В ъгъла му се мярна позлатената ризница и малкият меч на Мелизанда.
Не можеше да остане повече в стаята. Слезе в голямата зала и се опита да се успокои, чакайки нови вести. Скоро хората му се върнаха. Свен му обясни:
— Датчаните скоро ще обсадят Париж — тихо каза той. — Те са много и Жофроа им плаща в сребро, за да се бият за него. Лагерът им е разположен до останките на старата римска крепост. Жофроа я е отвел там. Има катакомби и стари гробници. Мястото е уединено и не се нуждае от много стражи.
— Отивам да я взема — реши Конар.
— Колко човека ти трябват? — попита Филип.
Конар поклати глава.
— Отивам сам.
— Това е лудост, милорд! Тук не е необходима безразсъдна храброст — извика Филип и добави бързо: — Каква ще е ползата, ако умрете?
— Жофроа е дошъл сам и се е смесил с нас. Ние използвахме тази хитрост в Ейре. Жофроа не очаква да постъпя по същия начин срещу него. Познавам развалините. Още преди години съм ходил там с граф Манон и с чичо си.
Конар се приближи към масата, бързо отстрани чашите и посочи мястото на картата.
— Това тук е старата кула. Отдолу има проход към гробниците. Има и друг коридор към катакомбите. — Той се замисли. — Сигурно са я затворили тук — той постави една чаша на предполагаемото място. — А зад тези стени сигурно са датчаните. Оттук могат да набюдават пътя. А вие ще ме чакате ето тук. Когато ни видите Я Мелизанда, трябва веднага да нападнете.
— Малко сме — безпокоеше се Гастон.
Чу се радостен вик. Конар се обърна и видя Регвалд да стои на вратата. Той беше останат без дъх. Косата и брадата му бяха разбъркани, лицето му сияеше.
— Не, граф Конар. Не сме малко.
Регвалд се обърна и ги поведе по стълбите. Заинтригувани, Конар и другарите му го последваха.
Нощта беше тъмна, но морето се виждаше добре. Беше осеяно с хиляди факли.
Те осветяваха армада от кораби.
— Господи, още датчани! — извика съкрушен Филип. Конар се усмихна ведро.
— Не, приятели. Регвалд е прав. Сега наистина сме много.
— Но как така?… — смая се Филип.
— Това е моето семейство! — съобщи им Конар радостната вест.
След победата над Мелморден всички се бяха завърнали по домовете си.
Така както Конар винаги се бе отзовавал на помощ, сега всичките му роднини идваха да помогнат на него.
— Да, моето семейство! — повтори той. — Те пристигнаха. — Той сочеше корабите, приближаващи се в тъмнината.
В това време се показа луната.
Да, те идваха. Ерик, баща му, Лейт, Брайън, Брайс, братовчеди, зетьове, чичовци. Конар се обърна.
— Свен, посрещни ги. Аз ще избързам да спася Мелизанда. Може да й се случи нещо лошо. Разкажи им всичко. Те знаят какво да правят. Няма да е за първи път.
— Конар! — повика го Свен от стълбите. Конар го изчака.
— Как ще се облечеш?
Той се засмя.
— Като тях!
— Какво имаш предвид?
— Ще отида облечен като викинг, Свен. Като викинг.
Той бързо излезе. След миг препусна в тъмнината.
Беше благодарен. В този момент наистина се нуждаеше от помощ.
Но първо трябваше да я намери. Сам. И то много бързо. Това беше единственият начин да я спаси.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
В тъмнината Мелизанда не виждаше нищо. Бледият лъч светлина, който проникна при отварянето на вратата, бързо изчезна. Тя стоеше вцепенена. Ослуша се.
Чу само дълбоко, накъсано дишане.
Жофроа? Нима се е върнал?
Не, той би взел свещ. Нямаше да пропусне да се наслади на страха, изписан по лицето й.
Човекът, който влезе, не носеше свещ. Той идваше тайно.
— Къде си? — въпросът беше зададен на северен език и тя почувства, че настръхва от напрежение. Жофроа беше заобиколен от жестоки, безскрупулни варвари. Сега някой от тях искаше да му измъкне плячката под носа.
Мелизанда мълчеше. Влезлият се размърда. Мелизанда го чу как слезе по двете стъпала и взе да опипва пространството около себе си. Мускулестите му ръце се опитваха да я хванат.
Тя се наведе точно навреме и почувства движението на въздуха на няколко инча от лицето си. Мъжът пресече стаята и започна отново да я търси.
В краката й изцвърча плъх. Тя прехапа устни. Наведе се. Търсещите ръце отново не я достигнаха. Мелизанда почти не дишаше от ужас.
Човекът тихо се засмя. В тъмнината гласът му звучеше смразяващо:
— Стой мирна, жено!
Тя се отдръпна към стената. Усети, че той претърсва противоположната стена камък по камък. Сега натрапникът обикаляше в кръг. Тя трябваше да се премести, иначе щеше да бъде открита.
Мелизанда прекоси на пръсти килията. Колко ли дълго можеше да му бяга в тъмното? В един момент той щеше да я хване.
Опита се да открие изхода. Сигурно този мъж беше стражът.
Ами ако стражът беше пуснат вътре друг датчанин? Това значеше, че ако тя отвори вратата, ще трябва да се измъква от хватката на двама мъже. Дали ла го направи?
В този момент мъжът сам открехна вратата, която се оказа близо до Мелизанда. Отвън проникна светлината на факла, която открои нейния силует — една тъмна сянка на стената.
— А, ето те! — извика мъжът победоносно.
Хвърли се към нея. Мелизанда пое дъх и му избяга. Затича се към вратата. Той я настигна на стъпалата и я издърпа обратно. Тя го удряше с юмруци и викаше. Ръцете му запушиха устата й и той я смъкна на пода. Тя се извъртя и захапа пръстите му. Чу се псувня. Той я удари по лицето. Единствената й дреха, плащът, започна да се смъква и тя почувства допира на грубите му дрехи до плътта си, усети ръцете му и цялата тежест на тялото му.
Очите й се напълниха със сълзи. Нападателят се повдигна за миг и тя успя да го ритне е всичка сила.
Първо се чу пъшкане, а след това вой. Мелизанда се измъкна изпод него и скочи на крака. Мъжът беше зад нея, хвана я и я хвърли обратно на земята. Тя усети свистенето на дъха му, когато се приближи отново.
Внезапно някой дръпна нападателя от нея и го хвърли настрана. Той се удари силно в стената, изпсува, но отново скочи на крака.
Мелизанда разбра, че в стаята сега има двама мъже. И двамата явно датчани. Счепкаха се и се търколиха на пода — две тъмни, пъшкащи сенки. Ударите бяха жестоки. Звукът се промени, чу се удар на желязо в желязо. Остриета звънтяха в тъмнината.
Мелизанда се промъкна към изхода, но застина, чула нов звук.
Нож промушваше жива плът. Ужасният звук секна. Всичко замря. И двамата мъже бяха прави. Единият се свлече на земята.
Мелизанда едва дишаше. Победителят обърна очи към нея. Тя отчаяно се хвърли към изхода.
