Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите
I. ЕВРОПА
1
Бях обещал на Макс Бьом да се видим за последен път, преди да предприема голямото пътуване.
Задаваше се буря. Прозрачни светкавици прорязваха забуленото в черни и синкави облаци небе на френска Швейцария. Духаше горещ вятър. Бях наел кола и се движех покрай езерото Леман. След един завой се появиха сградите на Монтрьо, които потрепваха в наелектризирания въздух. Водите на езерото се вълнуваха, а хотелите бяха потънали в злокобна тишина въпреки туристическия сезон. Като наближих центъра, намалих скоростта и поех по тесните улички към горната част на града.
Стигнах до вилата на Макс Бьом на смрачаване. Погледнах часовника си — седемнайсет часът. Позвъних. Никой. Отново позвъних и се ослушах. Вътре нищо не помръдваше. Обиколих къщата. Никъде не светеше. Нямаше и отворен прозорец. Странно. Доколкото си спомнях от първото ми посещение, Бьом беше по-скоро точен човек. Върнах се при колата и зачаках. В небето отекваха глухи гръмотевици. В пет и половина още го нямаше. Реших да го потърся във фермата. Може би орнитологът се грижеше за питомците си.
Отправих се към немска Швейцария. Още не валеше, но вятърът духаше все по-силно и колелетата ми вдигаха облаци прах. След час бях близо да Весембах. Изгасих мотора и тръгнах през полето към клетките.
Открих щъркелите зад една телена ограда. Оранжеви клюнове, черно-бяло оперение, жив поглед. Изглеждаха неспокойни. Нервно пляскаха с криле и тракаха с клюнове. Тревожеше ги наближаващата буря, но сигурно и миграционният им инстинкт. Спомних си думите на Бьом: „Щъркелите са прелетни птици, които се ръководят от инстинкта си. Не от климатичните условия, а от вътрешния си часовник. В даден момент решават, че е време да отлетят, и толкова.“ Беше краят на август и щъркелите сигурно долавяха този тайнствен сигнал. Недалеч от там, в ливадите, се разхождаха други щъркели, поклащайки се на вятъра. Сякаш се опитваха да отлетят и може би щяха да го сторят, ако Бьом не беше „взел мерки“. Тоест, ако не беше оскубал края на едното им крило, което нарушаваше равновесието им и им пречеше да се откъснат от земята. Странни схващания имаше този „приятел на природата“.
Внезапно в съседната нива се появи някакъв човек и ми извика нещо на немски. Беше само кожа и кости, няколко сплъстени кичура коса танцуваха по плешивата му глава. На мой ред го заговорих на френски. Отговори ми на същия език.
— Бьом не е идвал днес. А и вчера. — После добави: — Обикновено идва всеки ден да храни птиците си.
Качих се отново на колата и потеглих към Екологическия резерват. Намираше се недалеч от Монтрьо и се състоеше от изградени в традиционен швейцарски стил селски къщи, върху чиито комини гнездяха двойки щъркели. Царството на Бьом.
Скоро навлязох в изкуственото село и тръгнах пеш по пустите улички. Доста се лутах из лабиринта от кафяви и бели къщи, докато открия градската кула — мрачна четвъртита постройка, висока над двайсет метра. На върха й се кипреше гнездо с гигантски размери. „Най-голямото гнездо в Европа“ — ми бе казал Бьом. Щъркелите си бяха вътре и тракаха с клюнове. От Бьом нямаше и следа.
Отправих се към къщата на пазача, когото открих пред телевизора му.
— Бьом? Завчера беше тук. Извадихме стълбата. (Припомних си адската машина, с която орнитологът стигаше до гнездото — древна и проядена от червеи пожарникарска стълба.) Но оттогава не съм го виждал. — Човекът сви рамене и добави: — Тук Бьом си е у дома. Идва и си отива, когато реши.
Някаква неясна интуиция ме накара да попитам:
— Можете ли да я извадите пак?
— Кое?
— Стълбата.
Тръгнахме във виелицата. Пазачът вървеше мълчаливо. Явно не оценяваше идеята ми. Стълбата ми се стори по-опасна от всякога. Разгънах я с помощта на пазача и внимателно започнах да се изкачвам. Десет метра. От височината и вятъра очите ми се замъглиха. Петнайсет метра. Дървото беше влажно и подметките ми се плъзгаха по стъпалата. Погледнах нагоре. Гнездото беше съвсем близо. Затаих дъх и преодолях последните стъпала, опирайки се на клоните. Стреснати от появата ми, щъркелите отлетяха. В първия момент видях само размахани крила, после започна кошмарът.
Бьом беше вътре. Лежеше в гигантското гнездо по гръб с отворена уста. Под разкопчаната му риза се виждаше изцапаният му с пръст бял корем. От очите му бяха останали само две празни и кървящи кухини. Не знам дали щъркелите носят бебета, но със сигурност знаят как да се оправят с трупове.
2
В три часа сутринта чаках в малката болница в Монтрьо. Пазачът бе изпаднал в шок и остана в изкуственото село. Аз също не се чувствах във форма. Досега не бях виждал труп. Като за първи труп, Бьом си го биваше. Птиците бяха изкълвали част от езика му. По корема и хълбоците му имаше рани, разкъсвания, дълбоки драскотини. С течение на времето щяха да го оглозгат до кости.
„Знаете, че щъркелите са плътоядни, нали?“ — ми бе казал Бьом. Сега вече нямаше вероятност да го забравя.
Докато пожарникарите сваляха тялото, бях наблюдавал действията им, без да продумам и, признавам, без да изпитвам каквото и да било. Само някакво чувство за отсъствие, сякаш всичко това се случваше другиму.
Сега чаках. И си мислех за последните месеци от съществуването ми — два месеца, изпълнени с птици, които сега щяха да приключат с погребение.
По онова време бях напълно приличен млад човек. На трийсет и три години защитих докторат по история, резултат от осемгодишно изследване на „понятието за култура у Освалд Шпенглер“. Когато завърших този труд от близо хиляда страници без никаква практическа стойност, имах само една мисъл: да забравя учението. Бях уморен от книги, музеи, филми. Уморен да съществувам чрез химерите на изкуството и науката. Исках да действам, да живея истински.
Познавах млади лекари, които се бяха насочили към хуманитарната помощ, адвокати, обиколили Индия и вкусили от мистицизма й, преди да се отдадат на кариерата си. Аз не се готвех за определена професия и нямах вкус към екзотиката, нито към чуждото страдание. Тогава осиновилото ме семейство за пореден път ми се притече на помощ. „За пореден път“, защото, откакто преди двайсет и пет години брат ми и родителите ми загинаха при злополука, бившият дипломат и съпругата му ми осигуряваха всичко, от което се нуждаех: първо бавачка, после достатъчно пари.
Та Жорж и Нели Бреслер ми предложиха да ме свържат с швейцарския им приятел Макс Бьом, който търсел такъв като мен. „Като мен ли?“ — попитах, записвайки адреса. Отговориха ми, че ставало дума само за няколко месеца, след което щели да ми потърсят истинска работа.
След това нещата приеха неочакван обрат и първата ми среща с Макс Бьом се е запечатала с подробности в паметта ми.
През въпросния ден, 17 май 1991 година, към четири часа следобед се озовах пред къща с масивна дървена врата на улица Лак номер 3 в Монтрьо. Позвъних. Изтече цяла минута, преди един мъж на около шейсет години да ми отвори и да попита широко усмихнат: „Луи Антиош?“ Кимнах и влязох у Макс Бьом.
В антрето домакинът дръпна една завеса и ми направи знак да го последвам надолу по вътрешните стълби до стая с белосани стени, в която имаше само едно дъбово бюро и върху него пишеща машина и документи. На стената висяха карти на Европа и Африка и многобройни графики на птици. Седнах. Бьом ми предложи чай. Приех с удоволствие — пия само чай. Бьом извади термос, чаши, захар и лимон. Докато сервираше, го разгледах по-внимателно.
Беше дребен и набит с късо подстригани съвършено бели коси. Бели мустаци пресичаха кръглото му лице. Имаше навъсен и заедно с това странно добродушен вид. Очите му като че ли непрекъснато се усмихваха.
