Михаил Грешнов
Скъпо струващ опит
— И така, вие сте съгласен, Хари! — Професор Батли говореше надуто, дори тържествено, като на научен съвет, макар че в стаята бяха само трима души. — Предоставяте се на наше разположение и получавате след завършването на опита петдесет хиляди долара. Вие се съгласихте на този експеримент доброволно.
Хари, който по време на разговора не вдигна очи от стиснатите си ръце, сега направи опит да погледне професора.
— Доброволно — потвърди той.
— Но разбирате ли?
— Разбирам, сър. Това е опасно.
— Аз също знам, че е опасно. Затова ние заплащаме риска с доста кръгла сумичка.
— Да — кимна Хари.
— И изискваме да изпълните програмата докрай.
— Ще я изпълня, сър.
Третият участник в беседата, Глен Емин, мълчеше. По неговото бледно лице беше трудно да се разбере дали одобрява разговора или не. Само пръстите, барабанещи по канцеларската папка, издаваха вълнението му. Именно той заведе Хари Полман, бившия си приятел от колежа, в кабинета на професор Батли, където започна този разговор на не съвсем обичайна тема. Също той направи предложение на Хари от името на професора. Хари се съгласи веднага, когато чу за сумата от петдесет хиляди долара. Сега говореха за контракта. По-точно разговорът беше към края си. Професорът чакаше последната дума на Хари.
— Бих желал… да получа аванс — каза Хари — и по-бързо да се свърши това.
— Утре ще получите аванс. Веднага след като бъде подписан договорът.
— Мистър Батли… Трябват ми сега — почти с отчаяние каза Хари. — Поне малко в брой.
Глен улови в гласа на Хари нотка на страх. И разбра причината за това. Хари се боеше, че няма да получи нито цент. Лицето на професора изразяваше погнуса и когато извади от джоба си две петдоларови банкноти, Глен забеляза как пръстите му трепереха от отвращение.
— До утре… — каза Батли, давайки да се разбере, че разговорът е свършен.
След като Хари си отиде, професорът и Глен излязоха на терасата на главното здание. Батли промърмори:
— Да рискуваш заради пачка долари. Бр-р! Но — обърна той към Глен пълното си породисто лице — опитът струва скъпо, Глен, забележете!
Батли презираше парите и това Глен не разбираше. Може би поради това, че шефът му лесно ги печелеше? Впрочем не така лесно — институтът не хвърляше асигнациите си на вятъра. Батли беше просто късметлия: той пръв успя да присади човешки мозък, пръв синтезира кръвна плазма. Глен Емин познаваше добре професора от тази страна — той беше смел, неуморим експериментатор. Когато беше на верен път, той приличаше на хрътка, душеща следа. За Батли не съществуваше нищо друго освен целта. Той беше тщеславен, дори жесток при постигането на някаква цел. Но презираше парите и хората, които се стремяха към тях, като че ли не знаеше, че понякога те са необходими като въздуха.
— Кой финансира опита?
— Няма значение кой — отвърна професорът. — На мене ми трябва опит и резултати, Глен!
И сега си беше същият Батли, беше попаднал на следи и сега щеше да се втурне напред, без да се оглежда встрани.
Опитът се провеждаше тайно. Ни една от научните асоциации не би дала разрешение за него. А идеята бе примамлива: да се прехвърли мост между животните и човека. Естествено, за тази цел избраха делфина. Не за това, че делфинът беше най-съобразителното от животните, най-доброжелателното към човека и въобще най, най… — вестниците пишеха много за това. А за това, че с изобретението на биометилтонала — съкратено БМТ — кръвта на топлокръвните животни можеше да се приближи по състав до човешката кръв. И тук това „най“ прилягаше на делфина.
Глен беше изобретил БМТ, а Батли го бе привлякъл при себе си в лабораторията с висока заплата. Ето защо, сега когато те ходеха по терасата, Глен ненавиждаше шефа си и съчувствуваше на Хари Полман. Купил Глен за пари, Батли го презираше не по-малко от Хари. Само че не показваше това открито — Глен му бе необходим за успеха. От всички неща, които биха могли да погъделичкат самолюбието, Батли предпочиташе успеха. Така беше и с изобретението БМТ: в устата на целия научен свят се носеха легенди за лабораториите на Батли и лично за него. Но апетитът идва с яденето. Батли искаше повече и беше замислил експеримента „Меркурий“, в който залогът беше по-голям, отколкото при другите опити: човешкият живот.
У един от руските фантасти е описана тайната градина на доктор Салватор, зад чиито каменни стени се провеждали невъобразими опити с животни: присаждане на глави и други части от организма от едно на друго. Нещо подобно ставаше и в комплекса от лаборатории на Калифорнийския изследователски институт. Откъм запад лабораториите се охраняваха от океана, а от изток — от камениста урва на бреговия хребет. Но тук имаше нещичко, забулено в голяма тайна.
— Какво ще кажете за това, Глен? — попита Батли, като спря на края на терасата.
От океана духаше вятър. Пролетта настъпваше рано тази година и затова неочаквана. Мъглата се разсея, небето и морето бяха ярки, подмладени, настройваха миротворно. Но в душата на Глен нямаше мир, не му се говореше, а Батли чакаше отговор.
— Жал ми е за това момче — каза откровено Глен, като знаеше, че тази реплика ще бъде различна от мислите на шефа му. Но можеше да си позволи тази волност, тъй като в експеримента „Меркурий“ Глен Емин беше незаменим.
— Намеквате за риска, на който се подлага Полман?
— Отчасти…
— Частта — това още не е цялото. Какво мислите за цялото, Глен?
За цялото Глен мислеше, че заедно с професора отива към престъпление, еднакво наказуемо от кодексите на всяка страна: експериментът можеше да завърши с гибелта на Хари. Батли прекрасно знаеше това. Той разбираше, че прави Глен съучастник в престъплението и че той е съгласен на това участие. Но това, разбира се, Глен не би казал, не защото шефът постави въпроса с метален глас — това често се случваше, — а за това, че ако Глен се откажеше от експеримента, това щеше да бъде край на неговата кариера и благополучие. И не само на неговото, но и на Джеси — неговата жена и Айк, четиригодишния му син. Ето го цялото, към което се стремеше Батли. Затова Глен отговори уклончиво:
— Мисля, че подготовката за експеримента може да започне още утре.
Договорът беше подписан на другата сутрин в десет часа. След два часа — в дванадесет по местно време — на делфина Иглу беше вкаран препарата БМТ. Едновременно с това във вените на Хари също вляха първите кубици биометилтонал.
Целта на експеримента се заключваше в това, да се присади на делфина кора от главния мозък на човек. Прецизната операция можеше да се сравни само с работата на шлифовчик на скъпоценни камъни… По-просто би било да се присади целият мозък, но така нямаше да бъдат постигнати необходимите резултати: мозъкът щеше да стане напълно човешки. Задачата се свеждаше до това, да се остави делфинът, както си е, като му се превключи човешко съзнание. Батли се готвеше да направи операцията по присаждането. Глен трябваше с помощта на БМТ да изравнява химическия състав на кръвта на подложените на опит, а после да превключи човешкия мозък към новото кръвообращение — на делфина.
Процедурата на предварителната подготовка се проточи шест дни. На седмия ден Батли направи присаждането.
— Как се чувствувате, Хари? — беше първият въпрос към оперирания.
Батли не очакваше отговор. Мозъкът на делфина и на Хари беше под наркоза, но човекът трябваше да се пробуди по-рано от животното. Сега Батли предаваше информация — колкото може повече информация, така че човекът да свикне постепенно с новото си състояние. Освен това трябваше да се разбере дали
