегръщаха. Неговата топлина беше и нейна.
Дали щяха да се спасят?
Конар мълчеше, носейки я с огромни крачки през катакомбата. Мелизанда усещаше студената му ризница. Очите й бяха затворени.
Той я пусна на земята и я поведе в мрака. Пред тях имаше стълби. Там горе блестеше луната.
Излязоха на открито. Мелизанда едва дишаше.
Заобиколени бяха от датчани. Те се тълпяха на малки групи до скалите или около каменните зидове.
Горяха огньове.
Мелизанда затвори очи замаяна.
Викингите бяха безчувствени, брутално жестоки. Понякога се гавреха с пленниците, преди да ги убият. Умъртвяваха ги бавно и мъчително. Завързваха ги към някое дърво, изкормваха ги и ги оставяха да умрат.
На дърветата наоколо висяха тела. Въздухът беше изпълнен с мирис на кръв.
Конар и Мелизанда бяха сами сред всички тези зверове. Ако ги хванат, отново ще бъде пленница на Жофроа.
Той ще убие Конар по най-жесток начин.
