Влязох в малката стаичка до кабинета. Тук Макс Бьом заваряваше пръстените и държеше орнитоложките си пособия: бинокли, фотографски филтри, множество пръстени, както и хирургически инструменти, спринцовки, бинтове, шини. Явно Бьом си бе играл и на ветеринар.
Оставих всичко както си беше и се качих на партера. Бързо разгледах дневната, гостната, кухнята. Нямаше нищо интересно. Качих се на етажа — там имаше три спални. И тук не открих нищо, освен снимки на жена в един шкаф, правени вероятно през шейсетте години. Дребна, около четирийсетгодишна, на фона на тропически пейзаж. Сигурно госпожа Бьом.
Отново слязох на партера. Седнах на един от подиумите, неизвестно защо издигнати в четирите краища на дневната. Много неща липсваха в този дом: медицинското досие на Макс Бьом (човек с присадено сърце би трябвало да притежава множество рецепти, снимки, електрокардиограми…), класическите сувенири от пътуванията му — африкански украшения, ориенталски килими, ловни трофеи, следите от професионалния му живот — нямаше дори документ за пенсиониране, да не говорим за банкови извлечения или данъчни известия. Ако бе искал да зачеркне миналото си, Бьом щеше да направи точно това. И все пак, би трябвало някъде тук да има скривалище.
Погледнах часовника си: седем и четвърт. Ако ще има разследване, полицията скоро ще е тук, ако не за друго, то поне за да запечати вратите. Отправих се към изхода. Отворих вратата, после внезапно се сетих за подиумите — те бяха идеалното скривалище. Върнах се и започнах да почуквам по стените им. Звънтяха на кухо. Бързо слязох в мазето и взех от малката стаичка необходимите ми инструменти. След двайсет минути бях разковал втория подиум и извадил от него три големи запечатани плика.
Отнесох ги в колата си и се отправих към хълмовете над Монтрьо, където исках да ги разгледам на спокойствие. Спрях в една гора и с треперещи ръце разпечатах първия плик.
Той съдържаше медицинското досие на Ирен Бьом, по баща Фогел, родена в Женева през 1942 г. Починала от рак през август 1977 г. в болницата „Белвю“ в Лозана. В папката имаше само няколко рентгенови снимки, диаграми и рецепти, смъртен акт, телеграма до Макс Бьом и съболезнователно писмо от д-р Лирбаум, лекуващ лекар на Ирен. Разгледах малкия плик. Върху него бе изписан адресът на Макс Бьом от 1977 г.: авеню Бокаса, № 66, Банги, Централноафриканска република. Сърцето ми бясно заби. Това бе последният африкански адрес на Бьом. Централноафриканската република, печално известна с лудостта на тиранина Бокаса. Знойната и влажна джунгла в сърцето на Африка — и в сърцето на моето минало. В папката имаше и още снимки на съпругата, както и снимка на Макс Бьом с около тринайсетгодишно момче, чието родство с орнитолога не будеше съмнение. Снимките явно бяха от същия период — седемдесетте години. Семейството в пълен състав: майката, бащата, синът. Но защо Бьом бе скрил тези банални образи в подиума на дневната си?
Вторият плик съдържаше само рентгенова снимка на гръден кош без дата, без име, без коментар. Но с ясно очертан образ на сърце, в чиито център се открояваше малко светло петно. Не можеше да се разбере дали става дума за несъвършенство на образа или за съсирек „вътре“ в органа. Сетих се за трансплантацията на Бьом. На снимката очевидно бе едно от сърцата му. Но кое — първото или второто?
Накрая отворих и третия плик и замръзнах на място. Пред очите ми се разкри най-жестоката гледка, която ми бе съдено да видя. Черно-бели снимки на нещо като кланица за хора с детски трупове, овесени на куки — кукли от плът с кървави чукани вместо ръце и крака; лица с разкъсани устни и празни очни кухини; разпръснати из помещението крайници; натъркаляни върху дълги маси кафеникави глави с отворени сухи очи. Всички без изключение от черната раса.
Това отвратително място не беше случайно. Стените бяха покрити с бели плочки като на клиника или морга, тук-там проблясваха хирургически инструменти. Бе по-скоро зловеща лаборатория или зала за мъчения. Тайна бърлога на чудовище, което се отдава на извратената си страст. Какви бяха тези трупове? Кой бе вършил тези ужаси и защо?
Затворих пликовете и се заклех никога повече да не ги отварям. Запалих колата и тръгнах към Монтрьо с насълзени очи.
5
Насочих се към центъра на града, после отбих към езерото. Оставих колата на паркинга пред хотел „Терас“. Настаних се в градината на хотела, срещу езерото. След няколко минути се появи и келнерът. Поръчах си силен китайски чай и се опитах да размисля. Смъртта на Бьом. Загадката със сърцето му. Ужасяващите снимки. Беше прекалено много за абсолвент, тръгнал по следите на щъркелите.
— Последна разходка преди отпътуването?
Обърнах се. Този път инспектор Дюмаз беше гладко обръснат.
— Как ме намерихте?
— Не беше трудно. Вие всички идвате тук. Като че ли всички улици на Монтрьо водят към езерото.
— Кои „ние“?
— Посетителите. Туристите. Тук е много романтично. Усеща се полъхът на вечността. Сякаш си в „Новата Елоиза“ на Жан-Жак Русо. Ще ви издам една тайна — писнало ми е от тези клишета. Мен ако питате, и на останалите швейцарци им е писнало.
Усмихнах се.
— Изведнъж станахте циничен. Ще пиете ли нещо?
— Кафе. Силно.
Повиках сервитьора и му поръчах еспресо. Дюмаз се настани до мен, сложи си очила за слънце и мълчаливо зачака. Когато кафето пристигна, той го изпи на един дъх и въздъхна.
— Не съм сядал, откакто се разделихме с вас. Като излязох от болницата, минах през къщи да се преоблека, след това отидох в управлението да запиша показанията ви. Нося ги. Можете да ги подпишете тук. После реших да отскоча до Макс Бьом. Това, което открих там, ме накара да завъртя няколко шайби. За половин час получих отговор на всичките си въпроси. И ето ме тук.
— Резултат?
— Ами няма резултат.
— Не разбирам.
Дюмаз се облегна на масичката.
— Нали ви казах, Макс Бьом беше знаменитост. Затова ни е необходима ясна и безобидна смърт.
— А случаят не е ли такъв?
— И да, и не. Като се изключи необичайното място, в смъртта няма нищо необикновено. Сърдечна криза. Неоспорима. Но останалото някак не се връзва. А не бих искал да помрачавам спомена за един велик човек.
— Дали не бихте ми казали кое не се връзва?
— По-скоро вие ще ми кажете.
— Какво имате предвид?
— Каква бе истинската причина за посещението ви у Бьом?
— Вече ви я казах.
— Излъгахте ме. Проверих. Имам доказателства, че лъжете.
Не отговорих. Дюмаз продължи:
— Когато влязох в къщата на Бьом, установих, че някой ме е изпреварил. Дори мога да твърдя, че е бил там минути преди мен. Обадих се в Екологическия резерват, където Бьом има друг кабинет. Човек като него би трябвало да пази някои документи в два екземпляра. Секретарката беше така добра да се поогледа, откри някакво неправдоподобно досие за изчезнали щъркели и ми го изпрати по факса. После се обадих в банката на Бьом и научих, че е превел голяма сума пари. Имам името, адреса и номера на сметката на получателя.
— Значи всъщност имате резултат.
Дюмаз се усмихна и свали очилата си.
— Имам идея. Мисля, че сте изпаднали в паника. Смъртта на Бьом не е толкова проста. Ще има разследване. А вие сте получили голяма сума от него за специфична задача и необяснимо защо сте се уплашили. Проникнали сте в дома му и сте откраднали досието си, за да заличите следите от отношенията
