Хедър Греъм
Интриги
Пролог
Едно оръдие даде изстрел и във въздуха се издигнаха черни кълба дим. Гюллето едва не улучи „Лейди Мей“. Издигна се огромен фонтан вода. Корабът се залюля застрашително над развълнуваното море.
Облакът се разсея бавно и тогава изникна смъртоносната заплаха. Тя се издигна високо в кристалносиньото небе, платната й се опънаха на вятъра и в сърцата на моряците пропълзя леден страх.
Мъртвешки череп над кръстосани кости. Бяло върху черно. Гордият пиратски флаг. Капитан Нименс стоеше на руля, насочил далекогледа си към неприятелския кораб, който пореше без усилие високите вълни. Когато заповяда на първия си офицер да отговори на огъня, гласът му прозвуча спокойно. И техният изстрел не успя да улучи неприятеля.
Дали пиратът беше дал само предупредителен изстрел? Не, нямаше съмнение. Намерението му беше да плени „Лейди Мей“. Капитанът се вгледа напрегнато в пиратския флаг. Знаеше, че многобройните черепи и кости се различаваха твърде много един от други, също както мъжете, които плаваха под флаговете. По гърба му лазеха студени тръпки. Да вървят по дяволите тези негодници! Не се страхуваше за себе си. Знаеше, че ще се бие с врага до последна капка кръв.
Трябваше обаче да мисли за лейди Роуз, която беше също така ценна като името, което носеше. Лейди Роуз със смарагдовозелените очи, обкръжени от гарвановочерни мигли, и класически красивите черти на лицето. Устните й приличаха на цветето, на което я бяха кръстили. Когато излезеше на слънце, в кестенявочервената й коса заблестяваха златни и медени искри. Меката й кожа блестеше с цвят на слонова кост, бузите й бяха покрити с изкусителен розов мъх.
Тя беше доста висока за жена, пък и никога не се стараеше да скрива ръста си, а посрещаше всяко предизвикателство гордо и решително изправена. Сигурно вече беше забелязала флага, но не пищеше от страх, нито затрупваше капитана с обвинения за събитието, за което той не носеше никаква вина. Камо ли пък да се строполи в безсъзнание на палубата…
Гордо безмълвна, тя стоеше до него и се взираше в наближаващия пиратски кораб. Цветът на очите й беше красиво подчертан от тъмнозелената рокля, прекрасно модно творение с развяващи се копринени поли и кадифен корсаж. Раменете й бяха закрити с копринена наметка. Фини бели дантели красяха дълбокото кръгло деколте, ръкавите също бяха драпирани с дантела. Въпреки крехката си красота тази жена притежаваше огнен темперамент. Той се проявяваше най-вече когато трябваше да защити някой човек, пострадал несправедливо. Към подчинените си лейди Роуз се отнасяше приятелски и почтено. Капитанът знаеше това, защото също се числеше към тях. Тя беше наследила флотата от лорд Дефорт и Нименс ценеше високо новата си господарка. Той беше твърдо убеден, че вътрешната й красота можеше напълно да се мери с външната.
— Скъпа лейди Роуз… — започна колебливо той.
— Познавате ли флага им? — прекъсна го остро тя и го погледна право в очите.
Мъжът кимна.
— Мисля, че да, но може и да се лъжа. Доколкото знам, този човек не напада английски кораби, а нашите цветове се виждат отдалече.
— Значи наистина е Убиецът на дракони? — Бузите й побледняха, но по лицето й не трепна нито едно мускулче. Сърцето й биеше лудо в гърлото. От няколко месеца насам този пират всяваше страх и ужас в сърцата на моряците и търговците, които плаваха по океана. Нито един испанец или холандец не можеше да бъде сигурен за кораба си. И макар че кралската заповед обещаваше смърт на всички пирати, Чарлз II очевидно се радваше на всяка нова победа на негодника, който се обогатяваше за сметка на омразните му испанци. Пиратът отвличаше високопоставени дами и господа от испанските кораби и ги освобождаваше срещу висок откуп. Носеха се какви ли не слухове за съдбата на нещастните пленници.
А сега Убиецът на дракони имаше намерение да нападне английски кораб! Капитан Нименс се обърна загрижено към господарката си:
— Ще ви отведа в кабината си, милейди…
— Не. Няма да остана затворена като птица в кафез. Освен това, какво значение има, след като ни очаква най-лошото? Оттук мога да следя събитията.
— Моля ви, милейди, послушайте ме! Някоя мачта може да падне точно върху вас. Или да пострадате, когато започнем да стреляме с оръдията.
— Нима искате да чакам в каютата, докато онзи куц негодник дойде да ме заколи?
Капитанът я погледна съчувствено. За момент беше готов да повярва, че ще бъде по-добре, ако я прониже със собствения си меч. От друга страна обаче, тя със сигурност щеше да остане жива, защото Убиецът на дракони се славеше като галантен кавалер и никога не убиваше заложничките си.
Само като си помислеше какво я чакаше… Нименс не смееше да я погледне. Баща й беше един от най- богатите хора в колониите. Сигурно пиратът го знаеше, след като бе решил да нападне „Лейди Мей“, английски кораб.
— Капитан Нименс — обади се тихо Роуз, — дайте ми нож.
— Стреляйте пак! — заповяда дрезгаво капитанът и първият офицер, мършав момък с лице на гробокопач, побърза да изпълни заповедта. Капитанът улови ръката на Роуз и я поведе по стълбичката към каютите. Щом слязоха под палубата, Нименс отвори вратата на кабината си, просторна стая точно под кормилото.
Роуз го погледна възмутено.
— Няма да остана тук, капитане! Защо ме карате да се чувствам безпомощна?
— Моля ви, милейди! Умолявам ви, мислете за честта си!
Да върви по дяволите този Нименс, каза си ядно Роуз. Можеше просто да я заключи, а вместо това стоеше тук и я гледаше с големите си очи като предано куче. Наистина ли не разбираше какво става в душата й? Ако се стигнеше до битка, той щеше да умре за нея, това беше сигурно. Но защо не й позволяваше да се защитава? Тя си припомни времето, когато копнееше за смъртта. Болката беше толкова мъчителна, че тя не искаше да живее повече, но скоро разбра, че има нещо, заради което си струваше да остане жива. И сега щеше да се бори.
— Капитане!
Мъжът затвори вратата и се отдалечи бързо. Следващата експлозия я оглуши и разлюля кораба из основи. И този път пиратите бяха съвсем близо до целта. Роуз политна и се хвана за писалището на Нименс, за да не се удари в стената.
След малко тя се добра до пейката с брокатена покривка и седна. Загледа се като замаяна през прозореца, без да смее дори да диша. Пиратският кораб се приближаваше с невероятна бързина. Флагът му се виждаше съвсем ясно, както и фигурата на галеона — гола жена с дълги къдрици, нападали по пищните й гърди. Тази красива фигура беше в странен контраст с грозната гримаса на мъртвешкия череп върху развяващото се знаме.
Роуз се опита да прецени бойната сила на пиратите. Видя по половин дузина дула на оръдия и от двете страни и куражът й започна да се стопява. По палубата над главата й отекваха забързани стъпки. След малко прозвуча отчетлива заповед:
— Огън!
„Лейди Мей“ сякаш си пое въздух и потрепери с целия си корпус, след което отекна оглушителен изстрел. Залпът остана без последствия. Пиратите се приближаваха неумолимо.
Не мога да остана тук, каза си отчаяно Роуз. Дали щеше да се осмели да се бори за живота си? Трябваше да се върне вкъщи…
Изведнъж в гърлото й се надигна писък. Женската фигура се носеше право срещу прозореца на каютата. Роуз скочи, за да избегне опасността, но в този миг корабът зави и удари „Лейди Мей“ отстрана. Трясъкът беше ужасен.
Роуз полетя към писалището, после наляво и падна по лице върху красиво резбованото, закрепено за пода легло.
В кабината й проникнаха странни шумове — стържене на метал, звън на стомана и тя разбра, че пиратите са хвърлили абордажните куки. Нападателите се прехвърлиха на борда и тя застана на колене, за
