— Не можем тук…
— Разбира се, че можем — засмя се той.
Тя се надигна и се огледа страхливо на всички посоки. Пиърс я притисна отново върху жакета си и целувката му задуши протестите й. Ръката му се плъзна нагоре, помилва копринените чорапи и остана дълго върху голите бедра. Скоро намери меките кичурчета, покриващи венериния хълм, и проникна навътре. Щом откри центъра на женствеността й, той започна да я милва с ритмични, възбуждащи движения.
— О, Господи! — прошепна задавено тя. Ранимостта й му подейства невероятно възбуждащо. Пиърс вдигна бързо копринените поли, отвори панталона си и се сля с жена си. През полуспуснатите си клепачи тя отговори доверчиво на погледа му, обви с ръце шията му. Той чуваше ромона на потока, усещаше хладния бриз по сгорещените си бузи, слабите слънчеви лъчи между листата, вдъхваше упойващата миризма на земя. Заобиколен от шумовете на природата, той се любеше с Роуз в жаден, задъхан ритъм и тя го придружи с готовност в сладкия рай на екстаза.
Когато всичко свърши, Пиърс се отдели от нея, затвори панталона си, приглади полите й. Никога преди не беше изпитвал тази сладостна отдаденост. А тя? Дали все още искаше да го види обесен или разчекнат между четири коня? Или най-после се беше променила? Колко му се искаше да знае какво става в главата й! Дори когато му се отдаваше, тя оставаше горда и независима. Вероятно това се дължеше на живота, който беше водила в колониите.
Изведнъж Пиърс чу как някой се покашля дискретно в края на гората. Роуз скочи от мястото си, завърза с треперещи пръсти корсета си, а той побърза да я наметне с жакета си.
— Нали ме убеждаваше, че това кътче земя ти принадлежи — промърмори обвинително тя.
— Това е само Джефри — отговори той, но тревогата й не намаля. Пиърс се надигна, подаде й ръка да стане и забърза към верния си слуга, който чакаше търпеливо до големия си сив кон.
Роуз се уви в жакета и безпокойството й нарасна. Много й се искаше да узнае какво е довело тук Джефри. Лекият ветрец, досега толкова мек и приятен, изведнъж й се стори леденостуден. Двамата мъже разговаряха оживено и тя ги наблюдаваше страхливо. Пиърс смръщи чело, после изруга. Обърна се и се втурна към Беоулф, който беше завързан в другия край на полянката. Едва когато видя кобилата, си спомни за съществуването на жена си.
— Погрижи се за лейди Роуз, Джефри! — извика през рамо той, метна се на коня и препусна към замъка.
Как смееше да се отнася така пренебрежително към нея. Бузите й пламнаха от гняв. Дори не си направи труда да й обясни какво се е случило.
— Милейди… — проговори учтиво Джефри.
— Мога да се погрижа за себе си. — Тя мина покрай него с високо вдигнати рамене, отиде при кобилата си, но не издържа и се обърна: — Какво се е случило, Джефри?
Мъжът пристъпваше смутено от крак на крак.
— Джефри!
— Не знам дали…
— Не смейте да твърдите, че не знаете за какво се отнася! Нали затова дойдохте!
Мъжът въздъхна и се предаде.
— Не би трябвало да ви го казвам, милейди…
— Но аз трябва да знам! — извика невъздържано тя.
— Преди малко научихме, че лорд и лейди Брайънт са се скрили в близост до Дувър.
Роуз спря да диша. Измамният рай, в който беше живяла през последните дни, се разпиля на късчета. Пиърс беше отишъл да търси Ан. Скоро щеше да я види отново и да си спомни колко я обича. Освен това щеше да се опита да убие Джеймисън.
— О, Господи! — прошепна безсилно тя. — Защо му казахте?
Като видя сълзите в очите й, Джефри изпита безкрайно съчувствие.
— Аз му служа — отговори тихо той. — Не можех да не му кажа.
Роуз се опита да потисне хълцането си.
— Той ще намери бегълците и в гнева си ще забрави всяка предпазливост.
— Аз ще го придружа, милейди, кълна ви се, и ще му помагам с всички сили. Опитайте се да се поставите в неговото положение! Той трябва да се увери, че лейди Ан е добре… — Джефри млъкна уплашено.
О, да, каза си уморено Роуз, той е длъжен да запази честта си. Тя сведе глава и от очите й закапаха сълзи. И тя желаеше само доброто на Ан, но изпитваше ужасен страх. Каква ирония! Само преди няколко дни се опитваше да си втълпи, че не е в състояние да понася милувките на Пиърс. А сега беше убедена, че не може да живее без него.
Тя възседна кобилата си, смушка я с пети и препусна в галоп към замъка. Хвърли юздите в ръцете на един млад ратай и се втурна в залата. Гарт излезе да я посрещне, но тя не му обърна никакво внимание и изкачи стълбите на един дъх. Намери Пиърс в спалнята. Мъжът й тъкмо беше облякъл чиста риза и затягаше колана с шпагата. Роуз спря на прага, за да проследи движенията му. Когато Пиърс се обърна към нея, в погледа му имаше мрачна решителност.
— Не отивай! — помоли с пресекващ глас тя.
— Нямам избор.
— Ти си развълнуван… — Тя се поколеба. — Защото още обичаш Ан. Не бива да убиваш нито Джеймисън, нито Джером, не разбираш ли! Ако го направиш, ще те обесят. Дори кралят няма да може да те спаси. Цяла Англия знае колко ги мразиш.
Мъжът й вдигна вежди и се усмихна меланхолично.
— Нали самата ти имаше желание да ме видиш обесен?
— Моля те, Пиърс, недей! — проплака с болка тя.
Той облече дългия си жакет, нахлупи широкополата шапка, затъкна в колана си пистолет и намести сабята на хълбока. Роуз му препречи пътя към вратата, но той застана пред нея и проговори заклинателно:
— Трябва да отида! За Бога, дължа й това!
Коленете й омекнаха и тя се облегна на вратата.
— А може би отиваш в капан… Не знаеш какво те очаква в Дувър… — Тя не беше в състояние да произнесе думите, които пареха в душата й. „Моля те, не отивай, не ме напускай, защото аз започвам да те обичам и искам да прекарам живота си с теб!“
— По дяволите, Роуз! Трябва да изпълня дълга си, не разбираш ли? Махни се от пътя ми.
Не, нямаше смисъл да каже тези думи.
— Не можеш да отидеш там и да ги убиеш хладнокръвно!
— Никога не съм го правил.
— Но и никога не си бил бесен от гняв като сега.
— Нима си въобразяваш, че си в състояние да оцениш правилно душевното ми състояние, Роуз Удбайн?
Роуз Удбайн. Очевидно беше забравил, че тя е негова жена. Роуз се залови за рамката на вратата.
— Тогава върви и убивай! — изсъска ядно тя.
Той я погледна колебливо, протегна ръка и улови брадичката й.
— Роуз — прошепна настойчиво той, — трябва да разбереш…
Нали точно това се опитваше! Очите й се напълниха със сълзи. Той изпитваше нещо към нея, но не достатъчно, за да не я напусне. Гневът взе връх и тя блъсна ръката му.
— Хайде, какво чакаш? Иди и убий Джером и Джеймисън или се остави да те намушкат с нож! Отмъсти за всички ни и нека те обесят!
— Върви по дяволите, Роуз!
— Мразя те, мразя те! — прошепна със задавен от сълзи глас тя.
Мъжът се поклони подигравателно.
— Вече си ми го казвала много пъти, милейди. — В следващия миг я грабна в прегръдката си, устните му се впиха в нейните и той я зацелува с дива страст, вкуси солта на сълзите, които се стичаха по бузите й. После рязко я пусна, затича надолу по стълбата и извика Гарт.
