да чува по-добре. Една висока вълна запрати „Лейди Мей“ към неприятелския кораб и Роуз отново падна на леглото сред бъркотия от сатенени поли и дантелено бельо.
На палубата проехтя гневен рев, разнесе се звън на метал. Много скоро дебелите греди щяха да попият кръвта на десетки трупове. Роуз се молеше горещо победата да бъде за Нименс. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че почтеният, горд мъж, неин добър приятел и усърден моряк, не беше дорасъл да се пребори с тези диви пирати. Нямаше сили да си представи съдбата, която го очакваше.
Шумът заглъхна също така бързо, както се беше появил. Битката свърши само след минути и светът потъна в мълчание. Роуз се надигна и се вслуша смаяно.
След минута вратата на кабината се отвори. Не, победителят наистина не беше капитан Нименс. Победителят стоеше на прага. Убиецът на дракони. Отначало Роуз видя само неясна тъмна фигура, едър силует пред слабата ивица светлина, която проникваше през вратата. Пиратът беше сложил едната си ръка на хълбока, а с другата стискаше сабята си. Ризата с широки ръкави беше черна като нощта, също като тесния панталон и високите ботуши. Макар че лицето му беше засенчено от широкопола шапка, тя можа да види черната превръзка на окото.
Този мъж приличаше на палач! Тази мисъл й вдъхна леден ужас. Въпреки това реши да се бори, да оцелее. Пиратът стоеше и я гледаше втренчено. За какво ли мислеше? Тишината се сгъстяваше с всяка минута. Изведнъж морският бриз развя бялото перо на шапката и тъмната мъжка коса. Роуз се надигна колебливо. В този миг съзря блестящия, остро наточен нож за отваряне на писма на капитанското писалище. Без да съзнава какво прави, тя посегна към него. В отчаянието си не можеше да разбере, че тънкото острие не е в състояние да се справи с дългата сабя на противника. Но нали трябваше да има нещо, с което да се защити…
Тя сграбчи ножчето за писма и в същия момент пиратът влезе в кабината. Вратата се затвори безшумно зад него.
— Ще ви убия! — проговори предупредително Роуз. — Не ме докосвайте! Ще получите голям откуп, ако ме… — Тя млъкна стреснато, защото мъжът се приближи и вдигна сабята си. Стоманеното острие се вряза в шнуровете на зелената рокля и светкавично ги разсече.
Кадифе, памук и дантела се разпръснаха на всички страни и Роуз се дръпна като опарена. С едната си ръка стисна разрязаната рокля на гърдите, с другата размаха ножчето за писма.
— Ще ви убия — повтори ледено тя и отметна глава назад. — Не ме ли чухте? Баща ми ще ви плати цяло състояние, ако ме върнете у дома жива и здрава. Знаете ли коя съм аз? Глух ли сте? Не разбирате ли английски?
Стиснала до болка седефената дръжка, тя се хвърли напред с намерението да забие ножчето в сърцето му. Но мъжът беше по-бърз и изви болезнено китката й. Оръжието падна на пода и врагът й го изрита в другия край на кабината. После блъсна Роуз към леглото.
Тя се огледа трескаво, търсейки някакво друго оръжие. На писалището беше разтворен корабният дневник и тя го грабна, за да го запрати по главата на пирата. Ала той се приведе и книгата не улучи целта, също като пълните бутилки, които я последваха. Карибски ром, добро ирландско уиски и ръжено уиски от колониите се разсипаха по дебелите греди.
След всяко безуспешно нападение пиратът правеше по една крачка към нея. Накрая Роуз измъкна едно чекмедже от шкафчето и понечи да го хвърли по главата му, но острието на сабята се опря в гърлото й и тя видя засенченото от широкополата шапка око да блести по странен начин.
— Хайде, убийте ме, жалки негоднико! — изкрещя вбесено тя.
Най-после мъжът отвори уста. Английският му беше безупречен.
— Повярвайте, мадам, аз зная коя сте. Значи искате да се откупите с парите на Дефорт? Това няма да ви се отдаде. — Острието се впи немилостиво в гърлото й и тя падна на леглото.
Този глас… Сърцето на Роуз заби като лудо. Не, невъзможно. Мъжът отдръпна меча, свали черната превръзка от окото си и я хвърли на леглото.
Господи, нима наистина беше той! Гъста къдрава коса, черна като катран, обграждаше остро изсеченото лице със сребърносиви очи под красиво извитите вежди. Високите, силно подчертани скули, острият като връх на стрела нос, пълните устни, които се свиваха толкова мрачно и заплашително — и в същото време бяха дяволски чувствени…
По-рано този мъж беше най-желаната партия за всички млади жени в Лондон, приятел и верен привърженик на краля, богат и могъщ, герой от многобройни битки, а в мирно време винаги готов за смях и забавления. Справедлив, великодушен и умен, както твърдяха всички. Роуз не знаеше това от собствен опит, тъй като от самото начало между двамата царуваше някаква съдбоносна враждебност.
Мъжът се поклони подигравателно и свали шапка.
— Изглеждаш, като че си видяла призрак, скъпа.
Точно така. Всички знаеха, че този мъж е мъртъв. Мъжът, който я беше научил на всичко, което днес знаеше за страстта, за копнежа, за тъгата — и за любовта. Сега стоеше пред нея по-жив от всякога и в първия момент Роуз изпита дива радост. Да, тя се бе научила да го обича, а когато получи вестта за смъртта му, нещо в нея се пречупи завинаги. За малко да скочи и да се хвърли на гърдите му…
Не, истината беше очевидна. Той не знаеше какво беше станало в действителност и продължаваше да я счита за свой враг — както беше открай време. Никога нямаше да му позволи да узнае колко го обича. Тя го погледна ледено и вирна брадичка.
— Да, видях призрак от дълбините на ада.
— Правилно — потвърди тихо той. — И скоро ще откриеш, че си извикала на бял свят най-злия демон.
Роуз се опита да не забележи гнева в гласа му. След всичко, което беше изстрадала, я чакаха нови мъчения. Толкова жив беше споменът за шепота му по голата й кожа, за милувките на силните му ръце, за горещината на тялото му и още повече за сладкото замайване, което я обземаше в прегръдките му.
Не, сега не можеше да мисли за това. Не биваше да забравя гордостта и достойнството си и да проси любовта му.
— Мислех, че си мъртъв.
— Съжалявам, че те разочаровах.
— Но как така… Убиецът на дракони?
— Всички повярваха, че смъртта ме е отнесла в студените си обятия, любов моя. — Последните думи изплющяха като удари с камшик. — Ала щастието се оказа на моя страна. Един испанец, който имаше стари сметки с англичаните, ме откри и ме взе на борда на кораба си. Ден и нощ ме биеха и мъчеха, за да ми втълпят, че трябва да съм благодарен за спасението си… — Той помълча малко и добави горчиво: — Щом успях да се освободя от капитана и да си възвърна свободата, станах пират и започнах да грабя испанците.
Господи, как ли е бил измъчван! Сърцето й се сви от болка, но лицето й остана каменна маска.
— Този кораб е английски — проговори ледено тя.
— О, да, знам. — Той се приведе към нея, опря се на резбованата рамка на леглото и сложи ръка на рамото й. Роуз потръпна, сякаш беше усетила върху кожата си студено желязо. — Знаех, че си на борда. — Блясъкът в сребърните очи я накара да потрепери от желание и тялото й се събуди за нов живот. — Освен това корабът е мой.
— Какво искаш? — попита с измамно спокойствие тя.
— Какво искам ли? — Мъжът се изправи, устните му се разкривиха в саркастична усмивка и острието на сабята отново се опря в шията й.
Роуз на помръдна.
— Да. Какво искаш?
Острието се стрелна надолу и разряза остатъците от корсажа й. Роуз стисна зъби, за да не изпищи.
— Онова, което иска всеки добър пират — отговори провлечено той. — Богата плячка. Кораби с целия им товар и заложници. И отмъщение.
Острието беше точно срещу лицето й. Роуз го блъсна настрана и мъжът се изсмя тихо.
— Ти си глупак, Пиърс Дефорт! — изсъска ядно тя. — Хората, които те предадоха, продължават да си живеят спокойно в Англия. Ако беше поне малко по-умен, щеше да проумееш, че съм невинна!
— Веднъж вече повярвах в твоята невинност — отговори студено той. — И платих скъпо и прескъпо за
