хирургическата операция е протекла успешно.
— Как се чувствувате? — повтори той.
Въпросите се предаваха по радио. В кората на присадения на Иглу мозък беше вживен миниатюрен приемник. Предавателят бе монтиран още по-просто: два зъба от горната челюст бяха облечени в метални коронки, които, допирайки се, включваха веригата на микропредавателя, поставен също между зъбите.
Хари чу въпроса. Как се чувствува? Засега само чува гласа на професора.
— Бъдете смели — продължаваше Батли. — Главното започва, когато снемем наркозата…
Хари искаше да попита какво е станало с него и с неговото тяло.
— Вие сте жив, Хари, запомнете, вие сте жив и ще живеете — говореше Батли. — Веднага след като завърши опитът, ще направим обратната операция, ще върнем кората на вашия мозък на мястото си.
„А сега какво да правя?“ — питаше се Хари.
— Станете делфин. Станете изцяло делфин — безспирно говореше Батли.
Хари се ослушваше, но освен гласа на Батли не усещаше и не чуваше нищо.
— Глен — обърна се Батли към помощника си, — ще започнем общо пробуждане. Постепенно, малко по малко.
Първото, което Хари усети, беше чувството за безкрайност. Струваше му се, че е на малък остров, на педя земя сред ужасен мрак. С него беше само неговото „аз“ — нищожна искра, неспособна да освети и разкъса мрака. Това го изплаши: искаше да извика, но нямаше глас, искаше да помръдне — нямаше ръце и крака.
— Хари, Хари… — чуваше той някъде наблизо гласа на професора.
Сам той нямаше глас да отговори.
— Хари, вие претърпяхте операция…
И изведнъж мракът изчезна. Хари видя лабораторията и навелите се над него Батли и Глен. Отначало не разбра къде е изчезнал мракът, а после сам се сети: беше си отворил очите. Но очите не отвори той, Хари Полман, отвори ги делфинът Иглу. Това го учуди: нима отсега нататък ще зависи от животното?
— Какво можете да направите, Хари? — попита Батли.
Какво може да направи? Може ли да си затвори очите? Хари си заповяда: затвори очи. И успя — клепките се затвориха. Вероятно Батли разбра, че това е неговото първо осъзнато движение.
— Още веднъж отворете и затворете очите си — каза той.
Хари ги отвори и затвори.
— Добре — каза Батли с облекчение, — преминете към разговор, като използувате предавателя.
Хари размърда челюстите си — Иглу плесна с плавници. Тялото му се люшна във водата. Стори му се, че се накланя на една страна, и мислено разпери ръце като човек, подхлъзнал се на пътечка — плавниците бързо хвръкнаха във водата, тялото едва не изскочи от ваната. Плисна вода.
— По-внимателно, Хари! — Батли изтърсваше пръските от халата си.
— Нищо не съм направил — предаде по морзовата азбука Хари. — Много ми е леко…
— Трябва да се научите да координирате движенията си. Мръднете опашния плавник.
За своя радост Хари сполучи. И пак едва не изскочи от ваната.
— Така… — каза Батли. — За начало не е лошо. Дори ако само плувате, експериментът ще завърши успешно.
Излизайки от лабораторията, Глен мислеше за последната реплика на шефа: не си ли поставя Батли твърде тясна цел, ако смята, че умението да плува ще удовлетвори задачата на експеримента. Впрочем това не го засягаше. Неговата работа беше биологичната основа, действието на препарата БМТ. Целите и задачите определяше дирекцията на института.
После започна да мисли за Хари Полман. И за себе си. Изведнъж се постави на негово място, в ролята на подопитен. Почувствува студени тръпки по гърба. Беше видял Хари след операцията. Това беше жив труп. Глен много малко разбираше от неврохирургия, но за експериментите, които се провеждаха в лабораториите, знаеше. На животни — котки и кучета — отнемаха кората на главния мозък. Те живееха: ядяха, ако им се даде храна, движеха се, ако ги водеха на верижка, мяукаха или лаеха. Но каква беше походката им и гласът… След като му бяха отнели мозъчната кора, Хари отвори очи. Какви бяха тези очи! Глен отново потрепера.
С Хари бяха приятели от колежа Енвър, но Хари не успя да завърши учението си. Нещо се бе случило с баща му. Три месеца преди да завърши курса, Хари изчезна от колежа. Срещнаха се след седемнадесет години в Сан Франциско. Глен бе вече учен с име, а Хари работеше като препаратор в някаква западнала лаборатория. По външния му вид можеше да се съди, че работите му не вървяха добре. „Ще те наредя на хубаво място“ — обеща му Глен. После се сети, че не знае нищо за Хари освен за скромната му професия. Но обещанието беше дадено и Глен трябваше да лъже Батли, като хвалеше приятеля си от детинство, за да го назначи на работа. Батли беше човек на момента, решаваше веднага. Вероятно Глен отиде при него в добра минута и въпросът за приемането на Хари за препаратор се реши.
По-късно на Глен му стана непоносимо от мълчаливата благодарност на приятеля му, от неговия вид на случайно приютено куче и вместо да се сближи с него, започна да се отдръпва. Така и не узна как е живял Хари през тези седемнадесет години и как живее сега. Имаше жена и дъщеря, говореше нещо за болестта на детето, но Глен слушаше, без да вниква в подробностите.
Когато стана въпрос за експеримента с делфина и започнаха да търсят доброволци, Хари отново се изпречи пред очите на Глен. Глен му предложи от името на шефа петдесет хиляди долара и Хари побърза да се съгласи. Може би от благодарност към приятеля си.
След четиридневни изпитания в клетката изведоха Хари в морето. Операцията и приспособяването на мозъка минаха успешно. Батли се радваше на сполуката: центровете на нервната система функционираха нормално.
— Хари — шегуваше се той, — сега вие сте истински Нептун. Подводното царство е ваше. Плувайте.
Но клетката не беше море. От тихата вода Хари попадна в бушуващ ураган, който го оглуши и събори.
Човек на сушата вижда и чува, усеща миризми, топло и студено. Увеличете стократно всяко усещане, и вие приблизително ще си представите света на делфина. „Подвижен в подвижното“ — такъв беше девизът на „Наутилус“ в миналия век, когато са смятали, че океанът е ням, лишен от цветове и миризми. Подвижен в подвижното важи и днес, а всичко останало се обърна в своята противоположност: крякане, кудкудякане, грухтене, блеене се стовариха върху Хари от четири страни.
— Хари! Хари! — дереше се приемникът в неговия мозък. — Къде сте?
— Нищо не чувам — разтреперан, отговаряше той.
Безшумна електролодка го съпровождаше при първото излизане. На борда не разбираха защо Хари не чува. Оттам наредиха:
— Дръжте предишния курс!
Океанът се нахвърляше към Хари като разярен звяр. Нещо охкаше и ахкаше в него, крещеше, въздишаше и умираше. Отзад гърмеше прибоят, отпред с басов тътен известяваше за своето приближаване бушуващата на хиляди мили оттук буря.
— Защо мълчите, Хари? — извикаха от електролодката.
— Нима вие ме чувате!
— Какво има? При нас е пълна тишина!
— А на мен постоянно ми пречи шумът.
— Спуснете се надълбоко! — последва команда.
Хари се спусна надолу. С всеки метър всичко наоколо се изменяше. Мяркаха се огнени щрихи, зигзаги, като че ли летяха ракети, по-дълбоко ракетите се превръщаха в светлинки — сини, зелени, — висящи като луната. А после вместо очакваната тъмнина се появи пурпурно зарево с жълти оттенъци — светеше тинята по дъното… Тук-там се полюшваха сините и рижи глави на водораслите, в негаснещи поляни аленееха холотурии, камъните светеха червено. Между тях се мяркаха морски таралежи, скариди, като мълнии префучаваха моруни, а звездите си бяха звезди, само че съборени в дълбокото… Беше удивително
