международни инстанции. Имам някакъв шанс само ако действам сам.
Инспекторът въздъхна.
— Въоръжен ли сте?
— Не. Но тук, в Израел, не е трудно да си набавя този вид стока.
Дюмаз не каза нищо. Чувах ускореното му дишане.
— А при вас, какво ново?
— Нищо съществено. Все още се занимавам с миналото на Бьом. Засега виждам само една връзка — диамантените мини. Първо в ЮАР, после в Централна Африка. Проучвам. По другите линии — никакъв резултат.
— Какво открихте за „Единен свят“?
— Нищо. Организацията има безупречна репутация. Управлението й е прозрачно, дейността й е полезна и призната от всички.
— Откъде се е взела тази организация?
— Основана е в края на седемдесетте години от Пиер Доано, френски лекар, установил се в Калкута, в Северна Индия. Занимавал се е с бедните, с прокажените, с болните деца. Изградил е диспансери покрай тротоарите, които са станали много популярни. Започнали да говорят за него. Славата му се разнесла и други западни лекари дошли да му помагат, после заприиждали дарения. Така били излекувани хиляди мъже и жени.
— После?
— По-късно Доано създал „Единен свят“ и някакъв Клуб 1001 с около хиляда членове — известни личности, предприятия и пр., — всеки от които внесъл по десет хиляди долара. Общата сума — повече от десет милиона долара — е депозирана в банка, така че всяка година носи значителна лихва.
— В какъв размер?
— Достатъчен, за да покрие разходите на „Единен свят“. Така дарителите са сигурни, че парите им отиват за социално слабите, а не за построяване на луксозни административни сгради. Всичко е съвсем открито и тази прозрачност е допринесла много за успеха на „Единен свят“. Днес организацията има медицински центрове по целия свят и разполага с истинска хуманитарна армия.
По линията се чуваше пукане.
— Можете ли да ми намерите списъка на тези центрове?
— Разбира се, но не виждам какво…
— А списъка на членовете на клуба?
— На грешен път сте, Луи. Пиер Доано е знаменитост. Миналата година за малко не получи Нобелова награда за…
— Ще ми го намерите ли?
— Ще опитам.
Отново пукане.
— Разчитам на вас, Ерве. Ще ви се обадя утре или в други ден.
— Как да се свържа с вас?
— Аз ще ви търся.
След това набрах номера на Вагнер. Германецът се зарадва, като ме чу.
— Къде сте? — възкликна той.
— В Израел.
— Чудесно. Видяхте ли щъркелите?
— Чакам ги тук, в Бейт Шехан.
— При развъдниците?
— Именно.
— Видяхте ли ги в България и на Босфора?
— Не съм сигурен. Видях едно ято да прелита над Босфора. Беше фантастично. Улрих, не мога да говоря дълго. Имате ли нови локализации?
— Пред очите ми са.
— Казвайте.
— Най-голяма е първата група. Вчера е прелетяла над Дамаск и сега се отправя към Бейт Шехан. Мисля, че утре ще ги видите.
— А западните?
— Момент… Най-бързите са над Сахара и скоро ще стигнат до Мали, в делтата на Нигер.
Записах и тази информация.
— Много добре — заключих. — Ще ви се обадя след два дни.
— Къде сте, Луи? Може би бихме могли да ви изпратим факс. Тук имам някои статистики…
— Съжалявам, Улрих, тук няма факс.
— Звучите малко особено. Всичко наред ли е?
— Всичко е наред. Радвам се, че ви чух.
Накрая се обадих на Йосе Ленфелд, директора на Обществото за опазване на природата. Йосе говореше английски с каменист акцент и така викаше, че слушалката ми се тресеше. Усетих, че и този орнитолог ще се окаже „рядък екземпляр“. Уговорихме си среща — в осем и половина на другата сутрин на летището „Бен Гурион“.
Надигнах се, схрусках няколко питки в кухнята и отидох да разгледам работното помещение на Идо в градината. Не бе оставил никакви бележки, никаква статистика, никаква информация. Само инструменти и превързочни материали като онези, които открих у Бьом.
Затова пък попаднах на пералната машина. Докато тя въртеше дрехите ми, аз спокойно продължих да ровя. Не намерих нищо повече. Денят решително не беше плодоносен. Но в момента имах само едно желание — да видя отново Сара.
Час по-късно простирах прането на слънце, когато Сара се появи между две ризи.
— Свърши ли работният ден?
Вместо отговор Сара ми намигна и ме прегърна.
20
Навън бавно се смрачаваше. Сара се отдръпна от мен. По гърдите й се стичаше пот. Тялото й бе дълго и стегнато, кожата й бе матова, прегоряла, изсушена.
— Ще пиеш ли чай?
— С удоволствие.
Тя стана и отиде да направи запарката. Желанието, което изпитвах към нея, бе неугасимо. След два часа в леглото все още не можех да се отпусна. Не ставаше дума за наслада или удоволствие, а за някаква алхимия на телата, на които сякаш бе отредено да горят едно за друго. Вечно.
Сара се върна — носеше меден поднос, върху който бе поставила метален чайник, малки чашки и чинийка с бисквити. Седна на ръба на леглото и наля чая по ориенталски, като държеше чайника високо над чашките.
— Луи — каза тя, — мисля си, че си на грешен път.
— Какво имаш предвид?
— Птиците, миграцията, орнитолозите. Става дума за убийства. Никой не убива заради птици.
Вече бях чувал това. Възразих:
— В тази история, Сара, има само една връзка — щъркелите. Не знам къде ще ме отведат. Не знам и защо пътят им е осеян с убийства. Но в това насилие без граници трябва да има някаква логика.
— В това насилие има пари.
— Естествено — отвърнах. — Макс Бьом се е занимавал с незаконна търговия.
— Каква?
— Още не знам. Диаманти, слонова кост, злато? Във всеки случай, африкански богатства. Дюмаз, швейцарският инспектор, който работи по случая, е убеден, че става дума за скъпоценни камъни. И мисля, че е прав. Бьом едва ли е търгувал със слонова кост, след като се е бунтувал срещу изтребването на
