двора. За съжаление той беше вече обвързан. След дългогодишните странствания най-после беше взел решение да се ожени. За лейди Ан Уинтър.
Според него двамата си подхождаха отлично.
Ан беше красива, с добро положение в обществото, темпераментна и с остър език. Двамата бяха в интимни отношения от доста време и той често се питаше защо още не я е завел пред олтара. Сам не знаеше защо продължаваше да се колебае. Може би причината беше в живота, който беше водил досега. Все още не можеше да свикне с мисълта, че ще се установи завинаги на едно място.
Не, решението му беше твърдо. Нямаше смисъл да се запознава с дъщерята на Удбайн.
Срещата стана в Хемптън, където Чарлз беше установил двора си и организираше лов след лов. Пиърс пристигна с известно закъснение. Беше купил малка флота и сделките го задържаха в Лондон. Шестте кораба бяха добре оборудвани и скоро щяха да започнат да му носят печалби. След като свърши работата си, той се спусна с корабчето по течението на Темза и щом пристигна в Хемптън, отиде в оборите, за да провери дали Беоулф1 е оседлан. Петнадесетгодишният първокласен арабски жребец беше негов верен спътник и двамата бяха преживели немалко приключения. Пиърс скочи на седлото, помоли слугата да му обясни къде ще се състои днес кралският лов и препусна в луд галоп.
Над есенно обагрената гора се синееше безоблачно небе. Пиърс навлезе между дърветата и се наслади на лекия вятър, който галеше бузите му. Изведнъж някой изскочи от храсталака в края на пътеката, точно пред краката на Беоулф.
Лордът дръпна светкавично юздите, за да спре коня си, но сблъсъкът беше неизбежен. Жребецът изцвили тревожно и се вдигна на задните си крака, коланът на седлото се скъса и Пиърс се свлече на земята. За да не бъде стъпкан, той се сви на кълбо, хвърли се настрана и се претърколи към храстите. Косата му стана цялата в листа и съчки, дрехите му се изцапаха, влажен студ проникна чак до кожата му. Беше попаднал в студен горски поток. Гневът му лумна с дива сила. Толкова битки беше преживял и никога не беше падал от коня, а сега някакъв идиот го беше хвърлил от седлото насред кралската гора.
Когато се изправи, той видя личността, причинила падането му, да се приближава и чу нежен, в същото време невероятно дързък момичешки глас:
— Можете ли да се движите, сър? Или да повикам дворцовия лекар?
Разбира се, че можеше да се движи! Да не би да й беше заприличал на немощен старец? Пиърс стисна колене, седна в плиткия поток и изтърси водата от шапката си.
Неловкото му положение очевидно не стресна ездачката. Тя продължаваше да седи на седлото спокойна и самоуверена. Кестенявочервената й коса, увита на кок на тила, блещукаше златна под тъмния балдахин на гората. Няколко немирни къдрички обграждаха лице със съвършена красота и Пиърс се почувства странно привлечен от непознатото момиче. Безупречна кожа с цвят на слонова кост, розови бузи, малък прав нос, пълни устни и блестящи смарагдовозелени очи. Облечена в тъмнозелено кадифе, възседнала черна като катран кобила, младата дама приличаше на горска нимфа, неземна и привлекателна — и напълно невинна, макар че носеше цялата вина за злополуката.
След прибързаната си постъпка Роуз Удбайн съвсем не беше толкова спокойна, колкото се стараеше да изглежда. Тя също беше закъсняла за лова, защото се задържа в стаята на придворните дами, макар че не слушаше оживените разговори за геройствата на Чарлз, а мечтаеше за родината си. Тя харесваше кралската двойка и се наслаждаваше на живота в двора, но копнееше да се върне във Вирджиния. Толкова отдавна беше заминала. Така й се искаше да препуска отново по хълмовете, да лежи в тревата на брега на реката, да усеща по кожата си галещия бриз на топлите летни нощи.
Трябваше да забрави така желаното пътуване за дома. Миналата седмица, още докато беше в училището си извън Лондон, получи вест от баща си, в която й се заповядваше да отиде в кралския двор. Роуз знаеше много добре какво се искаше от нея.
— Аз тръгнах от нищото — обясняваше й възбудено той, докато обикаляше с бързи крачки красивата си колониална къща. — И работих до изнемога. Но всичко щеше да бъде напразно, ако не бях срещнал прекрасната ти майка.
Роуз не помнеше много добре майка си, помнеше само, че косата й ухаеше на зелени поля и цветя. Тя беше починала при опита си да дари Ашкрофт със син, малко след петия рожден ден на дъщеричката си.
Може би Удбайн беше сключил този брак, за да подобри общественото си положение, но той обожаваше жена си и след смъртта й не се ожени отново, като погреба дори надеждата си за син и наследник. Вместо това се посвети изцяло на дъщеря си и сега упорито преследваше целта да й създаде завидно положение в аристократичните кръгове.
Роуз слушаше мълчаливо тирадите му и правеше, каквото си искаше. Не се съпротивляваше открито, но в никакъв случай не беше готова да изпълни желанието му и да стане съпруга на някой от високомерните английски аристократи. Възнамеряваше да поживее няколко месеца в кралския двор и след това да се върне у дома. За щастие лордът, на когото баща й бе хвърлил око, беше почти сгоден за лейди Ан Уинтър, красива, остроумна, заможна и цивилизована дама. Не и се вярваше, че Пиърс Дефорт ще предпочете нея пред лейди Ан. Щом той оповестеше плановете си за женитба, Роуз можеше да се върне във Вирджиния с някой от корабите на Удбайн. Баща й притежаваше голяма търговска флота. Тя щеше да се върне при него и да му докаже, че е в състояние да води делата му не по-зле от най-добрия мъж.
За съжаление плановете й заплашваха да се провалят. Баща й беше писал на един свой стар приятел и го бе помолил да поеме ролята на неин настойник по време на пребиваването й в Англия.
Докато писмото на Ашкрофт пътуваше през Атлантика, лорд Брайънт почина. Задълженията на настойник преминаха към сина му Джеймисън, мъж, който й беше повече от ненавистен. Представата да бъде зависима от него я плашеше. Докато размишляваше усилено как да се отърве от него, тя забрави за лова и закъсня. Изтича бързо в обора, възседна красивата си черна кобила Джини и препусна като вятър към гората. Може би трябваше да бъде малко по-внимателна. Но същото важеше и за този дързък тип, когото беше съборила в потока. Тя го изгледа предизвикателно.
— Ако сте ранен, сър…
— Много съм добре, по дяволите! — изсъска вбесено Пиърс Дефорт. — И за това не трябва да благодаря на вас, момиче!
Младата жена смръщи чело.
— Както вече казах, готова съм да доведа дворцовия лекар…
— Нямам нужда от лекар.
Роуз скочи гъвкаво от седлото и направи гримаса, когато крачетата й докоснаха калната земя. Прибра полите си и пристъпи към брега на потока.
— Ако не можете да станете…
— Да не искате да ме издърпате от водата? — попита саркастично мъжът.
— Мога да изпратя човек…
— Слушайте, момиче, бихте могли да се научите как да се държите учтиво и разумно — и как да яздите.
— Сър, не желая да се хваля, но аз съм отлична ездачка.
— Не ме разсмивайте!
— Яздя още от най-ранното си детство. Вие нямате и най-малкото основание да се съмнявате в способностите ми. Ако не сте в състояние да контролирате коня си…
— Мило мое дете! Направих всичко възможно да предпазя и вас, и кобилата ви от злополука!
— Аз не съм дете! — възмути се Роуз. — И вероятно ще благоволите да отбележите, че останах на седлото, за разлика от вас, сър.
Пиърс присви очи.
— Току-що се опитах да ви обясня…
— Да, използвахте много добър претекст — прекъсна го със сладко гласче тя.
— Та вие яздихте непредпазливо като двегодишно хлапе! — изкрещя злобно той и изохка ядно, защото едно остро камъче се бе забило в задните му части. Момичето се приближи, опитвайки се да не изцапа сатенените си ботушки и копринените поли.
— Вижте, не исках да ви сторя нищо лошо — продължи нетърпеливо тя. — Макар че сте един нагъл глупак.
