— Глен, много рисковано избирате думите си.
— Е и какво? И за какво? За да се възползуват от експеримента военните? Тези състезания с торпедо…
— Не бъдете наивен, Глен — опита се да го успокои професорът. — Наложиха ни тази програма. Разберете: аз и вие сме слуги. За долари, Глен. И Хари загина за пари. Чиста наука няма, Глен, запомнете.
За първи път професорът говореше за пари. Значи, и Батли не презираше толкова парите и правеше всичко, каквото искат от него за пари. Професорът беше толкова жалък, колкото Глен и Хари.
— Отивайте — настоя Батли.
Глен мълчаливо тръгна към клетката. Главата му бе празна. Какво щеше да каже на Хари, какво?
— Старче… — започна фамилиарно той, като се наведе над делфина — трябва да продължим опитите.
— Не — предаде Хари. — Достатъчно! Стига съм плувал пред торпедо. Повече не искам. Върнете ми тялото.
— Хари… — Глен почувствува, че му е трудно да лъже.
— Не съм казал всичко, Глен — прекъсна го Хари. — Бих се съгласил да плувам още. Причината е друга, разбери ме, боя се. Изпитвам ужас. Аз изчезвам, Глен. Не мога да ти обясня това, но аз изчезвам, разтварям се в делфина. Моето човешко съзнание гасне. Вчера ухапах Лиси. Нищо не ми беше направил и не трябваше да го хапя. Сега мисля за това и ме хваща страх. Ставам животно. Върнете ми тялото, Глен. Аз загивам…
— Хари! — Ужас скова гласа на Глен, така че той едва размърда езика си. — Ти нямаш тяло, Хари. То загина. Асистентите бяха направили лошо шевовете. Гангрената направи останалото. Хари, ти нямаш тяло, нямаш тяло — повтаряше Глен, замаян от празнотата и ужаса на гледащите в него очи.
Глен спря колата си на улица „Възнесение“. Той дойде тук по поръчение на директора на института. В джоба си носеше чек за двадесет хиляди долара — част от неизпълнения контракт — на името на Ана Полман, вдовицата на загиналия. Глен трябваше да връчи чека и да изрази съболезнованията си по повод смъртта на нейния мъж, починал от кръвоизлив в мозъка. Така бяха инструкциите.
Намери сто и пети номер в дъното на двора. Изкачи се на шестия етаж и като намери седемдесет и втори апартамент, дълго стоя пред вратата, стараейки се да успокои разтуптяното си сърце. Като изтри потта от челото си, той почука.
Висок детски глас отговори:
— Влезте!
Глен отвори вратата и видя стая с две легла, маса по средата, стар бюфет и параван, обградил мивката. На едно от леглата седеше момиченце на около единадесет-дванадесет години. Краката му бяха увити в одеяло. В очите му нямаше страх пред непознатия, нито пък учудване.
— Не ви ли попречих? — попита той, смутен пред спокойните очи на момичето.
— Казвам се Еджери — каза то. — Вие от татко ли?
— М-м… — не намери отговор Глен. — Може да се каже от татко.
— Не сме го виждали вече три седмици.
— А къде е майка ви?
— Седнете! — Еджери показа стола. — Мама отиде при леля Мили.
По време на разговора Еджери не промени позата си.
— Извинете, че не ви поднесох чай. Не мога да стана. Саката съм.
Глен потръпна — така просто, обикновено беше казала тази дума.
— Това е от Джим Лесли — продължи Еджери. — Ние живеехме във Фриско на шестия етаж, както тук. Джим беше пиян и ме бутна по стълбата. Гръбначният ми стълб е счупен на две места.
— Трябва да се лекувате — машинално каза Глен.
— Трябва — отговори Еджери. — Когато татко спечели, ще ме лекува. Той вече е говорил с доктор Уилки. Но трябват много пари.
— Колко иска този доктор? — отново попита Глен, ругаейки се мислено, че не може да намери друга тема на разговор.
— Петдесет хиляди долара — отговори Еджери. — Татко казваше, че ще спечели тези пари, след като подпише контракт.
Думите на Еджери прозвучаха в душата на Глен като погребален звън. Не само по загиналия Хари, но и по нейните погинали мечти да бъде здрава. Сега щеше да попита за баща си, а той в отговор щеше да протегне банковия чек. Но нали парите нямаше да стигнат за лечението на Еджери.
— Къде е татко? — чу той въпроса на момичето.
— Еджери… — каза той. — Случи се нещастие…
— С татко ли? — попита тя, гледайки Глен в лицето с празни прозрачни като вода очи.
Той не можа да издържи този поглед, стана от стола и избяга от стаята, без да затвори вратата. Лутайки се по коридорите, той излезе на стълбището и намери на една от площадките телефон. Сне слушалката и набра номера на полицейското управление. На въпроса, кой звъни, той каза, сякаш бълнуваше:
— Ние убихме човек: аз, Глен Емин, и Донълд Батли. Убихме Хари Полман, като му обещахме петдесет хиляди долара.
И докато в другия край на жицата записваха адреса и показанията, Глен не преставаше да повтаря:
— Убихме го за петдесет хиляди долара…
Хари плуваше, работейки с цялото си тяло: с плавници, с кожа, с опашка. Струваше му се, че започва да разбира какво искаха да узнаят от него при опитите — защо делфинът плува така бързо. Сега той се запита, защо не разбра това по-рано, а сега? Страшно беше да се отговори на този въпрос. Вече няколко дни той откриваше у себе си нещо ново, непонятно и губеше предишното, човешкото. От сутринта не можеше да си спомни името на улицата, на която живееше. Сега беше забравил името на дъщеря си. Как ли се наричаше? Питаше с тревога дали е още Хари или вече го няма и няма да го има.
Океанът отново лежеше пред него с незнайния си свят, пак го чакаше и Хари се носеше към него. Брегът изчезна. Останаха слънцето и океанът. И дълбините. Всичко друго бе мъртво: името на дъщерята, на улицата, номерът на къщата… Скоро щеше да умре съзнанието. Ще остане делфинът — морска зъбата твар. Ще дъвче риба, ще гони самки… Батли и Глен убиха Хари Полман, за да узнаят тайната на плуването на делфина. Тайната остана, а него няма да го има. Колко ли още щеше да бъде човек? Час, минута? Как го зовяха? Ха…
С тежко пляскане на опашката Хари се обърна надолу към дълбините. Щеше да му стигне една минута. Тъмнината бавно се сгъстяваше. Налягането притискаше тялото му като преса. Той не се страхуваше. Надолу, още надолу…
Когато налягането стана непоносимо, Хари силно вдиша в себе си водна струя. Дори не почувствува болка — само рязък удар в сърцето.
И увисна в дълбочината с разкъсани дробове.
Информация за текста
© 1971 Михаил Грешнов
© 1979 Маргарита Златарова, превод от руски
Михаил Грешнов
Дорогостоящий опыт, 1971
